постът ще е дълъг – публикувам с разрешението на автора и преводача-издател част от книгата „Люде, на които не им се отваря парашутът“
към блога на Алекс за България. книгата струва само 10 лева. заслужава внимание.
„Страхът ги дефинира, обезличава, обезценява.
Плашат се да кажат какво наистина мислят, а ако някога си позволят тоя духовен лукс и тогава изглеждат разтърсени, уплашени, несигурни, крият се зад витиевати изразни средства, и словоблудстват да избегнат простото, чистото и искреното.
Не вярват в никакви идеали!
Дресирани са смешно да излиза тая дума от устите им. Знаят само да квичат и да мрънкат, в общото мрънкане си търсят приятел мрънкач и така да мрънкат заедно до безкрай. Рано се отказват, след първия по-силен шамар, макар и фигуративен, разплакват се, оплакват се, търсят нечия прегръдка и банализират колко животът или реалността са сурови. Нищо впечатляващо няма у тях, няма жар, впускат се в евтин хедонизъм, позволяват времето да ги смачка, все още неоформени, неразвити, неразтворили крила, а вече са унищожени като личности.
Един лош коментар, който не е по тяхна мярка, един звук или шепот не по техния слух ги хвърля в дълбока депресия. слаби са, мрънкат, подло се крият зад чужди имена, псевдоними, животи, никога със собственото, истинското,личното АЗ. Искат за тях някой друг да кърви и някой друг да се бори, готови са дори да дадат гласа си и гъза си, въпреки че знаят, че след това задължително ще бъдат гадно преебани.
Искат и очакват да бъдат излъгани, само и само да се потвърди тяхната отдавна вкоренена примиреност със състоянието на нещата.
Искат да стане по „тяхному“, или поне онова, което ония другите са ги накарали да го смятат за „тяхному“.
Духът им е мързелив, готови са за по-различни размишления само декларативно, наизуст знаят всички демократични принципи, а в същността си са закоравели диктаторчета и им е достатъчна малко власт, за да започнат със забраните, кладите и гилотините. Позицията им страда от непоправима инфантилност от типа „или си с мен, или против мен“.
Критика и мислене не са им необходими, освен ако не са в посока на техните самозаблуди. Не създават абсолютно нищо, нямат доблест да направят нито едно дело, творба в каквато и да е форма, да го подкрепят със собственото си мнение, или с вярата си да застанат зад него. Обичат славата, но не и последиците от нея.
Рядко се случва да критикуват, а когато го правят, вършеят празна слама, на едро, на куп, без да уцелят същината.
Безопасната критика им дава чувство за амнистия, защото смятат че са се освободили от дълга си, и от дълга си към природата.
Не понасят ангажираност от какъвто и да е вид, нищо от каузите, за които се безпокои светът.
И въпреки че нямат чувство за принадлежност, на всяка цена искат да се загнездят някъде, само за да добие тежест тяхното твърде общо и колебливо мнение.
Мнението ти е условие за приятелството им, или поне за приятелството им в кавички.
Лешоядството им е една от най-силните страни, едва чакат някой да падне за да ги накълват, в това са най-силни, и то им дава допълнителна сила.
Никога нямат чувство за хубавото, никога нямат чувството, усещането и вкуса за красотата, както и за всичко по-значително, освен ако някой отвън, отдалеч и отвисоко не им я посочи като такава.
И тогава пак няма наистина да прогледнат и да почувствуват и да и се насладят, и за съжаление ще възприемат възторга си като сервилно съгласие пред големия авторитет, за да постигнат евтиното му благоразположение.
Затрупват те с лайняни морализми, с посредственост от най-отвратителен тип, всеки път, когато опиташ да намериш начин да откриеш истинския (и сам по себе си) трънлив път в живота. Първи, първи около тебе ще се появят тези мъртви люде които в името на общото добро, ще ти покажат че най-доброто от всичко е – да не поемеш никакъв риск, само и само да запазиш малкото нищо, което ти принадлежи.
Когато излезеш напред храбро с истината, няма да последват крачката ти, лично ще ти се възхитят, а отвън заедно с тълпата неверници ще хвърлят камък по тебе, само някой да не се усъмни в покорността им – покорността, която само тогава имат шанс да покажат.
И когато започнеш да гориш поради малката искра надежда, която си вдъхнал на най-слабите, с радост ще те гасят с кофи малодушие, чиято единствена цел е да те накарат да схванеш, че никога повече не смееш и не трябва да се осмелиш да го правиш. Майстори са да избягат от конфликт от всякакъв вид, и особено от оня най-необходимия, който произвежда страст, необходима за продължаване на живота.
Не им вярвай, когато ти се оплакват че им е лошо, защото им е добре, защото и в лошото са намерили достатъчно гадост, която ги кара да се самосъжаляват и да се утешават с клишета от типа „може и по-зле“.
Не им вярвай, когато ти се оплакват че знаят и са преживели много и когато ти отнемат правото самият ти да узнаеш кое как е. В желанието ти да узнаеш какво е положението, или какво има зад планината – в природното любопитство, винаги лежи мъдростта.
И въпреки всичко, не бъди суров към мъртвите люде, не бягай от тях, тъй като от тях човек не може да избяга и да побегне. Не всички мъртви люде са мъртви завинаги, не всички умрели знаят че умират, ако ти се удаде възможност, бъди близо до тях и със своята сила, енергия и преди всичко любов покажи им жизненост, която може би неочаквано ще ги вдъхнови. Вдъхновението е заразна болест, чийто втори стадий е идеята. Затова не ги отбягвай и не се труди да ги превъзпитаваш, т.е. да ги съживиш, повече от достатъчно ще бъде да не умираш като тях, много преждевременно, много преди истинската смърт.“
Follow
