когато бях малка и ученичка живеех в соц-а. дълбоко в соц-а. тогава имаше манифестации. всички задължително присъстваха на тях. имахме в центъра на София мавзолей (в празното пространство между Народния театър и Двореца днес). в мавзолея лежеше мумията на Георги Димитров. а в горната му част на мавзолея имаше трубуна, на която заставаха Тодор Живков и всички избрани. под козирката.

ние, простосмъртните репетирахме поне седмица по-рано. всеки ден. без значение от времето – дъжд, вятър. маршируване. по цял ден.

в самия ден 1 май бяхме свиквани от рано в околностите. с бели ризи, тъмно сини поли, момичетата задължително на две опашки вдигнати горе, с бели панделки. някои имаха руски панделки, които разбира се бяха по-хубави. подреждаха ни в редици. някои носеха знамена, други люляк, трети просто трябваше да вдигат ръце. стояхме с часове, чакахме, подредени в редици. по височина. с който се паднеш около теб. после тръгвахме.

водеха ни като овце. имаше темпо, което да се следва и всички в един крак, като военните днес, да крачим. имаше и думи за скандиране, които ни даваха знак, при навлизане на площада да започнем да викаме. „братска дружба с есесер“, „бе ка пе ура“ и подобни. от участъка пред МС днес трябваше да викаме, махаме и ходим стегнато. до Военния клуб. след това се разпръсвахме и кой от където е.

напред вървяхме подредените ученици, вероятно и работници, студенти. на блокове. с ясни послания, задачи и строй. зад нас, в края на дългата над час манифестация, бяха „свободните“ граждани. те само махаха. а от трибуната Живков махаше с един специфичен маниер, от чийто спомен и до днес ми става лошо.

еднаквост. изумителна показност. кухост, измито от смисъл, унизено, смазано битуване.

такива бяха времената. сценарият се повтаряше година след година.

но, това, което в моето съзнание свързвам най-вече с 1-ви май е онази година на Чернобил. когато отново манифестирахме чинно. и валя онзи дъжд. ядохме зелени салати. нищо не знаехме …

лятото ходехме при баба ми във Варна. от юни до септември. и тогава се разболях. тежко. вдигнах висока температура, която не спадаше и не спадаше. не се хранех. бях подута. лекарите един след друг на различните места вдигаха рамене и казваха „не знам“. накрая един доктор от една лаборатория на последния етаж в Окръжна болница каза „май е от радиацията … Чернобил …“ и предписа някакви неща, с които започнах да се възстановявам. тогава разбрахме …

цяло лято вместо да играя на воля из Морската с моите приятели бях болна, лежах, отслабнах много, дори не можех да чета, а какво е изживяла баба ми и семейството ми – не мога и да мисля. важното е, че попаднахме на този просветен лекар и той ме спаси.

това е само моята история. вероятно са хиляди, милиони.

подробности за Чернобил и престъпното бездействие на нашите управляващи, чиито наследници ни управляват и днес има тук

снимката е от интернет и е от манифестация 57-ма година, но и по мое време (80-те) беше същото почти

Follow