знам, че са досадни, но са факт
а вчера навършиха цели 15 години! говорим за банерите и Интернет рекламата – цяла огромна индустрия по света, не малка и у нас в последните години
помните ли как изглеждаше нета през 1994-та?! 🙂
спомени
Followспомени от БГ Сайт 2008
след като се върнах до 2002-ра, с най-успешното издание на БГ Сайт, в личната ми класация следва 2008-ма – миналата година, когато Награждаването бе в Шератон и залата се напълни и препълни, водещи бяха Тройка на разсъмване (Милена, Тодор и Кирил), бе минала една година без Конкурса и много хора ме питаха и окуражаваха да продължим и се случи – продължихме и то наистина в много успешен вариант
за първи път, освен традиционните награди по категории, раздадохме специални награди за принос в развитието на родното онлайн пространство, които гласувахме 8 души експерти, размишленията и предложенията ни бяха отснети и са онлайн достъпни за всички. радвам се, че все значими личности и проекти взеха награди, сред които TopBlogLog на Дзвер, Нели Огнянова, Инвестор.бг, Економедиа, Гемиус
ето ги статуетките, в очакване на своите горди бъдещи собственици минути преди началото на Награждаването
а ето я и залата – всички на крака, когато Бого покани най-специалният победител за вечерта – „нейно величество – публиката“ или всеки един Интернет потребител
на първите редове виждаме част от хората от Журито – Георги Маринов, Иван Иванов (Джако), а зад тях спонсорите от Суперхостинг, Биляна от .Net, медиа партньор на БГ Сайт, Веско от Гемиус България, Заро от JobTiger.bg, Нели Огнянова и Веско (Дзвер) и цялата останала публика
нека призная, че имаше доста недоволни от факта, че УебГравити и Крис отнесоха няколко статуетки, но да сме честни – участвали са хората с много и то добри проекти и нямаше как да не спечелят, а още повече оценяването бе изцяло в ръцете на публиката!
за разлика от 2008 в издание 2009 ще гласува и публиката – скоро ще ви поканя да го направите, както и широко жури основно уеб и маркетинг специалисти, както и представители на медиите и бизнеса, 32 души от цялата страна
да припомня – регистрацията е на www.bgsite.org, а крайният срок наближава, побързайте, регистрирайте се за участие сега 🙂
спомени от БГ Сайт 2002
работейки по 10-тото юбилейно издание на БГ Сайт неизбежно се връщам и назад във времето
10 години история за нещо, свързано с Интернет съвсем не е малко
и ето ме в една от най-успешните години за Конкурса – тази с най-стилната и добра вечер на награждаване – БГ Сайт 2002
тогава участваха цели 938, разпределени в 9 категории
мотото на Конкурса беше „Бъдете уникални. Не копирайте“ и на всички гости раздавахме рисунки на детски ръчички, нарисувани от децата от началните класове в няколко софийски училища, беше много мило и трогателно
церемонията бе в Народния театър, залата бе пълна – с близо 800 души!
водещ бе Жоро Крумов, ето го на снимката няколко дена преди церемонията – гушнал всички статуетки
ето и финалната снимка от награждаването – с гайдаря Щони Кокудев на преден план и всички победители и награждаващи на сцената – разпознавам на нея и Ники Горчилов от Орбител, Марина от БГ Мамма, Максим Бехар, Миро от Lex.bg, Иво от Мултиелектроникс, Иво Арнаудов – авторът на статуетките, символ на Конкурса, Ива от GFK, Боби от Imoti.net … както и малката Лора, която връчи наградата в категория Личен сайт.
цялата церемония бе заснета и излъчена от БНТ в една съботна вечер, което беше супер и много спомогна за популяризирането на БГ Сайт и родното уеб пространство
сред победителите в издание 2002 са сайтовете на Агенция Фокус, Орбител, Lex.bg, Get.bg, Egoist.bg. Мисля, че в годините Egoist.bg и Get.bg са с по най-много награди от Конкурса, може би имат в колекцията си по 3. Нетинфо също има няколко награди, но за различните си сайтове. 
помните ли? беше вълнуващо!
е, тази година е десетото издание. регистрациите текат в момента – тук – www.bgsite.org
носталгия по 15-ти септември
днес много исках да бъда в училищния двор – човек има малко поводи да се върне там, а колко е хубаво да се върне и то точно на 15-ти септември! с цялата суета, леко притеснение от новото, много усмивки от срещата със съучениците след цяяялото лято, с цветята за учителката, поднесени със свян, с наскоро боядисаната класна стая, трепнещите да бъдат отворени нови-новенички учебници, тетрадки, несесери и моливи … очевидно ме тресе носталгия.
и както Вера писа – „Не съм се изгубил безследно щом той ме повтаря, нали?“
хайде, успешен ни втори клас!
успех на всички ученици! да научат повече, отколкото искат да ги научат учителите им и да успеят да намерят пътя си, въпреки ограничителните знаци и бариери!
денят след девети
баща ми, от поколението, което силно пострада от режима, днес, 20 години по-късно счита, че е по-добре да не се връщаме назад, а да гледаме напред. макар да уважавам мнението му, мисля, че не бива да се забравят „онези“ години. не за друго, а за да не се върнем отново в тях, да не го допуснем пак
много се изписа за 9-ти септември тези дни из блоговете, но колкото и да се пише – ще е малко
тази дата променя хода не само на много човешки съдби, но на България като цяло
и до днес си сърбаме попарата на „деветосептемврийската победа“
няма да се връщам толкова назад във времето, само мааалко по-назад, когато още 9-ти септември бе Национален празник, а аз бях в гимназията. неприятните ми спомени идват от това, че винаги в началото / средата на септември е времето за вадене на картофи, бране на царевица, затварянето на домати в консерви и подобни, т.е. времето на бригадите и ние, млади бригадири почти без пари работехме по месец на полето или из фабриките. не че в труда има нещо лошо, дори и напротив, а бригадите си бяха и голям купон. но масовката, принудата, маскираното доброволчество, парадното родолюбие, псевдо работенето, бромът в чая, вечерната проверка и сутрешна физ-зарядка, умишлено съсипаната продукция, медалите за най-работливите и измъкването от бригадите на „нашите синчета“ – типичните инструменти и проявления на това време са повече от досадни. и, за жалост, битуват на много нива в обществото ни и до днес.
радвам се, че е денят след девети. надежда има.
бюро „изгубени вещи“ или как Кучо не бе намерен
представям ви Кучо – Кучо, който бе част от нашето семейство в последните 7 и половина години, който отрастна заедно със сина ми и с него пропътува къде ли не, междувременно бе многократно дозакърпван, оцветяван на места, за да запази чара си и бе наистина добър наш приятел, търпеливо споделяйки леглото на Томи всяка нощ, слушайки приказки с него всяка вечер, утешавайки го в моменти, когато му бе тъжно – като истински добър приятел!
за съжаление Кучо нямаше късмета на всички предни пъти забравян и намиран из всевъзможни места – този път бе забравен в купето на нощния влак София – Варна и … не бе намерен в бюро „изгубени вещи“ нито на гара Варна, нито на гара София
е, за 8-те вече на Томи може би беше време Кучо да напусне семейството ни, но въпреки това тъжим …
използвам случая да похваля сайта на Български държавни железници (www.bdz.bg) – съвсем не е лош, има дори Онлайн музей на БДЖ, а също и телефона на бюрото за забравени вещи в София – 932 30 42
ако все пак някой добър човек е намерил милото старо куче и не го е захвърлил на боклука – моля, дайте знак, ще зарадвате безкрайно едно вече не толкова малко, но леко тъжно тези дни дете!
връщане на хартия
чистката у дома доведе пет големи плика пълни с изрисувани листове, тук-там стари списания, непотребни хартии, тетрадки от миналата учебна година, картонени опаковки в общ обем 18 кг на кантара на пункта за изкупуване на хартия
сумата, която трябваше да получа бе около 70 стотинки, но я дарих на човека за още една бира, от което той беше видимо объркан, но и доволен
еко-калкулатора казва, че тези 18 кг хартия спасяват 576 литра питейна вода
когато бях малка баща ми бе инсталирал една от своите машини за балиране в завода за рециклиране на хартия в Мизия. отидохме в завода през една от ваканциите. беше наистина интересно – от едната страна влизат старите хартии, а от другата страна излизат блокчета за рисуване и тетрадки – като в анимационните филми 🙂
имаше купища вторични суровини и жени, които ги сортираха ръчно – отделяха картоните от хартиите. халета с огромни съдове като тенджери на баба Яга, от които се издига пара от врящата смес – вода и стари хартии на път отново да се превърнат в тетрадки, опаковъчна хартия или картон например
не знам дали работи този завод сега, но се надявам връщаната хартия наистина да се рециклира
…
чува се, че вече ще започнат да събират и старите батерии и дискове – имам насъбрани доста и само чакам да узная къде
защото бързо забравяме
неща, случили се преди 50 години вече са забравени, добре потулени, а основните им режисьори и техните деца все още се вихрят из властта и продължават безскрупулно
чета автобиографичните записки на един от големите ни театрални дейци преди 9-ти – Тачо Тачев, написано много човешки, с лични преживявания проследявам историята на родния театър от началото на 20-ти век, едни живи и ентусиазирани хора, развивали изкуство в голям мащаб и в Пловдив и в Русе и в Бургас и в София … неща, с които днешния ден не може да се похвали
книгата, макар предложена за печат в края на 50-те не е издадена, върната е на автора с коментар да се редактира силно, особено части за пътуванията на театралните ни трупи до Македония и изнасянето на някои факти, като например този за изселването на голяма част от интелигенцията на страната под преглога, че това са „мръсни капиталисти“. именно този момент от разказа ми направи значително впечатление, защото прочетох в него в голям детайл съвпадения съдбата и на моето семейство, изселени майка и синове, без право да се връщат в София, а дядо ми – в лагер. ето и части от разказа на Тачо Тачев:
„веднага след 9 септември 1944 г. в мое отсъствие и без мое разрешение насилствено се настани семейството на д-р В.Величков в част от моето жилище … след много заплахи за изселване и долни клевети през август 1948-ма Величков успява да постигне изселването на семейството ми в Ботевград … да напуснат София в 48 часа … разтоварването на покъщнината на ливадата …
синът ми, художникът Тачо Танев, завършил Художествената академия с пълно отличие, следвал в Будапещенския и завършил Берлинския университет с докторат по археология, етнография и история на изкуствата на далекоизточните народи, рисува по нареждане на милиционерската управа плакати за празненства, пише лозунги, рисува голяма картина „Влизането на партизаните в Ботевград на 9 септември“ … а междувременно продава в бозаджийницата … „
гласувайте в неделя!
много хора вече писаха защо да се гласува, тук ще разкажа освен за общовалидните и за онези малки неща, които правят всяко гласуване приятно лично за мен
гласуването е в неделя – мързеливият ден. понякога се наговаряме и ходим с моето семейство, а последния път и тази неделя ще ходя с моя син, който вече е голям (почти на осем) и иска да дойде, любопитен е. а това е приятно – да вървим заедно към училището, в което съм учила в първите си години, то си е все същото, да си спомням и да споделям отдавна минали моменти, да си говорим наши си неща.
самото влизане в училището също е тръпка, да си припомниш коридорите, из които си тичал преди хм … много години, да ти замирише на училище, да изскачат от паметта местата, на които си се крил или си правил бели с бандата … кабинетите, шкафчетата, черната дъска с тебеширите, коридорите, парапетите …
отделно от това, в днешния ден училището и секцията са пълни с хора, които виждам изключително рядко – съседите от близки и далечни улици, учители, съученици, с които, не бързайки за никъде, се заговаряме приятелски, усмихваме се, без да знам за кого ще гласуват те и без те да знаят за кого аз, просто е приятно да се срещнем ей така.
всички гласуващи са някак бодри и усмихнати, знаят, че дори да гласуват за различни партии са на една страна – на активните. горди са, че дават гласа си. тече нещо като постоянно шествие към училището и обратно. някои идват с коли, други използват да си направят разходка ей така, в неделния ден. оживено е в двора и вътре като около кошер.
очаквам неделната разходка. разходете се и дайте своя глас и вие.
първоюнско, с голяма доза носталгия
„Къде е момчешката дързост,
след мене защо не върви?
Отминаха стъпките бързи
и ехо не чувам, уви.
Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти?
Дали пък не са ми сърдити,
че съм ги отрекъл почти?
А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели.
Не съм се изгубил безследно,
щом той ме повтаря, нали,
щом той ме повтаря… Дали?“