човешкият живот е безценен

IMG_9790

не успявам да остана безразлична при новина за убийство. ще кажеш – не си ли свикнала? мисля, че с това не може да се свикне.

без значение от обстоятелствата и причините – животът е най-ценният дар, който имаме и никой, по никакъв начин няма право да го отнема. още по-малко през 2013-та в България, когато сме част от модерния свят или поне претендираме за това.

гнусно и извън всякаква професионална и лична етика е медии да показват подобни сцени. още по-неморално е да канят в предаванията си „защитници“, които да се възползват от своята минутка слава, достигната чрез подобен зловещ повод.

хляб и зрелища. и нито крачка напред в еволюцията.
тъжно и жалко.

мислите ми са с роднините на убитата жена. с нейните колеги. с всички, които преживяват трагедията като такава.

в допълнение – много силен текст на Манол Пейков по темата в Капитал тук

размерите на трагедията

212

размерите на трагедията със сигурност не е четиво за пуритани. но е модерен текст по вечна тема, облечена в примамливите нюанси на нагоните и сексуалните желания. темата за човешкия живот, за неговия смисъл, за самотата. динамика в монотонни сцени, кратки изречения, много испански, с малки детайли на ежедневието и уличките на Барселона, къща в задънената улица без изход, Курт Вайл, едва капещата чешма… . всички елементи като на филм, без да тежат. с много страсти, еротични сцени, пластове смисли, простота

Ким Монзо не случайно е признат за скандален автор. смел и умел сатирик, който с лекота се присмива на човешките слабости и завършва с много удивителни, с размерите на трагедията

„в този момент еволюцията му се струваше не просто несправедливост към човешкия вид, а оскърбление срещу личността му“

комплименти за превода на Елица Попова и за художника на корицата Стефан Касъров

още за размерите на трагедията в Kafene.bg

на брега

на брега е книга на Невил Шут, вероятно не много известна, но е от онези, които силно останаха в мен, от прочетените в детството. подари ми я някой от приятелите във Варна за мой рожден ден, вероятно 12-ти или около там

ако не си я чел, мисля, че си заслужава. но случващото се тези дни ме върна много в историята на Невил Шут. история на едно австралийско семейство, последното семейство, в последните дни на човечеството. след ядрен конфликт животът на планетата ни изчезва, а на брега последните оцелели с достойнство слагат край на живота си. много тъжна книга, много разтърсваща

книгата е писана в ранните 80, когато ни разхождаха от училище из подземните убежища на София и ни плашеха какво ще стане ако има ядрена война. после дойде Чернобил. изумителното е, че толкова години по-късно, предполагаемо помъдрялото човечество не е взело своя урок. и се случват неща, които дори и писателите не биха могли да вплетат в една история.

истерията завладява всички останали. а японците достойно се стягат и започват да си оправят пътища, пометени селища и предприятия. животът продължава.

за хората, които обичат дома си

p9160050

днес Сашо ме светна защо толкова ми харесаха гръцките селца – защото хората, които живеят там са спокойни и положителни, обичат дома си, мястото си и се грижат за него – не го цапат и не изхвърлят боклуците си до / около селото / дома си, поливат дърветата дори да не са в техния двор и замитат тротоарите си, правят мястото уютно и добро

не се въздържам и ще спомена и за нас, чета Майките на Теодора Димова и една от героините там е цитирана като потънала в собствената си трагедия и доволна от това не иска да излезе от това си състояние – е, ние тук сме така – забравили да обичаме себе си, да обичаме дома и мястото си, за всичко обвиняваме другите и чакаме спасение от някъде, без да се сещаме, че може би спасението ни дебне в самите нас