искаше ми се да съм чела тази книга (и всичко на Айн Ранд) в началото на 90-те, а ето, че разочароващо излиза у нас едва сега – 20 години по-късно … и все пак е добре, че е факт вече и на български

апокалиптична и много плашеща, но и оптимистична до крайност, мотивираща, разтърсваща. на моменти фабулата много напомня Изворът и това леко ме дразнеше. на места случките са предсказуеми. на места героите са прекалено идеализирани, в крайно черно и бяло. отново компанията е изцяло мъжка, а жената е една-едничка в центъра, перфектна и желана от всички. задължително и естествено в контекста умното е и физически красиво. но цялото те кара да се замисляш на всеки ред, да се радваш, че живееш и че има смисъл.

и други го казват – ситуацията често напомня нещата тук и сега при нас. и в света като цяло. в книгата може би типично по американски има хепи енд. за реалността ни не знам дали ще е такъв. за момента нито Атлас нито Джон Голт са на хоризонта.

за всички, на които такъв обем страници им се виждат плашещи твърдо казвам, че има смисъл от всеки ред. в доказателство ето малко извадки:

„способноста да се мисли е единствената основна добродетел на човека, от която произтичат всички останали“

„радостта не не липса на болка, интелигентността не е отсъствие на глупост, светлината не е липса на тъмнина“

„никога не съм се чувствал виновен заради ума си. никога не съм се чувствал виновен за това, че съм човек. не приемах незаслужена вина и така бях свободен да спечеля и да опозная собствената си стойност.

„всяка работа е акт на философия. и когато хората се научат да възприемат продуктивната работа – и онова, което е неин първоизточник – като стандарт за моралните си ценности, ще достигнат до онова ниво на съвършенство, което е тяхно право по рождение и което са изгубили …“