Романът на Владимир Набоков Дар ме почака, но това лято дойде ред да го захвана и ме очарова и изненада приятно.

Текстът е един безкраен лабиринт из света, мислите и „творчеството“ на героя Фьодор, който се заиграва със стихове, Пушкин, Гогол и като цяло с руската литература и с намигване към „дълбоката руска душа“ и мечтаната книга на Фьодор – Дар.

Това е и последният роман, който Набоков пише на руски език, писан 1935-37 в Берлин и завършен във Франция през 1937-ма.

„Съзнавам, че участието на толкова много руски музи в оркестрацията на романа го прави особено труден за превод. Мотото към него не е измислено. Стихотворението, което служи за епилог, пародира строфа от „Евгений Онегин“.“

„…бе поставена фруктиера с портокал и половина и съблазнително бурканче с българско кисело мляко…“

и специално намигане към стихотворението от стр. 335

Много любопитна корица на Люба Халева, чуден, вероятно никак не лесен превод на Пенка Кънева, браво на Лист за изданието.

Чудесно четиво – препоръчвам на всички фенове на Набоков и/или на руската литература.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

Забелязах, че не съм писала за Лолита, но май я четох доста преди да започна този блог. Може би е добре да препрочета … 🙂 И нея препоръчвам.

Маргьорит Дюрас си е винаги предизвикателство за читателя, но и наслада, когато потъне човек в идеите и вижданията й. Така и със сборника материалният живот, книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, както и разкази, които Дюрас разказва пред Жером Божур през 1987 г., а после заедно редактират.

Маргьорит Дюрас смело, открито и дори безпощадно говори за приятелството, снобите, алкохолизма, жената любовница, майчинството, Пруст, писането, за писането когато си жена,

„Думата „дами“ няма да ви говори нищо, ако не познавате тези от Ламанша. През лятото те съграждат отново Европа благодарение на своите приятелски мрежи, срещи, светски и дипломатически връзки, виенски и парижки балове, жертвите от Аушвиц, изгнанието.“

„Има жени, които изхвърлят. Аз много изхвърлям.
В продължение на петнадесет години изхвърлях ръкописите си веднага след публикуването на книгата. Ако се попитам защо, мисля, че го правех, за да излича престъплението, да го обезценя в собствените си очи, да „ми бъде по-лесно“ в собствената ми среда, да пристъпя непристойността да пишеш, когато си жена …“

„Нямах нужда да се труфя в красиви дрехи, защото бях писателка. Тези неща са валидни дори отпреди писането. Мъжете харесват жените, които пишат. Те не го казват. Писателят е чужда страна.
Е, сега вече знаете всичко.“

„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда. Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.

Софи Унг е художник на корицата, а преводът от френски – на Тодорка Минева, чудни са!

Писах още за Емили Л. от Дюрас, след четенето й в Читателския клуб на НБУ

Пепел в снега на Рута Сепетис – очаквах този роман да ме развълнува и наистина – не успях да го оставя, докато не го прочетох и историята на Лина и семейството й от Каунас, Литва, екстрадирано от дома и отведено към Сибир и лагерите отвъд Северния полярен кръг през юни 1941 година ме потресе.

Признавам, макар да се интересувам от история и всичко около Втората световна война, знаех, но не в подробности за съдбата на хиляди хора от Литва, Латвия, Естония и Финландия. Романът разказва за безмерните жестокости на съветската власт (в текста обобщени под „НКВД“) към невинни хора, които са считани за заплаха за властта и с това – екстрадирани и безмилостно третирани до смърт.

За хората, които не познават от първо лице социализма / комунизма вероятно всичко описано звучи пресилено и страшно. Но знам, че макар наистина много страшно, всичко това е било истина. Дори вероятно въображението ни е бедно да си представим ужаса, изживян от невинните жертви на този човеконенавистен строй.

Много ми хареса и бележката от авторката в края на книгата.

От Рута Сепетис четох и „Сол при солта„, чиято история бе още по-смразяваща.

Моя небесна избранице на Марийке Лукас Райнефелд ме свари съвсем неподготвена. Този роман ме прободе, потресе, провокира, ядоса, смири. Не бе лесен за възприемане, макар много красив за четене.

Музикалните, филмовите и литературни препратки ми помагаха да преглътна тесните и задушаващи на моменти части от романа. Линията с Хитлер, Сталин и падането на двете кули 9/11 също ме държа като спасителен пояс. Личната отговорност и правото на щастие, границите в любовта, размити от първичната страст – отведоха ме далеч тези теми.

„ти кимна вяло и на свой ред ме попита дали историята би се развила другояче, ако Хитлер имаше жена, дали щеше да е все така зъл, ако беше влюбен, защото откакто скъсахте с големия ми син, си била сърдита на всички, дори на клисаря, който се грижел за светлината в дъното на църквата – сърдеше му се, сякаш той е виновен за мрака в теб, сякаш е угасил свещите в главата ти, а аз отвърнах, че не е имало начин Хитлер да се влюби, защото не е обичал себе си“

Безкрайно лъкатушещи изречения и мисли, преливащи една в друга по красив и нежен начин. Плетеницата в главата на героя Кърт, която повтаря лабиринтите на неувереността на живота, мистерията на смъртта, привличането, абсурда, бъркан с любов.

Благодаря на издателство ICU за подбора, както винаги – прецизен и с усет, за прекрасните превод – Мария Енчева и корица – Таня Минчева.

 

вятърът, духът, дъхът на румънската писателка Андрея Расучану разказва по много живописен и детайлен начин времето на Чаушеску, диктаторът на Румъния по време на соц-а, чрез съдбата на едно разделено семейство

мъжът бяга, заедно със свои приятели, през Дунава, другите са застреляни в този опит за бягство

как жената и детето успяват да живеят сами, да оцелеят в глада и трудностите на късния соц, как духът устоява на всички предизвикателства

красиво написана история, която може би не успях да разбера изцяло

великолепна корица на София Попйорданова, уловила духа на романа лаконично и коректно, прецизен превод, предполагам никак не лесен на Лора Ненковска от румънски и браво за издателство ICU

Понякога си купувам книги доста импулсивно, без да съм планирала, без да съм чула или чела нещо за тях. Един път ме привлича корицата, друг път нещо друго. В този случай комбинацията от издателство – Лист – и преводач – Ангел Игов бяха водещи.

Не прочетох нищо за романа Подземната железница на Колсън Уайтхед в аванс.

Историята ме погълна. Тежка, на моменти безмилостна, истинска, разтърсваща, обясняваща по най-човешки начин тегнещи още над главите ни предразсъдъци, които спъват обществото и до днес и са причина за хиляди тежки съдби и до днес.

Научих доста неизвестни ми факти. За жалост, затвърдих си някои разбирания за света.

Родената в плантация за памук Кора („Крал Памук бе натъпкал полетата с роби“) е различна от останалите със смелостта си, дързостта си, желанието да диша свободна. Изминава дълъг път към мечтите си. Устоява.

Книга и за „разностранните ограничения на свободата“.

Макар историята да е за Америка, много референции могат да се направят и с България, в близкото минало и днес. И не само за България. Може би този цитат ще подскаже повече:

„Да възвисим по-низшите раси. Ако не да ги възвисим то да ги подчиним. Ако не да ги подчиним, да ги унищожим.“

Носител на „Пулицър“ (2017), „Националната книжна награда“ и „Артър Кларк“.

Браво на Ангел Игов за превода, на Костадин Кокаланов за корицата и на ИК Лист, че са я издали за българския читател.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

 

Пролетния базар на книгата в София 2022 отмина и си позволявам да споделя някои мисли. Много от редовните изложители и посетители споделяха активно и приканваха хората да посетят базара. Публикациите в социалките бяха ежедневни и усещането и онлайн и на място бе за празник. Допълнителен разкош добавяха нацъфтелите в парка пред НДК рози и други цветя, фонтаните и усмихнатото време.

И да, чу се мрънкане за времето – валя дъжд и грееше много слънце на моменти – типичното софийско пролетно време. Но в крайна сметка книгите бяха сред хората и толкова хора около всички щандове не бях виждала. А просторът на парка и възможността спокойно да се разхождащ между книгите, вместо да си в (доста неуютната за целта) сградата на НДК си е голям плюс, според мен.

Виждах много усмихнати хора – хора, които без бързане си се ровеха из книгите, говориха си с издатели, автори, питаха, гледаха, купуваха още и още книги.

Да, видях и хора, които се насочваха само към кътчетата с книги за 5 лева, например и жадно ровеха там. Но бяха на базара, търсеха, купуваха. Няма защо да им се сърдим.

Видях и много млади хора и деца. Много. Лично аз поговорих, докато бях на щанда на ЕРГО да представям романа си на „среща с автограф“ с няколко групички млади хора, видимо 8-12 клас, които идваха, гледаха, слушаха, питаха, нарамили раници пълни с книги. Впечатляващо.

Видях и много автори и издатели, преводачи, илюстратори, редактори – усмихнати, търпеливи, срещащи с усмивка всеки нов посетител на щанда си, в разговори с хората, помежду си. Хубаво усещане, празнично.

Подразни ме мрънкане от малко, но ясно дочути на място или повторени не еднократно коментари в социалните мрежи от някои издатели и някои автори (малко, но ги имаше), че на базара, а и по принцип в България имало повече автори от читатели и че много хора само си купували книги, защото е модерно, а не ги четяли. Никак не споделям това мнение и ще пиша допълнително по темата защо е хубаво, а не лошо да имаме толкова пишещи и издаващи хора. И че реално който си чете – чете, а който купува книги, а не ги чете пак подпомага книгоиздаването и съществуването на всички тези издатели.

Не споменах за детската програма по време на Пролетния базар на книгата 2022 в София. Знам, че имаше и бе доста наситена. Моите деца поотраснаха и не се задържаха този път на нея. Но обиколиха няколко пъти всички шатри и двойно надскочиха определения бюджет за книги. Закупените книги веднага зачетоха с любопитство.

 

Благодарна съм на всички, знайни и незнайни хора, които минаха и си купиха романа ми от щанда на ЕРГО или дойдоха специално по време на моето представяне и успяхме да си поговорим, да разкажа, да се прегърнем и да споделим арменските сладки.

Благодарна съм и на всички, които четат (често за една нощ) романа ми и после пишат с впечатления и мили думи за Clair de Lune / На лунна светлина. Предстоят ми срещи с читателите в Пловдив на 9 юни в Капана от 18.00, във Варна в градината на Карин дом на 15 юни от 18.30 и във Велико Търново на 2 юли от 11 ч. Ще се радвам да ви видя.

И последно за базара – Браво на организаторите на Пролетния базар на книгата 2022 в София и на всички издатели, изложители, автори, преводачи, илюстратори и посетители, които направиха възможен този празник на книгите!

Книга на месец април 2022 в нашия Читателски клуб на НБУ бе Емили Л. на Маргьорит Дюрас, издадена през 2011-та в превод на Албена Стамболова.

Поетична, странна, с особен, нетипичен начин на разказване.
Новия роман в най-добрата му светлина.

Да не отделя писането от тялото – това постулира Дюрас. Писането да не е символическо. Особена незавършеност на изреченията, която вероятно придава тази мечтателност на текста и тази негова поетичност.

Текстът едновременно е земен и доста накъсан и абстрактен. Разбираемост и естественост са заедно със силна фрагментираност и заиграване на авторката с дълбоките теми на любовта, писането, смъртта.

Стилистична провокативност, която ще накара и най-изтънчения и запален читател да се запита – разбирам ли? разбирам ли добре?

А отговорът е накрая.

Корицата е на Дамян Дамянов. И е хубава. Има леко разминаване в два детайла – героинята не пие шампанско и на мен ми се видя не толкова строга, по-скоро лека и игрива, но това може да е субективно.

Много задълбочено за Дюрас и тази новела е написал Васил Димитров тук.

Ако ви е любопитно да следите Читателски клуб на НБУ – подробностите са тук.