За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.

---

Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

Ю Несбьо – любим автор на криминалета и с Хлебарките остава на високо ниво. Инспектор Хари Хуле е в Бангкок този път, извикан да разследва убийството на норвежкия посланик. Няма как нещата да са прости в един толкова комплексен град и свят, пък и при толкова странни и оплетени обстоятелства.

Освен хлебарки, в романа има още няколко убийства, опиум и детска порнография, отдадени полицаи и корумпирани политици – всичко, както си му е редът. Обичам покрай всяка книга да научавам различни неща и да пътувам далеч и в случая ми бе наистина приятно това пътешествие.

Истинско приключение си е Хлебарките. За любителите на криминалета – великолепен избор.

Браво за корицата на Живко Петров. И на Емас, че правят добър избор за книгите, които да превеждат за българския читател.

Мая Бочева е създателят на тази чуууудна история, дори вече много истории за деца, прекрасно илюстрирани, които тръгнаха от игра за мобилни устройства, а вече са серия книжки, коя от коя по-красиви и прекрасни и още и още! Издателството се казва Tat Creative, а Мая е чаровната вълшебница, която забърква тези приказни магии!

За Кой светна луната вече съм писала. С голям кеф. Но с Мая интервю не бяхме правили и се радвам, че прие поканата ми и ето ни в разговор за историите, децата, времето семейно заедно и още и още 🙂

Как Туй-онуй промени Мая?
От толкова години се занимавам със създаването на този проект, че мога спокойно да кажа, че заедно израстнахме. За хората, които не знат какво представлява – това е мултимедиен проект, което означава, че оживява в различни медии. В звеното му са книги с приказки в които има игри. Същевременно първата печатна книга: „Кой светна луната?“ се появи и на таблети и телефони, а част от игрите в книгите се изиграват от сайта. Т.е. съдържа в себе си много и различен вид творчество всяко от което обожавам да правя, а именно – от сценария и текста, през илюстрацията, та до режисурата, анимацията и игрите.
Тъй като това не е лесен проект и създаването му изисква години труд, много сериозно финансиране в комплект с железни нерви и силна вяра, каквито аз не притежавам особено много, то смея да кажа, че „Туй-Онуй“ ме накара да повярвам в невъзможното.

Кои бяха най-големите предизвикателства до момента и къде се криеха решенията им?
Когато нещо е ново и не знаш как се постига, защото точно такова не е правено – то предизвикателствата стават не малко. Ще си помислите, че най-трудното е намирането на финанси, но точно това ми се случи сравнително лесно, защото попаднах на правилният човек – Петър Митев от Hause Group, който финансира проекта. Но от там нататък аз трябваше да създам мобилна приказка, която беше равностойна на не малък анимационен филм, който обаче не се гледа, а се играе, а играча може да движи всички герои, да натиска върху всичко в играта и то да реагира, да има всеъвзможни игри каквито до сега не са се правили в подобна апликаия, особено на български език. Това костваше години работа, търсене на подходящите хора за реализация и всевъзможни малки или големи спънки. Първата фирма, която пое програмирането на играта не се справи, после ни отне време докато намерим друга. След това имаше смяна на персонал, на програмисти, координатори – постояно нещо се променяше и изникваха „кризисни моменти“, но преминахме през всичко и то смея да твърдя – доста успешно, като за пионери в тази област.

Как луната светна и кой я светна? Как децата приемат играта и книжките?
Кой светна луната – е отговор до който всеки сам е добре да стигне 🙂
За моя голяма радост – децата приемат играта повече от добре! Захласват се и не искат да я оставят. Изненадващото за мен е, че дори момчета на по 9-10 години се заиграват и им е интересна, въпреки, че според мен горната възрастова граница е 8 г. По-приятната изненада е, че точно толкова харесват и печатните издания на книгите. Постоянно получавам трогателни писма от родителите на децата, как това им е любимата поредица и не минава ден без да прочетат някоя от книгите. Това е най-голямото удовлетворение и мотивация да продължа напред!

(картинка от Цвети-фен на „Туй-Онуй“, която е нарисувало Любка:))

Как печатните книжки допълват играта и какво е продължението на историята?
Всъщност моята идея беше играта да допълва печатните книги, но така се случи, че второто печатно издание на „Кой светна луната?“ излезе доста след излизането на играта. Моята цел е децата, които не се заглеждат много по книгите, но стоят доста на компютрите и таблетите – да обърнат внимание и на книгите именно покрай дигиталната версия. Защото във всеки свой вариант тя е книга и разказва приказка.
Всяка книга е отделна история и до този момент са излезли две приказки на книги. Сега на пазара излиза трета книга от поредицата Туй-Онуй – това е: „Колко е часът? – Наръчник за Времето“. Това е моята предколедна изненада за феновете на „Туй-Онуй“ в която ще разберат Кое е Времето, какво обича и какво не обича То, ще видим как буквално Времето тече или как лети. Същевременно ще смятаме и ще решаваме задачки, за да разберем колко парчета има в тората за рождения ден на една минутка. Ще пазаруваме и ще готвим вкусна пица, която е любимата на Времето, а той е голям лакомник и си похапва секунди, минути и часове, а ние после се чудим: къде ли изчезнаха? Ще се учим на цифрите на часовника и ще се запознаем със стрелките. В книгата и на сайта има много условия за игри в които да тренираме наученото за това да познаваме часовника и да пресмятаме минутите и часовете.

Мястото на времето заедно, времето с устройства и времето за книжки – рецептата на Мая за съвременния родител?
Дали е печатна или дигитална – книгата си е книга. Останалото са носители и инструменти за ползване. Не са нищо повече от различен тип средства една информация да достигне до нас. Всяка една медия има своите плюсове и ако може да се каже – своите „минуси“. Все едно да сравняваме киното и литературата. Едното борави с едни изразни средства, с картини и музика примерно, а другото повече с думите. В таблета може да се побере много повече информация. Аз мисля, че едно от най-добрите решения за тоновете учебници, които се произвеждат всяка година, както и проблема с тежките раници в училище – може да се разреши именно с един малък таблет, който не тежи, но носи много повече информация и има много повече интеракция, където детето може не само да чете, но и да е активен участник в урока. Всъщност нашите усилия, като родители трябва да се насочат именно към правилното използване на съвременната технология, а не към забраните и ограниченията. Освен това всичко е в баланса. Както не е добре едно дете да стои заровено само в книгите, така не е добре да стои само на таблета/телефона. Светът е шарен и разнообразен, освен това е триизмерен и е добре да живеем повече в „нашата реалност“ все пак. Когато денят на детето е ангажиран и с други дейности и когато го научим да полага усилия, за да получи по-голямо удовлетворение от каквото и да било, то играта на таблета няма да е единственото забавно нещо.

(Лео чете страстно новата книжка от порецидата)

Какво си пожелаваш?
Една любима думичка на Джон Кехоу – Prosperity или така благозвучната – Благоденствие. Хармонията в живота за мен е Благоденствието, т.е. баланса и доброто съществеуване във всеки един аспект на живота – семейство, работа и т.н. Също така мисля, че е свързано и с постигане на един вътрешен мир и разбиране за света, защото иначе хората сме склонни до безкрай да гоним успехи или желания и никога да не сме доволни.

Успех и от мен, Мая и Туй Онуй!

Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Истинска съвременна българска класика. Един от най-прекрасните текстове на български език за всички времена. Човешка. Дълбока. Истинска. Историята ни от близкото минало. Без филтър. Без фалш. Без милост.

Много е писано вече за тази книга. И малко е четена. Поне така ми се струва. Каквото и да допълня ще звучи слабо и клиширано, на фона на този великолепен текст. Бих се радвала, както много хора подкрепят идеята – Балада за Георг Хених да влезе в учебния план и да се учи в училище.

Купих си и изчетох тази книга отново заради приказната корица на Дамян Дамянов (надминал за пореден път себе си!) и заслужено добро ново издание на Сиела.

Ще си позволя само два цитата. Иначе цялата книга е задължителна. За всеки.

„В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските – дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигали чешки и италиански музиканти, за да помогнат на неколцината ентусиасти да създадат българската музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка.“

“Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Задължителна.

Броеница на щастието се казва първата книга на Ивет Лолова. За Ивет вече съм писала тук – когато стана Рицар на книгата и днес потвърждавам, че Ивет е от най-интересните хора, които познавам. Тиха, но категорична, усмихната и винаги готова да помогне, а е редно да добавим вече – талантлива в писането.

Знам за тази книга от няколко години, още от когато беше само идея и много се радвам, че вече е факт. Не е лесно да се пише. Книга за епилепсията още по-малко. Но много ми се иска да е ясно днес, че тази книга е всъщност за майчинството, за отношенията между хората, за устояването, за тържеството на живота над болката, за силата, която всеки от нас носи. Трябва да се прочете. Всеки от тези фрагменти щастие, поднесени в слово, е късче споделеност и дар. Благодаря ти за тях, Ивет!

Е, поговорихме с Ивет за тази Броеница 🙂

Къде намери и как подреди Броеница на щастието?
През 2013-а направих във фб страницата си албум със снимки „Броеница на щастието”. Не помня откъде дойде това име. През годините събирам в него фотоспомени от специални моменти: облак-сърце, къкреща на котлона тенджера с гулаш, пейка в манастирски двор, сухи есенни листа, ръждива врата, цветя за оня свят, т.е. неща, които са ме докоснали щастливо. Четири години по-късно някои от снимките станаха документална основа за фрагментите в книгата ми „Броеница на щастието”. Това е краткият отговор, за дългия трябва отделен разговор.

Има ли рецепта за щастие?
Няма универсална рецепта за щастие, всеки има своя версия. Ако някой реши да ги събере, ще се получи много дълга рецепта, която може да стигне и до километър. Ако е книга, ще е поне десет тома по хиляда страници всеки. Кой ще иска да я прочете? В големи количества щастието доскучава. Според мен най-важното е всеки човек сам да поиска да е щастлив. Щастието не може да дойде при теб насила.

Различните хора – приети ли са и как се приемат в обществото?
Различните още от малки научават, че еднаквите не ги приемат добре. Детската ясла, градината, училището ни – не са пригодени за деца със специални потребности, не са подходящи за деца, които приемат лекарства за някакво заболяване. Директорите избягват да взимат такива деца. По лесно е да ги изолират, да ги отстранят от системата, за да не им създават грижи. Не е задължително да си различен с болест. Може да не си като мнозинството заради цвета на кожата си, начин на хранене, сексуална ориентация. Принципът е същият. Когато станах вегетарианка близък човек ми каза, че моята промяна, моят избор на живот и моите ценности го обиждат, правят го да изглежда „луд”. Аз го обиждам с това, че не съм като него. Различните нарушват установения комфорт, статуквото, те са психологогическа заплаха за еднаквите. Странно е нали? Има още много да учим като общество. Държавата и институциите трябва да променят законите и наредбите, да има повече информационни предавания по националните телевизии и то в най-гледаното време. В момента основната работа се върши от неправителствените организации с кампанийни проекти, които медиите подкрепят, но това не е достатъчно, това са капки в морето. Изкуството също може да направи много.

От къде идват оптимизмът ти и вярата в хората?
Вярвам в Ренесансовата представа за човека, че божественото, доброто, е скрито вътре в нас и може да бъде извадено във всеки момент наяве, за да разцъфне, и да даде плод. Нужно е само човек да намери пътя към истината, състраданието, любовта и приятелството. Не е задължително това да стане чрез Църквата.

Може ли светът да бъде по-добро място и как?
Скоро прочетох някъде думи на Бродски, че докато има поне един морален човек в света, светът е морален. Мога да парафразирам: докато има поне един добър човек в света, светът е добро място.
Една от любимите ми песни е на Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно, ех, ще започне такъв живот, че само си викам „Дано“.

Благодаря отново на Ивет, че ме въвлече в този щастлив проект и можах да работя с нея по книгата като редактор.

Премиерата е на 20-ти септември в кафе-клуб Влайкова и ви каня 🙂

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Мъжът от Константинопол на Жозе Родригеш Душ Сантуш дойде при мен като подарък от моя вуйчо и със силната препоръка да я прочета. Тъй като това вуйчо ми Миго Кавафян да ми подари книга не ми се бе случвало от детските години, реших че е повече от редно да я прочета и дори редът й за четене да изпревари книгите, чакащи отдавна на нощното шкафче.

Книгата в класическа форма разказва за живота на Калуст Саркисян – арменец, чието дело остава дълбока следа в цяла Европа през миналия век. Историята е съпроводена с много интересни детайли освен за живота на арменците при първиде кланета от османска страна около 1996-та, но и около историята на Турция, Европа и света като цяло в този период на динамични промени, войни, завоевания, отвоюване на свободи на балканските страни, навлизането на петрола.

Мъжът от Константинопол е прекрасно четиво за всеки, който обича историята в голям детайл. В допълнение има вдъхновяващи елементи за предприемаческия дух и разгръщането на бизнес с мащаб, разбира се съпроводени и със скритите иначе моменти при достигането на висоти.

Въпреки че е художествена измислица, романът е инспириран от реални исторически събития.

Преминавам директно към втората част „Милионерът от Лисабон“.