моята София,
която мнозина намират за грозна, не харесват, не обичат, не се грижат за нея,
и все пак моята София,
е уютна и в шепа побираща се – от НДК до Операта за има-няма 20-тина минути пеша
е артистична и леко разпиляна, почти съвсем като жена в началото на златната си възраст
е тайнствена и често в задните дворове или пък по мансардите на старите кооперации кипи живот
е като лабиринт от улички, в които е романтично да се позагубиш
е на градинките и парковете със смеещи се деца и старци, играещи табла
е на старите дървета навсякъде, които дават толкова достолепност на града
е на шумните кафенета и барове, в които винаги е пълно с приятели
е на хората, които все повече се научават да се усмихват
е на младежа със странната прическа, на другия с чудната шапка или на момичето с ярките чорапи и червило
е на забързаните пъстри пешеходци
е на свежите велосипедисти
е на лъвовете на Лъвов мост и на орлите на Орловия
е на държащите се за ръка влюбени на спирката
е на странниците, които не бързат за никъде
е на четящите в трамвая и тролея
е на протестиращите на жълтите павета
е на променящите се квартали, дори и по малко, но променящи се, всеки ден

моята София е хората в София
не я отричай, обичай я, нали си част от нея 🙂

Едно от любимите занимания на всички у дома по това любимо за всички ни семейно време е да правим заедно неща. Неща всякакви и от всичко. Започваме още в края на ноември, защото учители, приятели, фамилия – много народ да уважим трябва и производството е голямо.

Всеки път избираме нещо различно – от животни, направени от плодове и ядки, през кукли от чорапчета до картички и украса за елхата.

Материалите са подръчни. Имаме голяма кутия „Неща за правене“ и в нея събираме всичко, което някога може да ни потрябва. Отваряме я и започваме.

Връхновението идва само от желанието и шарените хартии, ножици, лепила и боички. И това е празник. Всъщност това прави празникът истински. Времето заедно, творенето, даването.

Наскоро имах любопитна среща с директори на училища от цялата страна. Работихме с тях и по една от темите имахме да си представим каква искаме да е България.

Та ето каква искат да е България директорите на училища у нас:

• Чиста
• Модерна
• Просперираща
• Привлекателна
• Мъдро управлявана
• Да е държава
• Единна
• Добронамерена
• Свободна
• Моята родина.

Много исках да го споделя тук. И се надявам да си пропомняме по-често в каква страна искаме да живеем, за да я правим, създаваме ежедневно именно такава. Че понякога, напоследък сякаш по-честичко – не се справяме много много.

#продължавамеНапред

има някои неща в нашия град, които ми харесват повече как се случват тази година. малки промени, някои по-видими, други не толкова. но се случват. затова и ми се ще да не ги подминем.

места за паркиране на велосипеди. има ги на все повече и дори понякога неочаквани места. значи и велосипедистите са повече. скоро вероятно дори и велоалеите ще са повече. чудесно!

по-пълни места за узкуство. театри, коцерти, клубове са все по-пълни, често много пълни. кипи живот. същинска европейска столица. ама наистина.

по-чисто. особено пътувалите наскоро в Париж или Рим вероятно ще се съгласят веднага – градът ни е доста чист. и това е приятно. за всички ни.

освен това няма как да пропусна готините проекти People of Sofia и Сподели София и още много великолепни онлайн и офлайн неща, които се случват тук и сега.

както много пъти съм казвала – обичам София!

От тази седмица можете да гледате Безумна нощ по Рей Куни в Сатирата, София, постановка на ДТ “Иван Димов” – гр. Хасково. Сценичен вариант и постановка: Валентин Танев Сценография: Николай Нинов Участват: Мариус Донкин, Стефка Янорова, Валентин Танев, Анна Симова, Кирил Кавадарков, Дамян Тенев, Явор Костов, Иванка Шекерова Звезден състав, изключително актьорско присъствие, неземен Валентин Танев – истинска класика! От време на време автентични записи от протеста ни и викове „Мафия“ и „Оставка“. Политиците са умели лъжци и заплитането в интриги е неизбежно. Смях до сълзи. Безумна нощ. Силно препоръчвам.

Ето с тази гляма усмивка ме посрещна във Варна Иван Иванов. Запознахме се по телефона, седмица по-рано, като обаждането му бе лично предизвикателство към него си – да се запознае и издири начин да се свърже с човек, с когото много иска да се запознае. Е, пътуването ми до Варна бе свързано с друго, но успяхме и с Иван да пием кафе. Не люто. Лютото кафе прави той всеки понеделник в 7 сутринта с хора, които стават все по-многобройни и са готови да излязат от зоната си на комфорт и да действат в преследване на своите идеи и мечти.

Разкажи как възникна идеята за лютото кафе?
Първо името му беше Световно кафене и беше създадено от две прекрасни дами Ралица Христова и Десислава Иванова. Това се случи в началото на това лято в бар „Мерси”, който се намира на плажната ивица във гр.Варна, с формат – да се обсъждат различни теми, които бяха предложени от присъстващите още на първия брой на кафенето. Впоследствие на моето второ появяване на кафето (мисля че беше след около месец, месец и половина не помня), предложих на организаторите и на всички присъстващи да се предизвикаме помежду си. Нещо слънцето май напичаше горещо и доста се бяхме поотпуснали. Спомням си първото ми предизвикателство беше към Рали и бях предизвикал нейният страх от тъмното и самотата – да отиде една нощ сама на палатка в местността Прибой (едно много чудесно местенце до кв. Галата). Рали въпреки всичките си терзания се справи Великолепно – показа воля и характер (въпреки че имаше и допълнение към нея, взимайки и кучето си – един много сладък лабрадор на име Кара). Към мен бе отправено предизвикателство от Деси да направя една коучинг сесия следващата седмица с нея. Впоследствие имаше и други желаещи. С какво ми беше на мен лично полезно това предизвикателство – научих се повече да слушам, отколкото да говоря. Така започнах да вниквам в по-голяма дълбочина, какво иска да ми каже човека отсреща. Открих че доста неща може би съм пропускал до сега.  На следващото кафе Деси и Рали ме поканиха да се присъединя към екипа на кафето и така се започна с предизвикателствата. Каква е идеята. Първо – човек се изправя срещу свои страхове и в рамките на една седмица вижда бариерите пред себе си, и си отговаря на въпроса готов ли е да ги преодолее. Второ – научава се да се мотивира и то в срок. Трето „проваляйки се” понякога, човек научава по-голям урок, отколкото това да се е справил със самото предизвикателството. И понеже подлютяваме първоначално с предизвикателство, а после изпитваме насладата от преодолените бариери споделяйки ги в групата, решихме да наречем формата Лютото кафе. И това всичкото го правим забавлявайки се. Ето така се роди идеята.

Какво е нужно, за да се развива човек и предприемаческият му дух?
Аз смятам че на първо място е желанието да се развиваш. Човек сам трябва да поиска да се развива в дадена посока, тогава и мотивацията му е на високо ниво. Второ, да му е интересно в посоката която иска да се развива и да е готов да действа. Някои хора природно са надарени с предприемачески дух, друга част го изграждат в себе си, трупайки във времето опит и развивайки в себе си определени качества. Част от които смятам че са: да вярваш в себе си; да успяваш да се само мотивираш; да предприемаш действия без да се страхуваш, че ще загубиш и да си готов да се учиш от „провалите си”; да се учиш от най – добрите. Аз смятам че няма успешен човек, който не се е провалил. И всичко това да го правиш забавлявайки се.

Ти самият как излизаш от зоната си на комфорт? 
Излизането от зоната си на комфорт за мен е движение и промяна. Когато усетя че нещо много се застоявам или вървя в една линия си измислям предизвикателства – стартирам нови проекти,опитвам се да правя неща, които досега не съм правил или както казва Ранди Гейдж „Когато промените действията (БЕЗдействията) си – ВСИЧКО ще се промени.“ Лютото кафе беше създадено именно с тази идея.

Къде ни е на нас българите финансовата култура? А предприемаческият дух?
За съжаление финансовата ни култура не е на високо ниво, но аз вярвам че който иска намира начин да я постигне. Особено при предприемачите финансовата култура трябва да е на много високо ниво, иначе трудно ще ти се получат нещата. А колкото до предприемаческия дух, в контекста на това че имаме много млада икономика (на 25 години без традиции в предприемачеството), мисля че все повече млади хора, под различни инициативи биват въвлечени в сферата на предприемаческия дух, което ми вдъхва доверие за случването на едно по-добро бъдеще.

За какво мечтаеш? 
Мечтая хората  да започнат да се усмихват  повече.

Какво пожелаваш на хората, които четат това интервю?
Пожелавам им в навечерието на коледните празници да си направят подарък под елхата, като си поставят смели цели и мечти, и да ДЕЙСТВАТ през новата година за тяхното осъществяване.

 

Толкова е хубаво, когато хората правят това, което могат да правят най-добре, с много сърце и душа. Получава се вълшебство. Така и Ивайло и чудният екип на Майка ми гъската – музикален спектакъл за деца по приказките на Шарл Перо и музиката на Морис Равел.

Пет приказки и пет духови музикални инструмента, минорно и мажорно, дует, квинтет, разкази за инструментите и музиката, за това как ни влияе тя и как говори, с ноти. Много настроение и деца със зяпнали усти и грейнали лица.

И да, искрено се радвам, че в България все още творците, поне част от тях, не са дали фронта и изпълняват задачата си – да ни водят напред, да ни помагат да намираме себе си и откриваме света наоколо.

Благодарност!

п.с. при следващи представления не изпускай да заведеш децата си, ако са между 2 и 10 ще им хареса много, а също на теб!