Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.
Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.
Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.
Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да
Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.
Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.
„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“
„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“
„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“
„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“
„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“
Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!
Follow
