Студии по социология на културата. Карл Манхайм, 1956 (за Карл Манхайм в У)

Златорог, 2002, превод Елика Рафи

„В различните общества подборът на елита приема различни форми. Много са нюансите – от свободната конкуренция до безкомпромисния монопол на феодалната или кастовата стратификация.“

„В модерното общество селекцията на елита приема три основни форми:

а/ издигане в административния апарат

б/ нерегулирана конкуренция

в/ класов натиск

Хората, достигнали елитни позиции демонстрират явни различия в зависимост от избора на ефикасен за тяхното издигане механизъм.

Бюрократичният тип селекция на елита благоприятства усърдните служители, които са в състояние да реагират на всяла ситуация според предварително установени правила. перспективите пред тях са сведени до набор от правила и регулации. Индивиди с широки интереси и склонност към импровизация обикновено са пропускани при повишение.“

Политическият елит в XIX век разчита основно не на професионализма в конкретна област, а притегателната сила на лидера, която импонира на масите.

С появата на класови партии през XX век успехът в политиката започва в по-малка степен да зависи от личния магнетизъм, а в по-голяма от партийния ред.

„Една система е демократична само, ако достъпът до елита не е ограничен единствено до членовете на някоя затворена група.“

„демокрацията влече след себе си промяната от морфологичен към аналитичен светоглед“

„В обществата със силни съсловни ограничения и липса на вертикална мобилност морфологичното мислене изцяло доминира. Повечето хора са в позицията на аутсайдер, който отдалеч съзерцава централните авторитети. Хората ги преживяват през техния символизъм и ритуали.“

„демократизацията значи разочарование“ (стр. 307)

Хуманистичният културен и образователен идеал е универсален. Той е изцяло пропит с ценностите на класическата античност.

„Всички хуманисти намират най-искрено уровлетворение в заниманията с интелекта и духа в уединение от останалия свят.“

„Доколкото „образование“ означава разширяване на екзистенциалната перспектива, демократичният културен идеал като че ли превъзхожда хуманистичният. При него това разширяване се постига по по-естествен начин.“

„Най-значимото потенциално постижение на демокрацията е създаването на основа за чисто екзистенциални човешки отношения.“

Величието на модерния индивид – заплаща се със загубата на усещането за сигурност. „Ориентацията в общества, в които статусът е от първостепенно значение е лесна. Всеки знае към какво може да се стреми и какво може да очаква.“ Модерният живот не гарантира очаквания, предлага само безкрайно предизвикателство. В миналото единствено бедните могат да мечтаят до безкрай (по Макс Вебер). В този смисъл днес всички сме станали бедни. „Несигурността каъо споделена съдба е характеристика на модерната епоха“ (стр. 344)

„Да си обречен на несигурност е трагично усещане. Но то е и път към морален и културен ръст.“

„Дълбоко погрешна е склонността ни да интерпретираме колапса на старите йерархии и модели на ред като симптом на морална и културна разруха.“

 

Разказите в „Токата в До мажор“ на Антони Либера ме отнесоха в една романтична атмосфера, леко носталгична, леко наивна сякаш (особено като я сравнявам с днешния напрегнат ден) и ми подействаха като успокоително. Заведоха ме на различни места из Европа, които не познавам, но почувствах свои. Срещнаха ме със странни добряги в забавни ситуации.

Много достолепно и класически, разказите на Либера са в търсене на красивото и хармонията. Надпреварващи се ноти и дни, разказани с усещане за завършеност и спокойствие. Не е нужно да сте любители на музиката, за да ви харесат.

Наистина чудесен контрапункт на напрежението, което витае из въздуха в последните седмици. Силно препоръчвам.

Чудесен превод от полски на Лина Василева.

Великолепна корица  на Омана Кацарска.

Браво на ИК Ерго!

 

От около година редовно посещавам Читателския клуб на НБУ и съм благодарна за възможността да чуя мненията на учени литературоведи, страстни любители на книгите, преводачи, експерти и обикновени (като мен) читатели. Е, така се случи за трети път в живота си да прочета „Спасителят в ръжта“ на Джером Селинджър. Много ми харесва и английското заглавие „The Catcher in the Rye„. Четох го веднъж в тийн годините си (когато ми се струва е нужно да се чете), после като студентка и сега – отново. И го открих отново, видях го в други детайли.

Романът излиза през 1951 година и е истински ранен предвестник за цялата буря на бунта на младите, който протича 60-те и 70-те години на миналия век. Изумително е как излиза на български език (познавайки контекста) през 1965-та. Да, има цензурирани моменти. Тук е мястото да спомена, че има два превода на български език. Старият е на Надя Сотирова от 1965 година, а сега – на Светлана Комогорова – Комата от 2017-та година. За мен първият превод остава по-мой, по-смирен. Но пък в новото издание имаме пълната, нецензурирана версия.

История за силата на младостта, за съзряването, но и за любовта и за спасението (не в библейския или религиозен смисъл, както вероятно подвежда заглавието).

История, която ми се иска всички млади хора днес и утре да четат. И вярвам ще развълнува всеки.

„Все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива… А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта.“

Добавям три корици на английски език, защото са хубави.

И ви каня да прочетете „Спасителят в ръжта“.

Статията в Уикипедия на български е доста подробна, но за не челите, а искащи да прочетат романа – по-добре не я гледайте.

Събиранията на Читателския клуб на НБУ са всяка последна сряда от месеца. Подробности има на сайта на клуба https://chitatelski-klub.nbu.bg/

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Блоговете умряха! Да живеят блоговете! е новата ми книга 🙂

Тя е резултат от няколко години труд и е производна на моята докторска дисертация, която защитих в НБУ през януари тази година. Изглежда като детска, но всъщност си е доста сериозно проучване и анализиране на блоговете и ролята и мястото им (и личните и корпоративните) в епохата на социалните мрежи.

Да започнем с благодарностите:

Проф. Деси Бошнакова – мой научен ръководител и издател, която подканяше, помагаше и има голям пръст в цялото нещо по различни начини;

Доц. Вася Атанасова – за неуморната и прецизна работа на Вася, мой много добър приятел и съмишленик, в този случай като редактор на книгата вече разказахме двете в интервю тук;

Димитър Цонев прие поканата ми и написа свежия и доста замислящ увод, не си го спестявайте 🙂

Петя Киркова работи доста по оформлението на текста от наливен до хубаво структурирано книжно тяло;

Мира Пъдевска направи чудната корица и илюстрациите в края на книгата – има Наръчник за създаване на блогове, който Мира украси със свежи илюстрации в много мой стил.

За книгата и за дисертацията преди това взех интервюта (2018-2021) от много блогъри и хора, които се занимават със създаването на блогове, както и използвах не малко интервюта които мои студенти или аз сме правили през годините с видни български блогъри, публикувани в другия ми блог. Така в книгата присъстват имената на Боян Юруков, Йовко Ламбрев, Григор Гачев, Константин Павлов Комитата, Владо Каладан Петков, Еленко Еленков, Богомил Шопов, Горица Белогушева, Георги Грънчаров, Петя Пандулева, Ана Динкова, Марио Пешев, Василена Вълчанова, Силвина Фурнаджиева, Димитър Цонев, Илия Темелков, Хели Велинова, Росица Николова, Поли Козарова, Кристиян Григоров, Мая Цанева, Петър Нефтелимов и много други.

Няколко корпоративни блога, които от години, а и до днес се списват както трябва и са модел за следване са на фокус като добри примери и практики в книгата и сред тях са блоговете на УниKредит Булбанк, СуперХостинг, Нетпик и други.

Издавам, че има и малки части за българските влогъри и за българските подкасти, които, в сравнение с блоговете, са все още в по-ранен етап на развитие, но са естествено тяхно продължение.

В книгата са и резултатите от проучванията на блоговете, които направих през изминалите 1-2 години.

Самата книга (преработка, адаптация за книга на дисертацията, която си е по-сериозният труд) писах от март до октомври, като изказвам благодарност на уютната и гостоприемна Читалня на Библиотеката в Нов Български Университет, където на спокойствие и в тишина можах да работя. Писах и у дома, разбира се, както и по време на морето и пътуванията. Дължа също благодарност към екипа на Ей Би Си Дизайн, както и към моето семейство.

Благодаря на Гори, която през октомври 2006-та ми каза „Няма ли да си стартираш блог?!“ и така през ноември 2006-та съм написала първата си публикация тук „блогвам, следователно съществувам„. Тогава много хора не знаеха що е то блог, думите блог публикация или блогване бяха чисто нови и като цяло бяхме шепа блогъри, които се познавахме поименно и силно се радвахме на всяка наша среща, окуражавахме се, линквахме се на воля и си помагахме. Бяхме ентусиасти, много активни, с желание нещата да се случват, да се променят и знаехме силата на блоговете в това. Не съм описала някои ключови битки в книгата, но ще остане за следващо издание с победите на блогърите и промяната на обществото от това. Някои важни блогъри в годините станаха предприемачи, други станаха движещи фигури в големи бизнеси, трети се заеха с политика – и позарязаха блоговете си. Но това е в реда на нещата. После, с преподаването си в НБУ имах възможност и давах (както и още правя) на студенти като курсови задачи да стартират блогове, от което „се родиха“ не един и двама от настоящите мега-звезди инфлуенсъри. И блоговете днес (почти) нямат общо с онези от славните първи години. Но са трансформирали ролята си и може да са много по-малко, но тежат значително повече. Подробности -в книгата 🙂

И, както пише Цонев в увода, не, книгата няма за цел да ви зариби да си направите блог, но със сигурност може да очаквате желание да стартирате свой или на фирмата си такъв, след като я прочетете 🙂 И мисля, че няма да съжалявате, ако го направите (блога си).

Издателството е ROI Communication и книгата може да се поръча директно от сайта им.

Отново благодаря на всички замесени!

 

 

 

Невероятната Вася Атанасова, приятел във всяка сложна ситуация, готова да помага, да се бори, да обяснява търпеливо, да изкопае цяла купчина корекции, да се усмихне и да каже пак „давай, давай!“ прие да е редактор на докторската ми дисертация и на книгата, която излезе от нея – Блоговете умряха. Да живеят блоговете!

Макар основната работа на Вася да е доцент в БАН и да се занимава със сложни науки по цял ден, в свободното си време да е сред най-дейните уикипедианци в България, тя отдели нощи и укенди да се занимава с този мой текст, да предлага, коментира, подчертава, задрасква, намисля подобрения и съм й тооооолкова благодарна за работата ни заедно и по този проект.

Е, около два месеца си разменяхме файлове и хартии, защото бяхме на различни места, но се чувахме често, понякога бързахме, понякога нямаше как да бързаме и все пак – успяхме!

С радост поговорихме с Вася за самата редакция и споделям с огромна благодарност.

Измъчи ли те много редакторската работа по книгата „Блоговете умряха! Да живеят блоговете!“?

Признавам си, имаше трудности. От една страна, книгата е базирана върху дисертационния ти труд в НБУ, а това е друг стил на писане, аудиторията е различна. За всички, които не знаят какво е дисертация: научният стил е по-сух, твърденията трябва да са по-предпазливи, а и в дисертацията постоянно трябва да се доказваш – че литературният ти обзор е изчерпателен, че целите на труда са постижими – и постигнати, че си указал коректно всички чужди приноси, че ти самият имаш оригинален принос към областта. Докторската степен е както първата научна, така е и последната образователна степен: ти все още си студент и трябва да си „знаеш мястото“. Дори и когато се казваш Жюстин Томс и си майстор в областта си, от когото всички наоколо са се учили, пак от дисертационния ти труд трябва да лъха чирашка скромност и свенливост. 🙂

В този смисъл, книгата доста се различава от дисертационния труд и това беше и една от целите на редакторската ми работа: между позоваванията на други автори, сред цитатите на интервюираните за книгата блогъри, трябваше да се чуе автентичният глас на Жюстин – като опитен уеб практик, като ментор, като хроникьор още от зората на българския уеб.

Тук дойде и вторият голям проблем, който трябваше разрешим. Текстът на книгата е обемен, бил е писан в рамките на сравнително дълъг интервал от време, и затова и доста аспекти трябваше да се актуализират. Част от изследванията беше важно да се повторят с днешна дата, изводите да се синхронизират, както и да се направят на още по-широка основа от изследвани блогове. Отделно се наложи да се проверят факти, имена, дати, цитати, линкове. Някои дискутирани блогове и онлайн източници на информация от първата чернова на текста се оказаха вече свалени и неподдържани от месеци, други – от години. А все пак книгата си поставя амбициозната цел да направи моментна снимка на състоянието на блоговете към края на 2021 година. Всичкото това пренаписване измъчи повече теб, отколкото мен. Мисля обаче, че си струваше усилието. 🙂

 

Кое беше най-забавното в целия процес?

Всички онези пъти, когато, връщайки файл с редакции, те питах „Сигурно вече ме мразиш?“ 🙂 Повечето пъти въпросът беше на шега, но имаше и 1-2 пъти, когато хранех известни подозрения.

Отделно от най-забавното, най-приятното в целия процес беше работата по Наръчника. Най-вихрената и интензивна част от книгата. Един излишен ред няма в Наръчника, всяка дума тежи на мястото си. Чиста полза, чисто удоволствие.

 

Колко редакции са „достатъчно“ редакции по един текст?

На „Блоговете…“ направихме две основни редакции, а някои части претърпяха и три. И то след като дисертационния труд, на който книгата се базира, също го бяхме гледали под лупа. Всеки път четеш с нови очи, всеки път правиш нови връзки и виждаш различни неща. Надявам се, освен мен, тази книга да има и други читатели, които са я чели по 2-3 пъти. 🙂

Но една книга е като брашнен чувал: колкото и да я тупаш, неминуемо ще изпаднат нови грешки. Малко се боя, че още с първия поглед на прясно отпечатаната книга, ще видя някоя… 🙂 Затова бързам да заявя и на теб, и на читателите: всички поправени грешки в книгата се дължат на теб, всички недовидени се дължат на мен. 🙂

 

Има ли правила в езика ни, които е време да се осъвременят?

Не съм лингвист и не е моя работа да изказвам мнение по въпроса, макар че намирам за нелогично да има правила, които във всеки пореден правописен речник се въртят като ветропоказател.

Много правила, които затрудняват масово хората, например правилото за пълния член, всъщност са много лесни за схващане и запомняне, но проблемът е, че в училище не се обясняват интуитивно и разбираемо и едва ли не е по-лесно да бъдат премахнати вместо да бъдат научени. Може би трябва да се осъвременят методите на преподаване: малко компютърна лингвистика още в училищния курс на обучение може да направи часовете по език по-интересни за днешните деца и ще им помогне да разберат по-добре връзките в езика и да си обяснят логиката и необходимостта от някои правила, които може би сега остават скрити за тях.

---

Е, самата Вася Атанасова също има блог, който макар да не списва редовно напоследък, е интересен и си струва да надзърнете – http://spiritia.net/

Вася, БЛАГОДАРЯ ти за всичко!

На всички ви пожелавам по един толкова верен приятел, който се втурва да помага във всяка ситуация.

Книгата ще е скоро готова. Издава я ROI Communication и я очаквам с нетърпение.

При подреждането на библиотеката у дома по повод 1-ви ноември – Ден на народните будители, се върнах към много мои любими книги, такива, които искам да препрочета, други, които искам да имам.

Някои книги отделих за дарение на библиотеката на НБУ (професионалните дарявам редовно там), на Читалнята (художествената литература), където дарявам редовно поне няколко пъти годишно, както и няколко за училището на децата.

Подредих писаните от мен (в съавторство повечето) с благодарност – на отделен ред.

И така се зачетох в тази жълтата книга, която е само на Борис Минчев, но пък предговорът й, за моя чест – е от мен. След това Борис Минчев ме покани и следващите книги за оптимизма „Законът на Мърфи наопаки“ писахме заедно. И реших, че ми се иска да споделя и тук, макар да са книги, които отдавна са изчерпани. Не са нови. Но бяха нещо хубаво и си струва да се разкаже за тях.

Борис Минчев бе мой преподавател в Софийски Университет и дори при него бе моят първи университетски изпит – по обща психология. След като завърших някак се срещнаха пътищата ни и станахме приятели. Ето как се оказахме и съавтори в поредица книги за оптимизма – оптимизмът ни събра. Първата книга, с жълтата корица, Борис написа сам, т.е. събра, защото тя е сборник с много (стотици) оптимистични мисли.

В „Законът на Мърфи наопаки 2“ – „ново мощно оръжие срещу лошото настроение, негативната нагласа, черните мисли и песимизма“, отново Борис бе събрал много мъдри мисли за оптимизма. Допълнихме с интервюта, които направих тематично с Мая Новоселска, Проф. Биолчев и с Ники Кънчев.

Специалното от „Законът на Мърфи наопаки 3“, освен мислите за оптимизма, които чинно и старателно събираше и подреждаше Борис, бе серията интервюта, който направих в Софийския затвор. Издействахме да направя тези пет интервюта, беше и плашещо и любопитно. Мисля, че никога няма да забравя този момент от живота си.

Веселка Велинова направи много жива и забавна „Законът на Мърфи наопаки 4“, като илюстрира хубавите оптимистични мисли, които събрахме и подредихме с Борис.

Всички книги от поредицата издаде ИК Сиела. Кориците са на Любомир Пенов. След жълтата с черната котка намислихме и добавихме и едно бяло куче в допълнение.

Благодарна съм, че бях част от този оптимистичен проект! И съм благодарна за процеса по работа и на всички замесени.

Писах при началото на работата ни по „Законът на Мърфи 4 наопаки“ в блога – юли 2009-та е било 🙂

 

Харесвам епизоците на подкаста Ratio – серията на Стоян Ставру Vox Nihili. Затова и щом мернах тази книга из стелажите с книги в библиотеката на НБУ, докато търсех друго, веднага я грабнах. И споделям с вас тук за и от нея.

Три основни презумпции:

„По-добре е да знаеш, отколкото да не знаеш“

„Действай, за да разбереш“

„Дай, за да получиш“

„Знанието не е предмет, който се дава, предава и взема. Знанието е състояние, което се постига. То не може да бъде нищо друго, освен лична отговорност на всеки един от нас.“

„Вярвам, че най-силното по своята интензивност удовлетворение е пряко свързано със съучастието ни в щастието на другите.“

„Когато си намерил това, което търсиш – изживей го, сподели го, радвай му се, поеми отговорността за него, отстоявай го.“

Още презумпции:

базисни

„Картата не е територия.“

„Всичко в света съществува като система.“

оперативни

„Светът е дружелюбен.“

„Не можем да не общуваме.“

„Смисълът на общуването е в реакцията, която предизвиква.“

Още интересни концепции, които си записвам, за да си имам:

„незнанието е ресурс“

„саможертвата на изтритото“

„дали светът, в който могат да ни намерят, е светът, в който ни търсят другите?“

И още малко за „Всичко в света съществува като система“:

• Системата се управлява от най-гъвкавия елемент в нея,
• Всеки проблем има решение,
• Пречките не се премахват, а се интегрират.
• Няма безполезен опит.

„Въздействието върху част от системата се отразява върху цялата система.“

В допълнение на лаконичния, забавен и с това доста четим стил на автора, книгата е богато илюстрирана със симпатични карикатури, голяма част от които вероятно са авторски (не намерих указване по темата).

Много ми хареса как Стоян си е надписал дарението за университетската библиотека. И като цяло, че е дарил книгата. И че книгата изглеждаше четена. И препоръчвам да я прегледате и вие – лека и забавна, смислена и усмихната.