Какво те води в ДЕОС?

Желанието ми да действам, да определям аз посоката.
Дълги години търсих моето политическо представителство сред партиите в България. Гласувал съм на всички избори за кметове и общински съветници, народни представители и президент. Тези за които гласувах винаги бяха с някакъв приет от мен компромис, по-голям или по-малък. Веднъж, на втори тур на избор за президент, компромиса от моя страна беше изключително голям, наложи се да избирам между социализъм и национал-социализъм. Избор на по-малкото зло. От което съм все още изключително погнусен. В крайна сметка след изборите за 42 народно събрание останах без представителство в парламента, а новоизбраното правителство и парламент започнаха да приемат решения с които не можех да се примиря по никакъв начин.
Започнаха протестите, в които се включих активно. Там се запознах лично с много и все вдъхновяващи ме хора, които преди това познавах само задочно, от Интернет, чрез блоговете им, туитър и т.н. В течение на времето, ми стана ясно, че едни евентуални нови избори ще доведат отново на власт хора без ясни морални устои, без идеология, чиито възгледи за държавата ни и за ролята ѝ са коренно противоположни на моите. Тогава в началото на 2014 г. чух от новите ми познати за предстоящото учредяване на ДЕОС. Поинтересувах се и, както се казва, открих другите крастави магарета.

Каква искаш да е България за твоите деца?

Искам България да бъде една подредена страна, в която всеки с труда си да може да съществува достойно според вложените знания и умения. В която нуждаещите се от помощ не трябва да се унижават за да я получат.

Искам да оставя България, като страна в която знаещите и можещите да успяват изключително заради своите знания и умения, в която шуробаджанащината е неприемлива и подсъдна алтернатива за начин за успех.
Искам България, в която разделението на властите и равенство пред закона не е само на думи.
Искам България, в която администрацията не е бездушна и е в услуга на всички хора.
Искам България, в която думите чест, достойнство, лична отговорност, свобода на личността, неприкосновеност на собствеността, върховенство на закона не са голи думи, а принципи за мнозинството от гражданите.
Искам България, в която различните са приветствани, а не отхвърляни. Където всички сме хора, индивиди, а разделението и дискриминацията по пол, етническа, верска и расова или друга принадлежност е отхвърлено и изучавано в учебниците по история.

Как е възможна промяната?

Промяната започва от всеки от нас. От желанието ни да сме по-добри човеци. От приемането и осъзнаването на най-основната ценност – човешкият живот и достойнство са неприкосновенни. И изхождайки от нея да ползваме най-ценното ни – здравият разум за да работим и да правим необходимото тази ценност да се прилага навсякъде в отношенията ни към и с другите хора. Последното да е в основата на функциониране на държавата.

Какво казваш на скептиците?

Мрънкайте колкото си искате, мрънкайте за всичко от което сте недоволни, но прилагайте горния принцип. А лично ми се ще да оборя повечето от скептиците с резултата от това, което правим и ще правим в ДЕОС.

Кого каниш в ДЕОС?

Каня хората осъзнаващи и приемащи ценността за неприкосновеността на човешкия живот и достойнство, принципите на индивидуалната свобода и лична отговорност, неприкосновеността на частната собственост, свободна пазарна икономика, върховенството на закона и демокрацията. Каня хората, които желаят държавата да е само инструмент в ръцете на гражданите за осигуряване на спазване на тези ценности и принципи, а не инструмент за лично облагодетелстване.

Ела в ДЕОС и ти – www.deos.bg

Преходът бардо е книга за смъртта. Но не страшната, трагичната, каквато я третираме в нашата културна среда, а смъртта като отделяне, сбогуване, намиране на покой, светлина и път.

Смъртта като мир.

Темата е тежка, но текстът освобождава и помага.

Запознах се с Адриана Първанова около кампанията Заслушай се. И се радвам че можем да си говорим с нея на тази тема – как се разбираме / не се разбираме като хора и как заедно можем да променим това.

Успяваме ли ние, чуващите, да чуем и хората с нарушен слух?
Не! Много са нещата, но един е основен. Ние нечуващите, изучаваме майчиния език, както вие чуващите изучавате английски. /Кажете една дума на английски език на чуващ, който не знае английски и го накарайте да я напише. Със сигурност ще сгреши./ При нечуващите хора при изговаряне на звуците „Б” и „П” идва и звука „М”, защото е с едно долепване на устните, а ние отчитаме думите по устните. Затова грешим при писане. Случва се хората да си помислят, че съм чужденка или че чувам 
Нямам какво да крия, аз съм естествена и откровена към хората. Тези, които имат желание успяват лесно да ме разберат.

Кои са основните предизвикателства лично за теб – работа, среда, хора?
Предизвикателствата са много. В работа най-важно е да изпитваме удоволствие от това, което правим, но също така и да ценят труда ни и да проявяват разбиране към нас. Много е важно да ни бъде даден шанс да покажем какво можем, а също и да покажем, че се учим и развиваме уменията си, както всички останали хора. По отношение на средата – естествено , важно е тя да ни мотивира и вдъхновява, да е позитивна спрямо хората с увреждания. Хората са най-важният фактор за мен. Има отрицателни и положителни хора. Какво им пречи да се обърнат към – единствения в колектива, който е нечуващ и да говорят спокойно, така че и аз да разбера?. Другите чуват и работят без да гледат устните на говорещия, но те не ни дават гръб и си говорят помежду си.

Както говорите на чуващи и така трябва да се обръщате и към глухите, ние сме еднакви хора. Има добри хора и са много внимателни към мен, но има и хора, които ми обръщат гръб и не говоря с мен в компания, не ми обясняват какво обсъждат останалите. Както изолирам този момент много обичам да съм сред чуващи хора, да научавам много нови неща, да се развивам и усъвършенствам. Посещавала съм многа държави и ми се иска социалната политика в България да е както в Естония, Испания, Русия, Франция, Канада и други. Пътувала съм като участник в групата за синхронно пеене „ЖестиМ” за хората с увреден слух и по проекти на АРДУС.

Други приятни предизвикателства за мен са свързани със спорта – обичам да карам ски, да плувам, да танцувам и пътувам.

Разкажи ни за твоето образование и професионален път накратко.
Завършила съм ТУ – София, специалност „Инженерен дизайн” степен бакалавър. С много желание, труд и упоритост успях да се преборя за тази своя кауза. В момента съм последна година магистратура в НБУ специалност „Мултимедия, компютърна графика и анимация”. Същевременно работя като главен специалист в Национален военноисторическа музей, като основното ми задължение е изработване и поддържане на уеб страницата на музея и филиалите из страната.

Как могат още хора да се включат в кампанията Заслушай се?
Като научат за нея повече хора – от медиите и социалните мрежи например. Като бъде популяризирана в училищата или сред студентите. Като се потърсят партньори и се покаже примерът на успешно реализиращи се в обществото нечуващи хора.

Какво си пожелаваш в личен план?
Искам да се усъвършенствам в програмирането на уебсайтовете, и да работя сред колектив, които да не ме изолира, за това, че не чувам. Да комуникират с мен по всяко време, и така да научавам повече за света и да се чувствам пълноценна. Бих си пожелала също да живея в общество, в което нечуващите са активна част и работят заедно с чуващите в училища, банки, болници и т.н.

Вероятно защото съм силно изкушена от този период – около Втората световна война, вероятно защото обичам Париж, вероятно не само защото взе Нобелова награда, Дора Брюдер на Патрик Модиано ме отведе за дълго в онези времена, улици, истории.

Книгата ме порази. Изживях историите, изчезналите случки, забравените, потъналите в прах, отминали, далечни и все пак реални, случили се, истински.

Безсмислието на войната в контраст с малките улички на Париж. Дати и детайли, в замяна на болка и липса. Защото е лесно да забравим.

„Аз не бях нищо, сливах се със здрача, с улиците.“

„Много време трябва, за да излезе на бял свят потъналото в забвение.“

„местата пазят поне лек отпечатък от хората, които са живели там“

Преводът ми харесва. За корицата ми се струва, че очаквах маааалко повече.
Силно препоръчвам.