Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.

---

Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!

Много бях чувала за „Стъклената река“ на Емил Андреев и сега, след като го прочетох потвърждавам – това е най-хубавият му роман. Мистика, богомили, стара църква, любов, ревност, мечти и мечтания – от всичко си има!

Както винаги при този автор сме нейде из ломските села, хората са пъстри, речникът им е цветущ, случките прескачат една в друга и правят действието динамично. В крайна сметка всичко се разкрива, разбира се и това може да разочарова някои, но за мен бе хубав край.

Дари, благодаря за споделянето!

Още от Емил Андреев – Проклятието на жабата.

Дом на Камелия Кучер ме изненада, прилъсти, много пъти напълни очите ми със сълзи, държа ме силно. Тежка колкото цял един живот. А може би и два.

Една обикновена история, на пръв поглед, в един обикновен град, но разказана толкова омайно, с такава дълбочина и сила. История за любовта. За прошката. За семейството. За вярата. За дома. За „живота, който е път към дома“. История, която можеше да е навсякъде другаде и с всеки от нас, ако имаме смелостта да застанем толкова открито към самите себе си и погледнем толкова надълбоко в душите си.

„Често надеждата се крие в най-дълбоката безнадеждност.“

„Може би първата стъпка е да знаеш какво е щастието за теб.“

„Но колко истини може да побере един свят?“

Поздравления за ИК Хермес и за чудната корица на Мариана Станкова.

Излишно е да казвам, че силно я препоръчвам.

Благодаря ти, Дени, че сподели тази книга с мен!

Мда, знаех си, че и Виенски апартамент на Радостина Ангелова ще ми хареса, след като Имаго ме остави дълго със себе си. Стилово двата романа се доближават, донякъде тематично също. След като бях слушала Имаго в прочит на Стоян Алексиев и Виенски апартамент, докато го четях, звучеше така. Чудно.

Историята, както си подсказва и заглавието, се развива в и около един виенски апартамент. Основната тема отново е любовта, случването и/или неслучването й, привличането, разминаването, самотата, отговорността, домът, семейството, мястото, твоето място.

В търсене на любовта или на себе си (дали пък не е същото) героинята ни оставя за седмица работата си, майка си и своя 6 годишен син и заминава за седмица във Виена. Наема апартамент и се опитва да осмисли в коя посока да поеме с живота си. Но, разбира се, неочаквано или не – излиза на концерт с наемодатяле си. Останалото ще оставя на любопитството ви на читатели. Има интрига, има и романтика, без да е прекалено сладникаво.

„Като че целият живот е пътуване не към конкретен човек или географска точка, а към един дом. Неслучайно хората, които забогатяват, първо него променят. Домът може да е навсякъде по света, но човек го познава със сърцето си. Когато носиш това място със себе си и чакаш да се прибереш в него с нетърпение, значи си го намерил. Дали това не е ключовата дума, нетърпение?“

Благодаря на Милена Ташева, която силно ми я препоръча и изпрати. Радвам се, че Жанет 45 са издали първото издание на романа, а също, че се е стигнало до това да има ново издание на Софтпрес от 2019-та година. Новата корица на Радослав Донев също е чудна, тъкмо като за романа.

Препоръчвам. Идеален за зимна вечер, лятна ваканция или просто слънчев пролетен / есенен уикенд.

Лелеееее … приказна и сурова, силна, като планината, омайно пленяваща като … зелените очи на вятъра … отнесе ме тази история на Здравка Евтимова.

Зелените очи на вятъра е за времето тук и сега, но е в безвремието на силата на човешкия дух. Носи мъдрост и нови измерения на думи като „любов“, „самота“, „смърт“. Дълбоко копае. И колкото повече болка извира от проникването на дълбоко, толкова и лекота. Отстояване. Дух. От майка на дъщеря. От човек на човек. От живот на живот.

Из между страниците се носи мирис на печени бадеми, щръкват дрянове, които пазят тези, които обичаме, скътава се в шепа сърце от кал …

А за хората като мен, които още не са чели нищо на Здравка Евтимова – ще откриете цял нов свят, който ще ви омагьоса.

„… Щото дори и да има очи, сърцето е един нещастен затворник между костите и нищо не вижда, докато не го извадиш на светло.“

„Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си.“

„Когато съм с мама, аз не зная дали е друг, или е същият ден, защото тя е и ден, и нощ, и трева, и къща, и коприва, и пътечка през копривата.“

„В тоя край от камък хората знаеха, че най-твърдото нещо е страхът.“

„Думите с нищо не можеш да вържеш, нито пък можеш да ги уплашиш. Те са като вселената – уж започват тук, а са оттатък баира, още преди да си поел въздух.“

„Да си мъж значи на Коледа да купиш една дебела жилетна на мама Вяра. Така тя е по-корава от гриповете и въобще не кашля … Да си мъж, значи да знаеш къде стои бъзът и да кажеш на мама: „Направих ти чай от бъз, жено. Ще ти мине.“ Достатъчно е мъжът да каже „ще ти мине, жено“ и ти минава.“

„Водех го в магазина за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го заедно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, защото беше студено и любовта се подреждаше някак, попадаше на мястото си, но никак не ме интересуваше любовта. Тя е съвсем обикновена, тъй или иначе се изперчва на пътя на хората, за нейна сметка сводници трупат пари. Търсачи на слава заснемат слаби филми, пишат фалшиви истории и стихове, а тя е толкова елементарна. И красива. Дори когато беше отчаяна.“

Истински подарък е този роман. Силно, силно препоръчвам.

Браво на Жанет45 и на Христо Гочев за корицата.

Радвам се, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е влязъл в учебник. Някъде по света. Ще се радвам много поне някой от текстовете й да се изучава, чете, изживява и у нас.

И да, тази книга ми е подарък от Дари и искрено й благодаря!

Много, много ми хареса новия роман на Петър Денчев. Очаквах го с нетърпение. И съм силно пленена. Една наша история, историята на всеки от нас. На цяло едно поколение – това на тъмните 90-те. Мътни, безизходни и неизговорени, бледи и блатисти.

Историята на продавача на цветя, който не е научен какво е щастие. Безнадеждна и нежна история, жестока и земна. За стремежа към щастие и стрмежа към свобода. История за миналото, което неизменно живее винаги в нас. Разтърсващ разказ за Русе, за България, за Балканите. С тъгата, безвремието, с липсата на бунт … място на приучена безпомощност … Само най-жилавите оцеляват, след този земетръс.

„Бях просто продавач на цветя, измъчван от тревожни разсъждения за света. В известен смисъл обичах самотата и разсъжденията, на които се отдавах. Харесваше ми да усещам как мозъкът ми работи. С други думи – нещо като загубеняк.“

„Миналото е най-сигурното място. Никога не можеш да се измъкнеш от там.“

„Ако има едно нещо, което със сигурност съществува в хората – това е болката и всяко нейно поглъщане, всяко нейно консумиране е много по-човешко от всяко въздаване на справедливост.“

„Пълното отсъствие на градска елегантност в хората контрастираше на чудесната архитектура. Това бяха напълно независими светове, които се срещаха в напречното сечение, което времето и историята им осигуряваха.“

„Обяснявах си това с приучената безпомощност … живите същества притежават способността да се адаптират дори към най-лошите условия на живот … когато хората не реагират на насилието, страхувайки се да не предизвикат още повече наисилие, всъщност се научават да го приемат като част от собствения си живот … Това парализираше всякаква сбособност за действие.“

„… невъзможността да си щастлив на място, където никой не те учи на щастие. Когато щастието не се учи, то всъщност отсъства. …Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в жял човек. Неразкъсан.“

Поздравления за Петър Денчев! И за великолепния роман и за уража да скочи дълбоко в темата. Чудесна корица от Христо Гочев. Поздравления за ИК Жанет 45.

---

От Петър Денчев задължително е да се прочете и Тихото слънце

Имаго на Радостина Ангелова отдавна чакаше на виртуалния ми рафт с аудио книги. И – Уау! Защо съм я оставила да чака толкова дълго!

„Ръкавите на нощта понякога са къси, за да прегърнат двама души. Само защото нощта е била несъобразителна, магията не се случва. А би могло да бъде и друго – вместо тишърт с надпис I lost, нощта да носи копринено кимоно, което да приюти двамата и да ги накара да се влюбят.“

Имаго, по определението в Уикипедия се нарича последната фаза от метаморфозата на насекомите. Обикновено в тази фаза те вече са способни да се размножават и са достигнали размерите и формата на възрастните индивиди. Това е първият етап, в който насекомото е полово зряло и, ако е от крилат вид, вече има функционални крила.

Имаго на Радостина Ангелова е разказ за обикновените хора, които се лутат, търсят, обичат, колебаят се, не знаят, не могат, искат, грешат, таят в себе си, смели са, тъжни са, хора са.

Романът е всъщност сбор от разказите на всички герои. Хора от цял свят, чиито съдби се преплитат, точно както е в истинския живот. Сцена на действието е Испания, но често сме умело отведени по родните места и в детството на героите. Промъкваме се и из мислите им, интимните им желания и страхове, мечти и въжделения.

Много ме плени Имаго. И силно препоръчвам. Ще се огледам да чета и друго на Радостина Ангелова.

Егон и тишината на Емануил А. Видински сама ме намери и съм благодарна, че ми се случи тази книга.

Една великолепна колекция от разкази, от тъжни по-тъжни, от докосващи по-докосващи, от наши по-наши. Дълбоко навътре ме отведоха. Разтърсиха. Припомниха, спомниха, опомниха. Разплакаха. И ме оставиха в тишина.

Едната част са разкази, писани по-преди във времето. Казват, че се са по-тъжните. Видях го това позабравено време. И се зарадвах мислено, че вече не сме в него. Втората част са по-скоро писани. Казват, че те са по-ведри. Видях ги човешки. И искрени.

Тази книга ме накара да осъзная, че имам нужда, като човек, понякога да спирам. И да си прощавам.

Благодаря на Емануил Видински. И на Жанет 45. Плюс – прекрасна корица.

 

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Този роман си закупих от книжарница Хеликон на главната в Габрово. Тъкмо бях изчела Ние срещу всички, навън ръмеше и очаквах с любопитство какво ще намеря да захвана. Защо се спрях точно на тази книга ли? По три причини. Първата – корицата ме грабна. Не е типичната, стандартна, леко скучна корица, напротив. Провокативна е. Втората – български автор, когото не познавам, при това издаден от Жанет 45. Найс. И трето – човекът от книжарницата бе много мил, поразговорихме се и той ми я предложи. Рядко попадам на отзивчиви без да са досадни, пък и чели книжари.

М, да. Още една, четвърта причина – самата аз съм имала периоди на чудене за произхода, рода, семейството.

За разлика от корицата (който следи блога и ме познава знае колко съм критична към кориците), която ме грабна, заглавието сииилно ме разколеба. Но му дадох шанс, както става ясно 🙂

Да, в този блог споделям само за книгите, които искрено са ми харесали. За Моята кръв я изчетох от любопитство и с любопитство. Хареса ми историята. Но не знам дали бих я препрочела. Хубаво е, че я е написал Росен Сеновски. Искрена е. Но и малко маниерна ми идва, най-вече с историите вметнати за риболова, които явно авторът е искал много да са там, а за мен бяха излишни.

Основната част на романа е разделена на три – три времеви периода. За Кадирхан и Серафима, по турско време. Поне за мен тази част бе най-любопитна и откровена. Втората е за Мина в началото на 19-ти век. Третата е във времето на соц-а. И леко разочарование за края, поне при мен. Сякаш търсенето на корените остана недоразкрито, въпреки лъкатушещите истории.

Ще подаря романа на следващата библиотека, в която отида.