първо започвам с покана – ще садим 300 цветя в неделя от 11 ч пред Майчин дом, София – продължение на инициативата ни от миналата година 300 бебета повече – за популяризиране проблемите на Спина Бифида, повече инфо – тук на Аз жената и на 300bebeta.info

от разговорите ми през уикенда с хора, които не ползват активно Интернет разбрах, че Горичка е популярно име вече и че филмът на Гор е също достигнал не малко хора, което е добре – който още не го е гледал – мисля че трябва

сутринта при нас птичките бяха пощурели да се надпяват; из улиците мирише на цъфнали дървета и е неописуемо пролетно приятно!

което пък ме навява неизбежно на мисълта – ще го има ли това чудо и след 10, 20, 30 години?! и не искам това да е риторичен въпрос …

във връзка с последното – от известно време насам драстично съм намалила дъвките (ужасен навик)

по примера на kldn успях сама да си инсталирам Askmet – спам защита на коментарите ми в блога (които си бяха голям проблем) и сега съм много доволна 🙂

и за десерт един линк от рунета – Как умират градовете – много снимки, тъжни снимки

карам по България, минавам по не два пъти на ден – веднъж надолу и после – нагоре; имам късмет сутрин хващам „зелената“ вълна, породена от някой високопоставен, минаващ в същата посока с тъмна кола и втора и буркан отгоре

но на левите завои, особено на отсечката при Била, посока от центъра, очевидно булевардът не е изчислен за подобни натоварвания и става мазало в най-лявото платно, та някои умници, от онези, дето си мислят че са богоизбрани и светофарите са само за бунаците, направо ме побъркват с нахалството и дебелокожието си – пререждат се, застават на гроздове най-отпред, създават критични ситуации :(;

не знам какво друго мога да направя освен да постна този блог … очевидно полицията, която може би е в правомощията си  и реално може да направи нещо – не го прави, а и едва ли щъка из интернет, още по-малко – да чете лични блогове

от няколко дена си мисля, че от доста време правя разни неща и да си ги кажа, пък след време да сверя дали работя повече в желаната посока:
– изгасям редовно ненужно светещите из дома лампи;
– около 75% от крушките у дома са от енергоспестяващите;
– пералнята у нас пере максимум на 40 градуса – от години;
– събирам хартията и я оставям до пунктове;
– не купувам вестници и изключително рядко купувам списания – предпочитам интернет :);
– хупихме и за офиса метални прибори и край с пластмасовите чинийки и вилички;
– опитвам се да не използвам найлонови торбички, но осъзнавам, че средно на човек му минават поне по 3-5 дневно … 🙁
– дарявам на домове непотребните, но годни за употреба дрехи и играчки;
– други неща, които все още стават за употреба, а не са ни нужни оставям до кофата за боклук и все някой ги взима и пак влизат в употреба;
– опитвам да не купувам пърувала много храна или други неща, макар в днешния ни свят като че повече от 50% от нещата идват от … Китай
е, карам кола, но планирам някога да си взема така нашумялата еко тойота 🙂
затова пък рядко мия колата си, което не е похвално, но пести вода 🙂

искам колело! няма да ходя с него до офиса, но ще си карам за удоволствие 🙂

ето така – рапорт даден!

ето така в един пост ще опиша няколко щриха от вчера и днес

по повод петата годишнина на Az-jenata.com вчера гостувах в две радиа – любимото ми RFI и друго, където не малко пъти съм била – Националното. Разлика – от земята до небето;

RFI макар и в един апартамент в центъра, само с няколко души екип прави нещата както хората, особено напоследък и започна да качва аудитория; Тони вчера каза, че са минали 5%!; весело, без напрежение, с лекота и усмивка води Елена, при която гостувахме;
държавното радио – ами, като оснаталите си събратя – мирише а прах, но достолепно; недопустимото, от моя гледна точка, бе това, че ни накараха (мен и останалите събеседници) да сме там един (!) час по-рано и да чакаме! на всичкото отгоре беглият ми опит да прокарам еко темата и да споделя мислите си за глобалното затопляне бяха попарени с нелепи твърдения, че това било измишльотина и подобен проблем не съществувал, и това от устата на водещия; в студиото имаше климатик, който не аботеше и едва се дишаше; имаше компютър и интернет!; водещият дори кликаше нещо – из вътрешна уеб базирана система;

толкова за радиата

за общините и данъците – трябваха ми документи и минах да ги вадя и да платя данъците си, а в петък подадох своята декларация – нямаше никакви хора, жената бе спокойна, нищо че беше петък следобед и всичко беше ок; днес всички и в данъчно и в община бяха нервни, нищо че е понеделник; имаше и доста хора – като че най-вече баби, които бяха дошли да проверят колко дължат и държаха да си общуват докато чакат; странното, т.е. много странното е че за да ти заведат молба или друго (на фирма) в общината им трябва данъчен номер, нищо че вече такъв няма; не дай си боже фирмата да е по-нова и хич да няма – няма как да си изкара документ, че не дължи нищо на общината; иначе имат компютри, щракат, всичко излиза (почти винаги) – модернизират се; само трябва да си ъпгрейднат и софтуера;

толкова за данъците и общините

установих, че сутрин, докато карам има 1000 идеи и вдъхновение на пиша в блога си, но, разбира се, нямам време; а вечер имам достатъчно други задачи и така за блога време почти не остава …

два линка от днес:

единият от Капитал за телепорта на слънчев лъч
другият – за книгата на Снежина Маринова
остава ми скоро да пиша за последната ни сбирка на клуба ни Винен наблюдател – имаше интересни вина; за срудентите ми; но друг път, че сега едни по-важни задачки ме чакат

днес бе напрегнат ден, в който освен активната подготовка за утрешния целодневен семинар, на който ще имам няколко лекции бе пълен с работни срещи и завърши с първото ми виждане с новия ми курс в НБУ

малко за НБУ тази вечер – имаше доста коли наоколо, т.е. паркирах не близо /все още ми е обидно, че на нещатните преподаватели не им се полага паркинг, макар във времето, когато аз ходя последният да е празен/; из коридорите имаше малко, но ведри студенти; на моята лекция се явиха едва 5 + 1 гост :); на въпроса „някой от вас да има блог?“ /един от въпросите, които им задавах, за да науча повече за тях/ всички закимаха отрицателно, а на следващия „а знаете ли какво е блог?“ единственият младеж каза „нещо като форум“ :), а на „а някой да е публикувал каквото и да е съдържание някъде онлайн“ – отново мълчание /май ги поуплаших с тези въпроси, ама нали са студенти, т.е. млади и активни хора, мисля си че следва да поразбират от тези неща и без да им се налага/ – ще падне забава!

и защото още много задачи ме чакат, а два линка ми се ще да не забравя, ето:

Еленко – нов пост за злоупотребата с личната информация

Елена Геловска, Дневник – за децата, българските, днес …

p.s. търся расистки текст (на български, например за цигани), онлайн, ако някой има пресен линк, моля да сподели

в квартала има изоставена къщурка, каквито има почти във всеки квартал; днес там имаше едно циганско момиче, красиво, около 20 годишно, с оранжева жилетка и буйни черни коси, хванати леко на опашка; имаше чанта, подпряна на изкорубения прозорец; беше се сдобила току що с плик и лепило и смъркаше, дишаше, което я правеше щастлива, радваше си се сама на себе си и си говореше; после, след малко, започна да пее, да вика нещо; хората, които минаваха по улицата се озъртаха плахо и ускоряваха крачка, а тя продължаваше да вика; беше привечер

в непосредствено съседство до порутената къщичка има двуетажна къща, беше поликлиника преди, после я реституираха, а от около две години я населяват някакви хора, изповядващи някаква религия, секта, стегнаха, оправиха къщата, дори наскоро са сложили масивна и красива ограда; все млади хора има там, влизат, излизат; но сега не реагираха на песните и виковете на момичето в съседство;

отминавам горните две сцени и влизам в трета – срещам един от кварталните как да го нарека пианици, присъствия; разхожда кучето си; пийнал е прилично, а слънцето едва сега залязва; има обилна черна сплъстена коса и също толкова красноречива брада; обикновено от сутринта е в кафенето, където не пие кафе, а градусни напитки и … чете, все носи по някакви книги, различни, романи, разкази и чете; иначе е бояджия, когато е в състояние да го прави; радва се на срещата ни на уницата днес, а аз се радвам да си пообщувам с него; той иска да има с кого да си говори, самотен е;

за да внеса нотка оптимизъм в тази кратка трагедия в три части (нещо все на негативни постове избивам напоследък, къде ми се загуби smiling-а?!) ще кажа, че из улицата, по-надолу, се носеше детска глъч, ритаха топка, гонеха се и се забавляваха децата от квартала, за радост на всички останали

а времето бе прекрасно, не като за 21 февруари, а като за 5-ти май, едно такова леко и ефирно, отнасящо всякакви черни мисли към розовите облаци на залеза (много патетично прозвуча, толкова за днес, че се увлякох!)

имах вчера пребиваване в болница – именно Майчин дом

леле каква мизерия – потрес

сцена 1: най-отдолу, в мазето е гардеробната, в дъното – за да се стигне се минава през целия дълъг коридор, от двете му страни – зелени метални шкафчета, с катинари, различни, с надписи някои, от време на време разпечатани стрелки на лист А4 „Гардероб“; там стои една жена, типична, възпълничка, сигурно млада, в стаичката има черно-бяло телевизорче (отдавна не бях виждала такова), легло, зад завеса – закачални за дрехите, и най-важното – бюро, да, тя стои зад бюро, пепелник, семки; през отдавна немития малък прозорец дневната светлина едвам се промъква; тя пише бележка отегчено, взима и връща дрехи; доволно открива, че някой й е пъхнал в джоба на престилката мандарина и това я кара да възкликне на глас и да се усмихне; работи тя тук, в това мизерно мазе на болницата, т.е. стои 8 часа на ден

сцена 2: стая, болнична стая, стая, в която лежат бременни жени, за трима души, с голям прозорец и мивка; дограмата е стара, направо си нахлува студ; подът, макар да се предполага че е мит поне два пъти на ден – не изглежда именно така; има кошче за боклук; чаршафите са сравнително нови – на едри цветя; жената, която чисти се нарича санитарка; има ръкавици за еднократна употреба; едра е, сигурно е млада, с червило и грим, червена дълга коса – напомня за красавица от сериал; мие пода вяло, прехвърля боклука от кошчето в плик, после затваря вратата

сцена 3: тоалетната на етажа – отблъскваща от пръв поглед, оказва се че вратата не се затваря и добре че е така – няма крушка; в банята кранчето не може да се затегне до край и непрестанно капе обилно (долу в мазето има стая, на която пише ВиК и човекът вътре си има също черно бял телевизор и легълце, от което го гледа); всички тоалетни тук са в подобно окаяно състояние

и все пак: на фона на тази мизерия хората, да кажем голяма част от тях, хората, които работят на това място, са си професионалисти, разбират си от професията и надявам се и да не им се плаща (извън тезгяха) си я вършат както трябва, и слава богу!

и все пак – да не му се налага на човек

няколко безумни небивалици само в последните дни:

– таксиджии вилнеят из София, смъкват си коланите и данъците, както и гащите на подайдупльовци (при цялото ми уважени към Държавата като институция!)

– целият (слава богу не 100%) български народ до безумие като мантра повтаря „не сте сами“ – мамаааа …

– електронните магазини са пред сваляне на кепенцата …

– снощи из цяла София светеше Коледна (!) украса – елхата в градинката при Кристал, „спонсорираните“ светещи гирлянди по Патриарха и другаде (може да е във връзка с горните две безумия, не знам, но ми звучи много нелогично за почти средата на февруари и пролетта, която е навън)

– преди представлението „Честна Мускетарска“ на камерна сцена в Младежкия сигнала за изключване на мобилните телефони безумно нелепо бе допълнен от „Актьорите от Младежки театър използват козметика Avon“ (!) … което бе прието с бурен смях от всички присъстващи, естествено; иначе постановката ми допадна, а и Валери Петров бе там – вълнуващо

аз ли нещо … или светът около мен съвсем …

p.s. по btv даваха репортаж как „всички световни медии“ отразили „грандиозния молебен“ … милите световни медии, може да са помислили че и таксиджиите изразяват съпричастност, а и бабите, които и те протестират там наоколо, около Александър Невски; имаше една приказка, че всеки народ заслужавал съдбата си (пиша го с прискърбие) – мисля си го активно напоследък, мисля го всеки път след избори (след победата на червените, след последните – с безумния % за Атака …)

попаднах на някакъв аматьорски сайт, претендиращ да е на фирма, която създава сайтове – нищо интересно до тук, а защо се спирам на тях? ами защото чета какво предлага тази въпросна фирма и текстовете ми изглеждат познати – аз съм ги писала

очевидни аматьори, в „за контакт“ е посочен само GSM и мейл адрес в … abv!

гледам сорса – meta name=„generator“ content=„Web Page Maker V2“

дали си заслужава да се говори за това?! дали да сложа линка, но с това ще им направя повече услуга – не

и като сме на тема copy / paste – днес в Труд е имало текст от нашия сайт Az-jenata.com – мнението ми за тях по принцип е ясно; Викторе, как му беше името на нашия приятел в НСБОП да се оплача?

далееч далеч във времето, през 83-84 пътувахме с моето семейство с влак до Чехословакия – незабравимо пътешествие!
на отиване установихме че по Румънските гари има групички деца, които стоят и просят – подхръвлихме им от взетите за из път лакомства и те бяха много доволни от това
на връщане се бяхме запасили с повече лакомства, правихме им ги на пакети и тръгнеше ли влака, в края на всяка гара, докато още набира скорост, но се движи бавничко, покрай него тичаха с протегнати ръчички и много надежда малки и по-големи (гладни) деца и викаха, искаха и ние им подхвърляхме подготвените пакетчета и бяхме удовлетворени

сега си спомням за това време със смесени чувства – с носталгия по детството, но и с жал към тези деца, а и към децата, които ежедневно наобикалят колата ми по светофарите днес да просят – с протегната ръка; след като преди години едно такова хлапе ми хвърли в лицето няколкото жълти стотинки, с които на момента разполагах и имах неблагоразумието да му дам – избягвам да давам стотинки, а и не отиват за детето; смених тактиката – запасена съм с бонбони, вафли, бисквити или други лакомства, които им давам – и те са доволни, изненадани, в първия миг, защото отварям прозореца, а не давам пари, но се ухилват до уши видят ли дори и само един бонбон;

снимах го едно такова дете, което от години стои на нашия светофар, и то остана много доволно и каза, че си чака снимката

ето така … а аз чакам времето, когато на тези деца няма да им се налага да просят; не зависи (само) от държавата, зависи от хората, т.е. от нас