една утешителна лична история сподели тези дни в блога си Григор – за скръбта, когато загубим някого и за живота ни, който продължава

„Умрелите имат всичкото време на тоя свят. Ние, живите, го нямаме. Важно е, доде сме живи, да живеем. Така, че дойде ли и нашият ред, да сме се наживели, да ни стига… Да живеем истински, без мъка и болка. Без мисъл за смъртта и тъга по умрелите.“ пише Григор

и нещо не точно същото, но може би много близо, от мъдростите на Шамс от Любов на Елиф Шафак

„Частите може и да се променят, но цялосто винаги остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя.

И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

Нашата религия е религия на любовта. И всички ние сме свързани с верига от сърца. Ако и когато някоя от брънките се повреди, някъде се добавя друга. На мястото на всеки Шамс, който си е отишъл от този свят, ще се появи друг – в различна епоха и с различно име.

Имената се менят, идват и си отиват, но същността остава непокътната.“

признавам си, че в първите редове текстът ми се стори претенциозен. но имах нужда именно от подобно разтърсване. като тежко вино, чийто вкус в първия момент те шокира с богатството си, с дълбочината и тайнствеността. отпиваш бавно, за да удължиш удоволствието. и се чудиш защо до сега не си го намерил. от средата до края плаках. много.

ако не си чел Гари – време е. Вася, благодаря ти.

„не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. две безнадеждности, които се срещат, това може да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко …“

„как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? срещаш някого, опитваш да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества … когато вече не можете да се измисляте един-друг и настъпват скръбта, злобата, омразата, отломките …“

„човек живее само от онова, което не може да умре“

често хората се карат – делят наследство. броят кой какво получил, на кого какво му завещали – апартамент, къща, магазин, завод … или само кола, или само котка и чизми. едните завиждат много, другите се страхуват много, че първите им завиждат.

мисля си, че най-голямото наследство, което получава всеки от нас не е това, което може да се опише в нотариален акт или с банкова сметка.

най-голямото наследство е това, което остава у нас от нашите родители, това, което са успели да ни предадат, генетично или чрез възпитанието си. напред излизат жаждата за живот, усещането за свобода и отговорност на избора, готовността да се рискува и да се общува свободно, таланта и полето да го развиеш, въображението и липсата на окови, които да го приземят преждевременно, амбицията и нуждата да знаеш още и още, действеността и предприемаческия дух.

и това наследство друг не може да ви го вземе. или го имате – или не. но ако го имате – не оставяйте прахоляка от забързаното ежедневие и глупавите извинения да го покрият до забрава. ок?

–

на рисунката – машина за сняг, Али (4 г.)

клишетата. дори образовани и силно себекритични и саморефлектиращи хора им се поддават. всеки ден. единици успяват да се откопчат.

клише 1. училището е мъка, досада, тъпо, учителите са тъпи, да се ходи на училище е гадно и т.н. затънали до уши в това клише много хора го предават на децата си и така затормозяват цялата система. сигурна съм, че би имало по-голям ефект от училището, ако по-малко хора влизаха в това клише.

клише 2. работата е мъка, досада, тъпо, да изкръшкаме, да се скатаем, ама аз защо да му работя на този, той не ми плаща няма да му работя, то никой не таботи на това място и т.н. работата може да е забавление и ако повече хора се кефят от работата си и я вършат с лекота ще има повече щастливи хора и по-добре свършена работа. но лесно възприемаме подобни клишета, защото така е по-лесно, а и се предава от поколение на поколение.

клише 3. работното време. има много бизнеси, в които работното време може да не е от 9 до 6, може да се работи от дома, да има гъвкави формули за отработка на часовете работа и т.н. естествено без фиксирано работно време не може да се работи с овце, а със силно мотивирани хора, хора, които не считат, че работата е мъка. представете си само колко проблеми хора се решили, ако всички службици и инстанции, които обслужват хората работят извън стандартното работно време, например. и колко би спечелил проблемът с трафика в големите градове ако повече хора си работят от тях или пък извън стандартните 9-18. да допълним, че различните хора са продуктивни в различно време и така техният истински потенциал остава загърбен заради формалности като 9-18.

клише 4. бракът е мъка. дори прясно бракувани хора веднага лесничко влизат в клишето да се оплакват, мрънкат, да говорят още по-големи клишета за половинките си. често това е дори в противоречие с разбиранията и чувствата им, но инерцията е голяма работа.

клише 5. децата са мъка. абе хора, ако са мъка – не ги правете. истината е, че децата са голям кеф, ако успеем да избягаме от клишетата на възприемането им като бреме, от предразсъдъците на класическото възпитание, с което сме закърмени и ние, от оковите на мисленето като възрастни, от прекаленото безпокойство за тях или прекаления страх да не сбъркаме. ако си говорим с тях като равни и ги третираме като такива ще ни е по-лесно, а нататък нещата се подреждат.

списъкът може да продължи още и още – интернет е неизбежно зло, богатите са щастливи, парите са висша ценност, държавата е за да я мамим … . всеки може да допълва още и още ако се позамисли. просто ми се искаше да си поговорим по темата. не, че ще променим нещо. просто ей така.

е, никой не е обещавал животът да е лесен. но може поне да е и забавен. а това, последното си зависи от нас. ако по-ловко избягваме клишетата във всичките им форми и вариации, може би ще ни е една идея по-забавно. за по-лесно никой не обещава нищо.

само снегът да се поразтопи

и де що има живинка се показва

е, нека пролетта заповяда сега!

след време на сгъстена, усилена работа и много проекти след завършването им следва дупка, почти равна на черната
добре е, че живоотът е низ от приливи и отливи

утехата ми тези дни – Изворът на Айн Ранд, ще пиша подробно, когато прочета и последната 830-та страница