Кулкената къща на Туве Янсон, любим автор, ме изненада и очарова. Защото чрез нея открих една друга Туве Янсон. Мечтателката, създала Мумините, по-зряла, по-смела дори, с привкус на магически реализъм, с меко човеколюбие, разбиране, приемане, търсене.

И големите хора са деца. И те имат нужда от мечтане, игри, свой свят, дори другите да не го приемат.

Разказите са кратки, четат се бързо, но след всеки е нужно време за осмисляне.

Препоръчвам.

Книгата ми е подарък от Мира, благодаря й за това!

Малко инфо за Туве Янсон от Уикипедия: Родена е на 9 август 1914 г. в Хелзинки в творческо семейство (баща ѝ е скулптор, а майка ѝ – художник-график). Самата тя завършва илюстрация и живопис.

Известна е повече с детските си произведения (серията за муминтролите, започната като комикс през 1945 г.), въпреки че публикува и голям брой разкази и романи за възрастни, както и множество отлични илюстрации. Освен своите книги за муминтроловете е илюстрирала шведския превод на „Хобитът“ на Дж. Р. Р. Толкин и „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Пише на шведски.

Детските книги на Туве Янсон са преведени на над 30 езика. Авторката е носителка на многобройни литературни награди и отличия, сред които и златния медал „Ханс Кристиан Андерсен“.

От 1956 г. до смъртта си през 2001 г. има любовна връзка с графичната дизайнерка Тулики Пиетила.

„Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорности. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.„

Тази книга чака отдавна на нощното ми шкафче.

От Цвета Делчева четох „Реконструкция“, преди години (тогава правих и интервю, в Кафене е публикувано). Знаех, че ще прочета нещо още по-хубаво, и не се излъгах.

„Цяло тяло“ е роман, който поглежда към човешката съдба от перспективата на различните връзки. В трагичен пътен инцидент загива жена. Историята й виждаме през очите на жена-очевидец, на шофьор на автомобил в насрещното, на братовчеда, чичо й, актьор, братовчедка, приятелка от детството, по-голямата й сестра, зет, барман, асистент-режисьор на кастинга, съпруга, журналиста, племенничка, племенник, разследващ полицай, прокурор. Животът, разказан от толкова много ъгли, а всъщност един. Цял.

„Хората с въображение страдат повече.“

„Всеки от нас е и този, който би могъл да бъде.“

Романът се чете бързо. Не е лесен, но е хубав и мъдър. Поздравления за авторката!

За Преди кафето да изстине на Тошиказу Кавагучи научих от позитивен отзвук от приятел, споделен онлайн и доста се заинтригувах.

Книгата събира четири истории, развиващи се в едно японско кафене с името на неаполитанска песен. И, без никаква изненада, кафенето не е обикновено, а позволява при много стриктни правила да се пътува във времето. Както във всички истории с пътувания във времето и тук – пътуването реално нищо не може да промени. Но всъщност – променя. Променя мен, четящата. Защото всичко се случва само преди кафето да изстине.

Имаме малко време за важните неща. За това да си кажем „Обичам те“. За това да си простим. За това да се усмихваме по-често. За това да сме хора, приемащи и другите, и себе си.

Накрая си поплаках.

Освен мистиката, така специфична за японските истории, други характерни, очаквани и любопитни за мен елементи са детайлните описания на хората, а също на храната, особен акцент има винаги върху нея и с това историята някак се приземява и става още по-истинска.

Преводът от японски е на Маргарита Укагева, а Люба Халева е художник на корицата.

Чела съм няколко японски автора, сред фаворитите ми като цяло е Мураками (за доста от книгите му съм писала тук), както и отскоро Приказки от военни времена, сборник с разкази на съвременния японски писател Акиюки Носака, за която писах тук. Вече сред любимите ми японски автори е и Кавагучи.

Препоръчвам ви да я прочетете, преди кафето да изстине.

Книгата си купих от любимата Книжарница зад ъгъла.

Романът Злато на Крис Клийв бе идеалното четиво около Олимпиадата. Но книгата е разтърсваща и далеч не е само за Олимпиада, за спорт, за медали и победа. И като всяка книга на издателство ICU е изпипана от край до край – селекция, превод, корица, цялостно издание, да му е удоволствие на човек.

След Възпламеняване очаквам всяка книга на Крис Клийв с нетърпение. И имам високи очаквания. Не се излъгах и сега.

Романът е всъщност за живота като злато. За болката, при спорта, но и при любовта, при родителството. За отдадеността – и на спорта, но и на семейството. За това, че можеш да си най-обичаща майка и без да си износила и родила детето си. За отговорността да си човек.

„Можеш да бъдеш тъжен само ако си позволиш да свържеш точките; ако допуснеш разпръснатите моменти в своята съвкупност да очертаят някаква низходяща тенденция, от която да проявиш глупостта да извлечеш генерални изводи.“

„Един миг на болка няма как да бъде непоносим, освен ако не му позволиш да се свърже някак с миговете от двете му страни.“

„Единственото ми злато ще е животът й.“ Джак предлага сделка на Вселената, докато тече операция на дъщеря му.

Динамичен, до болка искрен роман, носещ няколко истории с много пластове. Четим, въпреки тежката тема. Краят е добър. Сякаш през цялото време като читател се молех да е такъв, но не очаквах да е такъв. И това ме изненада приятно.

Препоръчвам да прочетете романа. Злато е.

Книгата си купих от любимата Книжарница зад ъгъла.

Маргьорит Дюрас си е винаги предизвикателство за читателя, но и наслада, когато потъне човек в идеите и вижданията й. Така и със сборника материалният живот, книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, както и разкази, които Дюрас разказва пред Жером Божур през 1987 г., а после заедно редактират.

Маргьорит Дюрас смело, открито и дори безпощадно говори за приятелството, снобите, алкохолизма, жената любовница, майчинството, Пруст, писането, за писането когато си жена,

„Думата „дами“ няма да ви говори нищо, ако не познавате тези от Ламанша. През лятото те съграждат отново Европа благодарение на своите приятелски мрежи, срещи, светски и дипломатически връзки, виенски и парижки балове, жертвите от Аушвиц, изгнанието.“

„Има жени, които изхвърлят. Аз много изхвърлям.
В продължение на петнадесет години изхвърлях ръкописите си веднага след публикуването на книгата. Ако се попитам защо, мисля, че го правех, за да излича престъплението, да го обезценя в собствените си очи, да „ми бъде по-лесно“ в собствената ми среда, да пристъпя непристойността да пишеш, когато си жена …“

„Нямах нужда да се труфя в красиви дрехи, защото бях писателка. Тези неща са валидни дори отпреди писането. Мъжете харесват жените, които пишат. Те не го казват. Писателят е чужда страна.
Е, сега вече знаете всичко.“

„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда. Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.

Софи Унг е художник на корицата, а преводът от френски – на Тодорка Минева, чудни са!

Писах още за Емили Л. от Дюрас, след четенето й в Читателския клуб на НБУ

Моя небесна избранице на Марийке Лукас Райнефелд ме свари съвсем неподготвена. Този роман ме прободе, потресе, провокира, ядоса, смири. Не бе лесен за възприемане, макар много красив за четене.

Музикалните, филмовите и литературни препратки ми помагаха да преглътна тесните и задушаващи на моменти части от романа. Линията с Хитлер, Сталин и падането на двете кули 9/11 също ме държа като спасителен пояс. Личната отговорност и правото на щастие, границите в любовта, размити от първичната страст – отведоха ме далеч тези теми.

„ти кимна вяло и на свой ред ме попита дали историята би се развила другояче, ако Хитлер имаше жена, дали щеше да е все така зъл, ако беше влюбен, защото откакто скъсахте с големия ми син, си била сърдита на всички, дори на клисаря, който се грижел за светлината в дъното на църквата – сърдеше му се, сякаш той е виновен за мрака в теб, сякаш е угасил свещите в главата ти, а аз отвърнах, че не е имало начин Хитлер да се влюби, защото не е обичал себе си“

Безкрайно лъкатушещи изречения и мисли, преливащи една в друга по красив и нежен начин. Плетеницата в главата на героя Кърт, която повтаря лабиринтите на неувереността на живота, мистерията на смъртта, привличането, абсурда, бъркан с любов.

Благодаря на издателство ICU за подбора, както винаги – прецизен и с усет, за прекрасните превод – Мария Енчева и корица – Таня Минчева.

Книга на месец април 2022 в нашия Читателски клуб на НБУ бе Емили Л. на Маргьорит Дюрас, издадена през 2011-та в превод на Албена Стамболова.

Поетична, странна, с особен, нетипичен начин на разказване.
Новия роман в най-добрата му светлина.

Да не отделя писането от тялото – това постулира Дюрас. Писането да не е символическо. Особена незавършеност на изреченията, която вероятно придава тази мечтателност на текста и тази негова поетичност.

Текстът едновременно е земен и доста накъсан и абстрактен. Разбираемост и естественост са заедно със силна фрагментираност и заиграване на авторката с дълбоките теми на любовта, писането, смъртта.

Стилистична провокативност, която ще накара и най-изтънчения и запален читател да се запита – разбирам ли? разбирам ли добре?

А отговорът е накрая.

Корицата е на Дамян Дамянов. И е хубава. Има леко разминаване в два детайла – героинята не пие шампанско и на мен ми се видя не толкова строга, по-скоро лека и игрива, но това може да е субективно.

Много задълбочено за Дюрас и тази новела е написал Васил Димитров тук.

Ако ви е любопитно да следите Читателски клуб на НБУ – подробностите са тук.

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!