Герника – вероятно една от най-разпознаваемите картини на великия Пикасо. Знаех историята на създаването й. Но наскоро, от подкаста на Duolingo на испански език, научих и подробности около заточението на картината и волята на автора й да се върне в родната си Испания едва когато тя е наистина демократична държава.

Времената са такива, че много хора предпочитат да мълчат, да не заемат позиция по случващото се в Украйна.Изумително е как хора на изкуството у нас, прехвалени музиканти, актьори, спортисти, предприемачи, които иначе доста обичат да се изказват за какво ли не – сега повечето от тях мълчат. Дори не само мълчат, а продължават да споделят лежерния си лайфслайл със снимки от Малдивите, луксозни хотели и обилна храна.

Иска ми се повече хора да научат за това как Пикасо създава и постъпва с Герника. И да заемат страна. Страната на мира и демокрацията. Незаемането на страна е съучастие с насилието.

Платното представлява виждането на Пикасо за бомбардировката от 26 април 1937 година на мирното баско селище Герника, което германските съюзници на Франко в Гражданската война сриват със земята. 70% от сградите на Герника са разрушени, 1600 души са загиналите, а над 800 са ранените. Да, това плашещо много прилича на случващото се в Украйна през 2022 – Мариопул, Буча …!

Пикасо използва черна, бяла и сива маслена боя, за да покаже ужаса на войната. Хората са разпокъсани. Болката е непоносима.

Пикасо завършва картината през юни 1937 година и тя е отнесена в Париж, където авторът е в изгнание. Две години по-късно Франко установява своята диктатура, което кара Пикасо да завещае волята си и пред адвокат – Герника да не се върне в Испания докато не се установи истинска демокрация.

През 1939 година Герника обикаля на няколко места в Европа, а след това потегля към Америка, като събраните средства от показването й са за испанските бежанци. Изложена в MoMA тя става сензация. Плановете са след САЩ Герника да се върне във Франция, но започва Втората световна война и тя остава в Ню Йорк.

Цели 44 години Герника не е в своята родна Испания, а в музея MoMA в Ню Йорк. Чака търпеливо.

Пикасо умира през април 1973 година във Франция, все още в изгнание. През 1975 година умира Франко. Демкорацията постепенно се завръща в Испания, съставена е нова конституция, провеждат се избори. Минава време докато адвокатите на Пикасо признаят, че в Испания наистина цари демокрация и разрешат преместването на Герника. Преговорите с испанското правителство започват през 1979 година.

8 септември 1981 година е последният ден, в който посетителите на MoMA могат да видят Герника. На следващия ден картината е внимателно демонтирана, пренесена със самолет и върната в родната й Испания. В родината й вече цари демокрация.

„Герника е първата историческа картина, рисувана от хора, които правят собствената си история и осъзнават това. Една картина – огледало на света на ужасите и варварщината, от които хората трябва да се избавят“ пише Пиер Дакс. Висока е 3,5 метра и е дълга 7,8 метра (349 × 776 cm). Тя показва страданието на хора и животни, разрушени сгради без да показва непосредствената причина за това. Но от картината лъхат хаосът и насилието на войната и тя се превръща в символ на мира и антивоенните движения.

Пълната история на Герника е в Уикипедия и на български, все още без подробностите за изгнанието на картината.

Мисля си коя ли ще е новата Герника и защо хората не се научаваме от грешките … и докога ще позволяваме звярът в нас да надделява.

–

Ако знаете испански и английски може да чуете историята на Герника и пренасянето й обратно в Испания в подкаста на Duolingo тук.

Follow

Синът на едни приятели замина да учи в Германия, дъщерята на други – в Холандия, а на трети – в Ирландия, детето на четвърти – в Италия. Избират между университети из цяла Европа и изборът наистина е голям – без значение от специалност. Знаят езици, имат амбиции, пътуват, нашите млади хора, учат. Родителите им са спокойни. И всичко това е възможно, защото сме част от голямото семейство на Европейския съюз.

С една дума – ехаааа!

Помня времето, когато бях самата аз пред избора къде да уча. Той бе мнооого по-малък, а възможността да пътувам и уча в чужбина – почти никаква. Все още не бяхме членове на ЕС, а и като нация едва едва се научавахме, че няма вече бариери и желязната завеса е паднала.

Освен възможността да учат из всички европейски университети, с относително еднакви и поносими финансови условия, младите хора днес имат още много други възможности – да ползват здравни услуги из държавите в ЕС, да пътуват със студентски билети, както и редица други благини.

Follow

Преди няколко месеца научих, че в последните две години българските ученици от 11 и 12 клас изучават предмета Гражданско образование. И няма да крия – бях приятно изненадана.

Вярвам в силното гражданско общество и ключовата му роля за демокрацията. Също вярвам, че:

Силно гражданско общество = Активно гражданско общество = Информирано гражданско общество

Повече за информационната кампания #БуденЛиСи в подкрепа на гражданското образование в България може да чуете в специалния епизод посветен на темата в любимия ми подкаст – Ден. Също предлагам да чуете интервюто с Флора, едно от лицата на кампанията – гостуването й в подкаста Свръхчовекът с Георги Ненов.

Follow

От две години семейната ни градска кола е електрическа – i miev, ето това малко, смешно, сладко, муцунесто возило. Не съм писала до момента за това, но в поредицата малки стъпки нямаше как да не включа тази. ОК, чувам ви, не е толкова малка тази стъпка 🙂 но е от тези, които можем да направим.

Първо искам да кажа, че е супер да караш електромобил. По-долу ще опиша плюсовете.

И важно – все още в София хората не са свикнали на такива коли и ежедневно я зяпат, разпитват, гледат невярващо „ама на 100% електрическа?!“ и нещо важно – не са се научили, че са безшумни тези коли и се стряскат, като не ги чуват.

И така, основните готини неща на електромобилите:

1. тихи са. представете си София само с електрически транспорт – ще е тоооолкова по-тиха! супер кеф е да се кара тиха кола.
2. не изпускат вредни газове. когато минавам покрай майки с колички, бягащи хора или просто хора, не се притеснявам, че ми дишат гнусния пушек от ауспуха, който мърси целия въздух на града. големите градове ще са много по-приятни за живеене, когато са на 100% електрически и заради това!
3. изгодно е. дори с новите цени на електричеството е по-изгодно, отколкото да сте на бензин, дизел или газ.
4. електрическите автомобили са с 25% като брой части, сравнено с обикновените, т.е. вероятността нещо да изисква ремонт е драматично по-малка.
5. ами как да кажа – фенси-шменси си е да си без синя и зелена зона в града, защото електромобилите (не хибридите, само 100%-овите) не пускаме смс за зона 🙂
6. точно тази е малка, мега пъргава и гъвкава, набира ускорение мнооого бързо, паркира се супер лесно и почти винаги си намира място.
7. не че е толкова важно – но при електромобилите не се дължи и данък.

Но най-якото е – мисълта да живееш с една идея по-малък отпечатък върху природата – чувството е добро.

Минусите ги има, съгласна съм – най-вече за момента зареждането, което в рамките на София е що-годе решено (особено готино в някои супермаркети е безплатно), но из страната все още не. Но мисля е въпрос на време. Второто, което дори хора с възможности изтъкват, е цената, но мисля, че тя е все по-приемлива, особено на фона на плюсовете и също във времето ще става по-добре. Ясно е, че държавата за момента не насърчава, както се случва на места в Европа, но дори това е въпрос на време.

Мартин Заимов ме запали по електромобилите преди много години, за което му благодаря.

Писах вече за другата малка стъпка – разделното изхвърляне на отпадъците и рециклирането.

Follow

Не успях да стигна до Париж този път. И не видях опакованата Арка.
Но я съпреживях през десетките репортажи на приятели, които я стигнаха, пипнаха, изживяха.

Но успях с изложбата в Софийска градска. И ви я споделям, защото още имате време да отидете.
До 7 ноември 2021.

Не, не защото Кристо е българин. Защото сам е избягал и не е искал да се асоциира със страната си. Това няма никакво значение.

А защото, поне за мен, размахът на мисълта на всички проекти на Кристо и Жан Клод отива отвъд човешкото. И казва толкова много. За всички нас.

За стените, за границите, за мостовете. За суетата. За времето. За преходността ни. И не/значимостта ни.

И нищо, че са творени преди години. Днес имаме още повече нужда от тези творби и посланията им.

Пред снимките на творбите на Кристо и Жан Клод останах безмълвна и погълната за дълго. Какво би е било да ги усети човек тези великани на живо …

И тук ще цитирам Петя (Димитрова), която сподели при вида на арката в Париж:
„изкуството е за каквото си искаме. именно за тая свобода е. нищо друго. то повече от това има ли.
да ни харесва, да не ни харесва, да ни вълнува, да ни вдъхновява, да ни възбужда, да ни отвращава, да ни провокира, да ни окрилява, да ни замисля, да ни кара да спрем да мислим.
и да дишаме. и да спрем да дишаме. и пак да дишаме. дълбоко. осъзнато.“

„на мен ми става от тази гледка. от мисълта само. от целия процес. идея. мечта. подготовка. реализация. оргазъм.
масово освобождаване от хилядолетна фрустрация. тихо, кротко уж. ама категорично. пред целия свят.
дойдох на арт поклонение. а избухването е отвъд.“

В СГХГ има и филм за Кристо и Жан Клод. И стена с още снимки и творчески търсения.

До 7 ноември. Минете.

Follow