Книга на месец април 2022 в нашия Читателски клуб на НБУ бе Емили Л. на Маргьорит Дюрас, издадена през 2011-та в превод на Албена Стамболова.

Поетична, странна, с особен, нетипичен начин на разказване.
Новия роман в най-добрата му светлина.

Да не отделя писането от тялото – това постулира Дюрас. Писането да не е символическо. Особена незавършеност на изреченията, която вероятно придава тази мечтателност на текста и тази негова поетичност.

Текстът едновременно е земен и доста накъсан и абстрактен. Разбираемост и естественост са заедно със силна фрагментираност и заиграване на авторката с дълбоките теми на любовта, писането, смъртта.

Стилистична провокативност, която ще накара и най-изтънчения и запален читател да се запита – разбирам ли? разбирам ли добре?

А отговорът е накрая.

Корицата е на Дамян Дамянов. И е хубава. Има леко разминаване в два детайла – героинята не пие шампанско и на мен ми се видя не толкова строга, по-скоро лека и игрива, но това може да е субективно.

Много задълбочено за Дюрас и тази новела е написал Васил Димитров тук.

Ако ви е любопитно да следите Читателски клуб на НБУ – подробностите са тук.

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Превъртане, новият роман на Петър Денчев, прочетох два пъти, преди да мога да пиша за него тук. Както в много други произведения на изкуството, така и тук има стряскаща доза пророчество. Романът излезе преди малко повече от месец, а звучи с всеки изминал ден все по-актуално. Ако сте в питанка, както вероятно мнозина сме, защо се случва така в нашата политика, живота ни, толкова години не я превъртяхме тази игра – ами Превъртане може да даде част от отговорите.

Защо го четох два пъти ли? Ами защото ме ядоса, именно с тази детайлна картина на човека тук и сега, трупал, трупал лукавство, алчност, парвенющина. Детайлна картина на невъзможността да се измъкнем от собствените си слабости. Липсата на воля. Търсенето на лесното решение. Плъзгането по повърхността. Защото познавам, знам че има толкова много хора като тези, описани от Петър в романа.

Хора, на които светът, новият свят не им е отредил роля и това ги назлобява още повече.

Хора, които с огромна ловкост манипулират другите с чувството им на вина.

Хора, на които „все някой друг им е виновен за собственото им нещастие“.

Хора, „които мразят това, което обичат“.

Хора, „влюбени в своето окаяно състояние“.

Хора, „които искат по-добър живот, но не искат да променят себе си“.

Петър Денчев го умее това, да събере и опише в детайл неща, които сякаш само миг преди това ги е гледал отдалеч и в мащаб и после е зуумнал и ни ги показва под лупа. Да ни озадачи и ядоса, като в същото време синтезира случващото се и отговори на въпроси, трупани с години.

Сега, преди изборите, третите избори за тази година, е идеалното време да прочетете този роман. Наистина.

Браво за корицата на Христо Гочев, на редактора на романа Борис Минков и на ИК Жанет 45.

Писах още за другите книги на Петър:
Малкият бог на земетръса, която много ме разтърси
и за Тихото слънце, една много специална история.

Книгата си купих от Хеликон на Съборна.

 

За романа Живи на Ю Хуа научих от един от любимите ми подкасти на български език – Бележка под линия. Стефан Русинов прави подкаста, а също е преводач на романа Живи. И като цяло инициатор за превеждането и издаването му на български език.

Ясно е, че китайската литература не е много популярна у нас и май нямаме никакъв почти поглед върху нея.

Поглеждайки назад си припомням и други китайски автори, които съм чела в последните години – Иун Ли с Хиляда години молитва и Ма Дзиен с Майсторът на фиде. Много, много силни и различни книги.

От Бележка под линия знаех в аванс неща за романа. Като цяло в по-честия случай предпочитам да не знам много подробности за книга, а да се оставя на приятелска препоръка, лека интуиция, онлайн референция от човек, с когото имаме сходен литературен вкус. За Живи знаех, че е е обявен е за едно от стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на ХХ век. Че преводачът Стефан Русинов много и съвестно е работил върху текста. Че романът ще ми хареса.

Е така е, четох го разтеглено във времето, но наистина Живи ме държа живо доста силно. С обикновения живот на Фу-гуей в Китай по време на идването на социализма на власт (40-те – 70-те години), разказан увлекателно, забавно, земно, леко, живо. Фу-гуей, който в началото е наследник на богати земевладелци, пройдоха, води живот сред жени, мързел и охолство, минава през войник, който по чудо оцелява, връща се при семейството си, където един по един губи най-близките си хора, сам погребва сина си, дъщеря си, жена си и още и още. И след всичко това става истински, загрижен, емпатичен човек.

Повече от сюжета няма да издавам, защото си заслужава всеки да го открие за себе си. Ще подскажа, че романът е екзотичен, с жилав и плътен стил, впечатляващ език.

Много ме учуди и удиви начинът на писане. Не е бил лесен за превод текст. Понякога трудни моменти са придадени с такава лекота и тежка ирония, трагичността на смъртта така линее пред силата на живота. Може да е от вглеждането в детайла, от реализма на картината, но и от липсата на категоричност на времето или сингуларността на гледната точка на разказвача. Нямам представа дали е типично за китайския език, литература, за този автор или само за романа. Но придава една специфична нотка на живост и бълбукане на текста, която ми допада.

Хайде, няма нужда от повече. Романът Живи ще стигне своите читатели и в България, сигурна съм.

„Под небето няма задънени пътища.“
“Дълго време не се чу никакъв гърмеж, до нас достигаха само стоновете на хилядите оцелели, сякаш плачеха, но и сякаш се смееха – това е звукът на нетърпимата болка, в живота си не съм чувал по-страшен от него”.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

---

До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли 46 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Граница, Капка Касабова
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

Ехаааа си казах, докато четях много пъти и накрая, след като си изтрих сълзите след последния ред на Трилогия на Юн Фосе.

Какво пише критиката обикновено гледам след като съм прочела произведението. Затова и сега разбирам, че критиците определят Трилогията като „призрачно, тайнствено и трогателно извикване на любовта“ и съм напълно съгласна.

За мен романът е силно поетичен, сюрреалистичен, с повторения, семплост и лъкатушещи времена, на фона на северен минимализъм, сурова действителност, безкрайни изречения, чувства, предадени в малко думи, нечовешки човечни хора, жестока и красива природа, дълг и отдаденост, щедрост и недоимък, златна гривна със сини перли, глад и мълчание, съдби в самота и любов.

Научих за тази книга от подкаста Бележка под линия и благодаря на Стефан Русинов.

Браво за превода на Стела Джелепова. Предполагам никак не е лесно да се превежда подобен текст.

Браво за корицата на Люба Халева.

Браво на Издателство Лист.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

Силно препоръчвам.

Датата е 9 септември и за съвременната българскат история остава като най-кървава и преломна, белязвайки началото на режим, който оставя силни последствия за цялата нация, държава, икономика, култура и всички области на обществото ни и до днес.

Изчаках да споделя за романа Ангелски езици именно на тази дата. Романът е великолепен разказ за многослойността, противоречивостта и голямата параванност, кухост и изкуственост на това време – „социализъма“ (не е с правописна грешка) и времето на прехода малко след 10 ноември.

Романът обхваща няколко поколения на две фамилии, чиито съдби се преплитат невидимо във времето. Много ми хареса, че действието основно се развива в Пловдив (когато се разказва за България). Дали защото частично съм съвременник на героите – всичко описано ми звучи толкова близко и познато, чак плашещо. Любопитно би ми било дали и други хора, които са го чели, са изпитали същото. А и ми е интересно по-млади хора, които не помнят „онова време“ дали и за тях е толкова достоверно.

Историята на Народна Република България, БКП и партийните дейци в цялата им парадност, показност, неуместност и надменност и историята на „плодовете“ на това време – самозабравил се полицай, изневери, формалност, липси от всякакво естество. Преплетени животи в едно сложно време, което не предвещава нищо добро, макар да обещава само добро.

Емигрантската част на романа също бе много интересна за мен. Детайлът, в който е разказано всичко, е силно реалистичен. Спах и се събиждах с героите във виенската тоалетна, усещах миризмите и плочките и влагата … Сурово време, сурови истории. Прекрасно разказани.

Книгата излиза преди няколко години, на немски език и прави фурор в Германия и Австрия. Много се радвам, че е преведена и издадена и на български език. Подреждам я в топ 10 класацията си за книги, посветени на тази тема и този период.

Браво и на Дамян Дамянов за корицата и на Гергана Фъркова за превода от немски.

---

по темата препоръчвам да се чете още:

Майките

Анна и алената глутница

Кротките

Късна жена

Поразените

Хотелът на спомените

–

Книгата си купих от любимата ми Книжарница зад ъгъла

Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!

Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

Много специална ми се стори тази книга. Девет разказа от днешния ден на всеки от нас. Малките радости, големите страхове, препятствията, болката, промяната – всичко, което се събира в един наш ден. И всеки ден крие в себе си друг. Макар тъжни, намирам разказите на Гаст Грьобер за спокойни, замислящи, забавящи в забързания ден, човешки, разтърсващи.

Беше ми любопитно да открия този автор и надзърна (комай) за първи път в нещо писано от люксембургски писател. Гаст Грьобер е и носител на Наградата на Люксембург 2014 и Европейската награда за литература 2016.

„Девет разказа за болката, след която не си същият“.

Ясно е, че както всички издания на издателство ICU преводът и корицата са великолепни.

„Слънцето мъти живот“.

Да.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

С голямо удоволствие си „хапвах“ на обилни порции от този литературен обяд! И няма как да не споделя и с вас възхищението си от прекрасния сборник на издателство ICU във великолепния превод и много подсилващо въведение на Димитър Камбуров. И стилната корица и оформление на Живко Петров.

Споделяла съм и друг път, че книгите на ICU сякаш всичките са за мен – пасват ми идеално, пленяват ме, обичам ги, чакам ги, живея ги. Така стана и с „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш ни Гуивна.

Ще си позволя да представя книгата с няколко изречения от предговора, които я описват прекрасно:

„Да овладеем езика на другия, изразява волята да се приближим към другостта без да я застрашаваме: езикът като свят.“

„Ейлиш е снизходително ироничка към прекаленото умуване.“

Разказите са и земни и магически, както някак може да се предвкуси от ирландска писателка, както както Камбуров казва – от първия ешелон. С много спефицично усещане за детайла, с още по-специфично чувство за ирония, особена динамика, много намигвания между редовете и колоритност на изразните средства.

Силно препоръчвам.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.