едно от нещата, които най-трудно се случват в последните години, откакто отново е възможно да има бизнес у нас – това е създаване на малки и семейни фирми. от една страна липсва каквато и да е политика в тази посока, макар тук-там да се мяркат приказки за това. от друга страна като че предприемаческият дух тотално е закърнял и изчезнал, за жалост.

силата на България преди „соц-а“ е била именно в семейното предприемачество. животновъдство и земеделие, свободен износ към Гърция, Турция, Европа. всичко това от 1944-та насам е прекъснато.

едно на ръка, че почти го няма, но последните правилтелства на България подкрепят големите корпорации и силно притискат в ъгъла малкия и семейния бизнес.

„българите са дребни собственици по манталитет. те са във вихъра на танца в своето, малкото, дребното, но частно, свое“

„без обръщане на 180 градуса на икономическата политика и тотална подкрепа на дребния собственик сме обречени!“

още силни думи по темата има тук

писах още за бизнеса като екосистема и за да си добър предприемач

снимка: семеен архив

наскоро на приятели им дошли гости от Швеция. домакините в стремежа си да им покажат нещо хубаво в София ги завели на обяд в … ИКЕА … оставям го без коментар.

но държа на това да имаме нашите си уникални неща, а не да ги рушим систематично. неща, които може да не са много красиви, да не се гордеем особено от тази част на националната история, но са си наши. като паметникът в градинката на НДК. дори си няма име, май … недоразумение на времето си.

един от надписите, които паметникът имаше навремето беше мисъл на Левски „Времето е в нас и ние сме във времето“. каква ирония, времето не иска паметника, който е във времето …

грозен, измислен, опасен – да, но и част от нашата история. не съм съгласна да се маха. това е история.

аха, идеи за това как да се трансформира грозотата, но да остане събират готините трансформатори тук

надеждите се стопиха и е ясно – нямаме шампиони, нямаме медали … из социалките хората взеха да се тръшкат, взеха подмятат картинки с мили спомени – колко медали сме взимали преди. няма да хваля соц-а, видно е как се става шампион в Китай днес, преди беше нещо подобно. иска ми се да говоря за спорта тук и сега. за спорта и нашите деца. за медалите, които не взимаме и за здравето, което още повече губим …

за колко плувни басейна с обучение за деца по плуване се сещате за близо 2-милионна София? броя ги на едната си ръка. в графика възможност за включване трудно се намира.за колко тенис корта? за колко училищни отбора по футбол, баскетбол, лека атлетика …?

казусът има много аспекти. и много виновни.

родителите. все по-трудно намират време да водят децата си и възможност да отделят средства за спорт, особено за по-скъпите спортове. отделно от това – колко родители самите те тренират нещо, за да дадат добър пример на децата си? най-честото упражнение е пред телевизора с дистанционното в ръка …

местата. местата са малко, обикновено с много желаещи. на моменти спортът за деца се превръща в лукс. има и много места забравени във времето, които са там и само въпрос на предприемчивост на конкретните общини е да ги стегнат и направят достъпни за детския спорт отново.

училището. училищноят спорт по-често е нещо като свободен час, отколкото истинска тренировка. и рядко има инициативни и амбициозни учители по спорт, които да създадат и тренират отбори по конкретни спортове. особено за учениците след 7-8 клас.

в същото време се оплакваме, че децата ни са обездвижени, с гръбначни изкривявания, наднормено тегло, че не стават от компютрите и са немотивирани, без дисциплина и т.н. и т.н.

излишно е да се каже, че спортът има нужда от държавна политика. спортът е бизнес. и в това няма нищо лошо.

от спорт имат нужда всички. от активен, ежедневен, масов спорт. всички. най-вече децата ни. и не за бъдещите медали, а за да са здрави.

–

извън, но и в темата, използвам да споделя отново един казус:

преди 2 години, когато искахме да правим велокрос в Южния парк, както Az-deteto.bg правим всяка година в последните 7, от Столична община ни поискаха пари, а след това благодарение на този блог и Г-н Ангеличин проведохме велокроса. тогава от Общината искаха 1200 лв. в момента подготвяме есенния велокрос за септември 2012-та и сумата, която искат този път е набъбнала на колосалните 6500 лв.! а състезанието е за деца и макар два пъти в годината – правим нещо за състезателния дух, за извеждането на децата навън и за тяхна радост с награди за всички. е, ако никой не се притече на помощ ще оставим доста деца разочаровани, а аз за пореден път ще си помисля, че в Столична община нехаят за детския спорт. пък после ще се тръшкат, че нямаме медали – ами няма.

преди 100 години в юлския мор всички са били на полето на жътва. днес надуваме климатиците и обявяваме код червено. и пак мрънкаме.

преди 100 години хората са били благодарни на всяка капка дъжд, защото той е означавал добра реколта. днес се крием под чадърите си, заведения, офиси. и пак мрънкаме.

преди 100 години хората са се къпали най-много един път в месеца, често в реката или един голям леген за всички от семейството. днес си взимаме поне един душ на ден. и пак мрънкаме.

преди 100 години дори най-заможните са яли месо един път седмично. днес то присъства поне един път на ден на масата ни. и пак мрънкаме.

преди 100 години книгите са били лукс, достъпен за малцина, а развлечението е било хорото. днес книги, кино, телевизия, интернет, клубове и барове са достъпни за всички. и пак мрънкаме.

преди 100 години – това е времето на твоята баба, не е толкова далеч. но, нека си помрънкаме …

реакции на децата наоколо:

„спокойно, земетресението е природно явление, ще отмине“ – Иван Асен, 6 г.

„мамо, а хората в Перник умрели ли са?“ и „Да се обадим на Део, тя живее на 19 етаж, как ли е?!“- Али, 6 г.

„мамо, тресение ли имаше?“ – Лео, 2 г.

„татко ме грабна и ме изнесе. нищо не разбрах, но ме е страх да не се повтори“ – Стефи, 8 г.

„мислех, че ни събудихте за да ни покажете земетресението като природно явление, чак сега (часове по-късно) осъзнавам потенциално колко опасно би могло да е“ – Томи, 10 г.

„няма да изляза без да си взема коректора!“ – Вили, 13 г.

„ще се преоблека и така ще изляза“ – Лили, 15 г.

успокоително видео с геолога Теодор Колев тук

и за това колко утрезвителни са земетресенията тук

в деня на труда, празника на работниците, колкото и абсурдно да звучи самият той

ми се иска да подчертая колко работническата класа е надвила над злия капитализъм

януари – всичко е затихнало, капитализмът спи, работниците отмарят от празничните преяждания …
февруари – продължава дрямката от януари, плюс 14-ти, вино и сърца, следва да им се отдаде заслуженото!
март – леко пробуждане, без празник не минава – ден на жената!
април – Великден, малко се кара с деня на жената и деня на работниците, но като е празник, почиваме го!
май – ден на труда и работниците, Гергьовден, после и 24 май, празниците следва да се уважават, почиваме!
юни-юли-август – отпуски, почивката е важна!
септември – два празника, няма значение точно какво беше, идеално да доизкараме моренце, почиваме!
октомври – може би единственият месец в годината, в който работиме, полага му се
ноември – започваме да мислим за празниците
декември – каква работа, празници са, почиваме!

да живее работническата класа! да живей труда!

„да се откажеш навреме, да знаеш на какво, кога и как да сложиш край не е лесно, но това е единственият начин човек да запази духовната си инициатива за по-добри дни… Съзиданието се ражда от чистия край. Няма по-голяма сила от свободата да си тръгнеш.“ – Мира Баджева

„затрупани сме от фалшиви кумири, които те превръщат в скот, който ходи в Мол-а“ – Андрей Райчев

„бунтуващите се по света са два вида – едните са недоволни от света, какъвто е, а другите са недоволни от това, че той престава да е такъв, какъвто е. но има и друг бунт – бунтът против потребителското общество и той е страшно важен. но той изисква не политици, а пророци“  – Андрей Райчев

„главният извор на свободата на съвременния свят е в душата на потребителя. България, допълнително страда от още една несвобода – медийната стопанска несвобода“ – Андрей Райчев

„политиците слушат само какво шепне тъплата, а тя шепне – дай стоки! по този път сме в кучи гъз“ – Андрей Райчев

„новият агент на несвободата – желанието. у нас несвободата е свързана със страх от загуба на потребителски възможности, т.е. отново може да бъде сведен страхът до желанието. себепознанието е условието за освобождаване“ – Харалан Александров

„хората трябва да отвоюват бъдещето си себе си, от своите алчни, ненаситни фантазии.“ – Харалан Александров

„трябва да озъптим примитивните страсти и мераците и паралелно с това да освободим умовете си. в момента сме направили обратното – оковали сме умовете и сме развихрили страстите.“ – Харалан Александров

последното предаване Отпечатъци на Мира Баджева – най-силното, според мен. тежък разговор. задължително да се изгледа от край до край. видеото е тук

още – при Йовко

след предния пост за книгите (с цифрите и фактите) и размислите за тях

ми се ще да обърнем внимание и на другите изкуства – всички, или почти всички са избутани в последна глуха

е, напоследък има раздвижване. киното живна, макар и доста да се комерсиализира и брутално да нахлуха продукт плейсмънти, за да се изплаща. музика и театър – държавата субсидира, макар и с малко, но има пари за всеки продаден билет, което пак доста ги комерсиализира (разговор по темата – тук)

останаха книгите. при бурните промени преди 20-тина години Държавата безшумно се освободи от книгоиздаването и заниманията с книги. предаде ги изцяло в частни ръце. няма лошо. на всичкото отгоре около 2000-та вместо да освободи всички книги от ДДС, тя добави ДДС и на учебниците. прекрасно. и за връх не отпуска никакви средства за закупуване на нови книги за библиотеките. съответно последните замират, разчитайки само на случайни дарения. това е геноцид.

ясно е, че нямаме културна политика. а и политиците ни от култура не се интересуват.

хляб и зрелища. а книгите, изкуствата – ярета ги пасли.

извънредно любопитна среща днес с човек от бизнеса с книги. няколко цифри в аванс:

средно у нас се издават годишно 70 000 книги. продават се около 10% от тях.

така на човек на година се пада по 1 книга. средното за Европа е 6 книги на човек.

среден тираж, т.нар. добър тираж е 1000 книги. така книгите стават като бутикови издания, а книжарниците – бутици за книги.

в същото време бедна на ресурси и с тежко историческо наследство държава като нашата може да пробие само с интелект, с мисъл, с умни хора.

а хората в Столична библиотека, библиотекари са със заплата 350 лева. и само 4% от учителите четат редовно книги.

подробности, ама наистина интересни скоро в kafene.bg