Какво може да направи всеки от нас за забавяне климатичната криза, която вече силно настъпва? Попитах във фб и получих 75 отговора. Вероятно малко хора си дават сметка какво се случва с планетата ни, какво сме й причинили и продължаваме да причиняваме. И вероятно още по-малко хора смятат, че могат да направят нещо, за да променят хода на климатичната криза, която вече настъпва.

Всеки може да направи нещо. Някои повече, някои по-малко. Но да, личното ми мнение е, че всеки може и всеки трябва да направи, колкото може. За пример ще дам малкото момиче Грета, което в момента засрамва всички ни и алармира целия свят по своя начин.

Ето част от споделеното от моите приятели на стената ми във фб за това какво може да направи всеки. Включила съм цялото многообразие от мнения по темата:

Маргарита: „В България да се смени правителството с друго, което разбира за какво става дума“

Валентина: „Да притиска държавата си да вземе мерки на високо ниво. Едноличните действия вече не са достатъчни, за съжаление.“

Радко: „Всеки пътува вече много и затова нека странстванията ни бъдат с минимален екологичен отпечатък. Например да намалим отпадъците, които генерираме, да ползваме минимално самолети и автомобили, а по-често влакове и т.н. Иначе споделената икономика също мисля, че може много да помогне за да забавим климатичната криза“

Мария: „Да рециклира, да засади дърво, да ограничи сериозно пластмасата в ежедневието си, да пие от стъклено шише, да не купува ненужно опаковани продукти в пластмаса, найлон, картон. Да пести ресурсите от всякакъв вид, а не да разхищава, сякаш друг след него няма да обитава прекрасната ни планета. И най-вече, да го прави с постоянство ис примера си да вдъхнови и други. Това е добро начало, според мен.“

Веселин: „Да ползва електрически транспорт, когато е наличен (метро, влак, тролей, спарк). Да пие чешмяна вода. Да отбягва месото. Да яде сезонни плодове.“

Анета: „Скоро бях на курс за устойчиво развитие към Университета в Копенхаген и за първи път се докоснах до реални цифрови данни какво се случва с планетата ни… Бях много изненадана например, че над 70% от питейната вода на Земята се използва за земеделието. И това е малък пример, общо казано – нещата са много зле. Ако до 2050 не се вземат мерки да няма повече от 2 градуса повишение на температурата, ще стартира обратно броене… Всеки може по малко: да посади дърво, да ходи повече пеша или с колело, да намали, доколкото е възможно отпадъците, да не хвърля нищо пластмасово, където му дойде на ума и изобщо да намали употребата на пластмаса, ако има фирма – да помисли за акции, свързани с корпоративната социална отговорност в посока екология и т.н. Но големите мерки могат да се вземат само на правителствено ниво и от мощните корпорации. И тук вече удряме на камък…“

Дарина: „Страхотен въпрос.
В личен план са куп нещата, които можем да направим, но трябва поотделно и заедно.
По-горе има изброени много добри действия – от разделно събиране на отпадъци до засаждане на дърво.
Основа за тази промяна е мирогледа към света и околните – като например да спрем да купуваме още и още от същото.
Няма да спра да давам за пример Patagonia и нейната кампания Don’t buy this jacket“

Иван: „ Природата ще намери начин да си регулира климата. Ако човека е причината, ще си го реши, какво тук значи някаква си личност.“

Филип: „Хората могат да спрат в истерия да купуват всичко, което им рекламират (и от което нямат реална нужда). Само че тогава ще последват ужасяващи констатации за спад на потреблението и свиване на икономиката.
Иначе, едни от малкото според мен смислени неща, за които никой няма да се самоупрекне, са инсталирането на дебела и качествена топлоизолация и на соларни колектори за топла вода, ако е възможно. Второто е многократно по-ефективно от широко рекламираните фотоволтаици.“

Юлия: „Дървета, дървета, дървета!“

Никола: „Vote green!“

Десислава: „Докато имаме мисленето „от мен нищо не зависи“ и чакаме някой друг да направи нещо вместо нас (държавата, съседа…) или оправдаваме бездействието си с това, че няма климатични промени, нещата наистина няма да се променят. Истината е, че каквото зависи от всеки от нас, трябва да си го поемем като отговорност – да участваме в акции на екологичните организации (за засаждане на дървета, за почистване на местности), да се интересуваме от това какво направят и да го правим заедно с тях, ако не ни стига енергията да го правим сами. Може дори само да подкрепяме финансово малки екологичи организации, които сме проучили и им имаме доверие и ще свършат много повече работа от големите гиганти, в които по-скоро потъват едни пари в една бездънна яма..“

Павлина: „Go vegan!“

Явор: „1) Да подкрепяме политическата свобода, свободната търговия и бурното развитие на индустрията в третия свят, което води до забогатяването на тези региони. Бедният човек цапа, богатият може да отдели ресурс (морален и материален) за опазване на средата. Така че, още малко (едно поколение, може би), както върви, Китай, Индия и Субсахарска Африка ще престанат да растат демографски (както ние сме престанали) и ще имат нужните ресурси да се грижат за своята среда.
2) Да се пазим от квазирелигиозните екстремисти а-ла Грета Тунберг и свързаната с тях пропаганда на нов, екологичен тоталитаризъм. Да се образоваме от истинска наука, а не от квазинаука, която доказва предпоставени изводи. Да си спомним, че през 70-те предвиждаха края на света да дойде през 2000, а през 90-те – около 2020; че досега сме имали много апокалиптични прогнози, които не са се случили. Да се пазим от свързаната с това компенсираща психология – като си дадем ясна сметка, че около нас е пълно с хора, които компенсират материалния и моралния си провал в личния живот, като заемат псевдоморалистични позиции по мащабни социални проблеми.“

Вихра: „Рециклиране, засаждане на дърво, намаляване на употребата на пластмаса, ефективни домове… Всеки може и трябва да направи нещо, но е добре да се мисли малко и да не падаме със затворени очи в капаните на режисираната паника. “

Дани: „С моето семейство всяка пролет засаждаме плодни дръвчета. Събираме и рециклираме пластмаса, стъкло, хартия, дрехи. От зеленчуковите отпадъци си правим компост и наторяваме овошките. Предимно ползваме метро за придвижване. Имаме и филтър на комина на камината ни.“

Теодоси: „Личния ми транспорт основно е велосипеда.“

Зорница: „Като човек, садил дървета и отглеждащ (със спорадичен успех) градинка, мисля, че най-доброто, което може да направи отделният гражданин, е да потърси други отделни граждани, с които да се обедини и да настоява за законодателни промени. Например такива, които забраняват производството на ред излишни пластмаси. Защото героичният единични усилия са красиви и достойни, но за реален ефект трябват общи действия. Законите съществуват, за да служат на общото благо. Ако нещо е произведено в големи количества, то производителят ще направи всичко възможно то да се ползва; и индивидуалният аскетизъм ще се изгуби на фона на масовото насърчавано потребление, на рекламите, които ти обясняват колко достъпен е лесният живот“

Екатерина: „Аз внимавам какво и колко купувам, най -добрият начин да влияем е с парите си. Не си влагам парите в нещо, което не ми харесва. Когато е масово, загубите им ще са сериозни, а те само от това разбират. А иначе личното ми поведение – разделен боклук, директна грижа за природата-градинарство, ходене пеша, отказ от торбичките при пазаруване.“

Борислав: „Да изчисли въглеродния си отпечатък (има много калкулатори за това в Интернет) и да започне да го намалява, чрез мерки в потреблението си, транспорта си, ползването на енергия. Отделно, да засади дървета, да подкрепя политици с отношение към темата и да популяризира своите действия сред близки и приятели.“

Мишо: „Да прилага политически натиск, да гласува за онези, които са склонни да променят системата, защото прехвърлянето на всичката тая отговорност върху отделни индивиди (вместо върху полит-икономическата структура на обществото) е недостатъчна.“

Леа: „Първо да прочете Торо (Thoreau). За да види с колко малко може да се живее нормално.“

Даниел: “ Да се обединим около 1 стратегия, която създадем ЗАЕДНОООО!!!“

„Ако действията ни стигат само до писане и дискусии онлайн, наистина нищо няма да се промени. Милата ми малка баба казваше „Лозето си иска копане! Взимай мотиката и почвай!““

Бони: „Абсолютно нищо не може да направи обикновения човек персонално, докато огромни икономики като тея на Китай, САЩ и тн изхвърлят милиарди тонове отрови в атмосферата. Всичко друго е капка в морето. Единственото, което могат да направят хората е да въздействат някак на това, но няма да го направят. Ще се стигне до критична точка и чак тогава може би ще се вземат мерки, но вероятно ще е късно “

София: „Не съм съгласна. Всеки може да направи нещо – да загасва лампата след себе си, да спира водата докато си мие зъбите, да вади зарядното от контакта след като си зареди телефона, компютъра и т.н., да ограничи максимално ползването на кола, автобус, самолет и ги замести с колело, тролей, метро, влак; да се ограничи ползването на хартия, да се купуват храни, които не са минали половината свят да стигнат до нас, да се пазаруват дрехи втора употреба и още, и още. Нарича се „какъв въглероден отпечатък оставяш“.“

Константин: „Мила приятелко, понеже често питаш сериозно, този път и аз ще се включа в отговорите/коментарите, но с възможно най-минорното мнение. Аз вярвам, че всички ние – човеците, които създаваме нашето (може би гражданско) общество, имаме силата, властта и отговорността да променяме света към по-добро. Заедно, но поотделно – всеки, кой колкото сили и възможности има. Важното е усилието да бъде във вярната посока… Това е идеализъм! Нека ти разкажа какво ми се случва на практика. Като много „зелен“ и отговорен човек, съпругата ми реши освен да се грижи за градинките, зелените площи, цветята и чистотата на околоблоковите пространства в нашето ж.к. Борово, да засадим и няколко дръвчета – колкото позволява малкото, все още незастроено пространство в квартала. Засадихме 7 (седем) фиданки на липи. Прекопахме местата за засаждане. Изчистихме ги от какво ли не… Набихме колове, за да ги укрепим. Резултатът: 6 се хванаха, едно беше „удушено“ от гражданин с висока гражданска култура, който уви около него скъсани кабели, висящи от околните блокове, за да не пречат по тясната уличка да минават коли, оборудвани с двигатели с вътрешно горене. На това място усетих първата горчивина от усещането за безпомощност и липса на подкрепа в името на забавянето на климатичната криза. Втората горчивина беше, когато направих някои сметки: останалите живи дръвчета, за да оцелеят, се нуждаят всяка седмица да бъдат поливани. Това прави по около 20 литра вода на дръвче, или 480 литра, което близо половин тон вода месечно. Това еко-съобразно ли е? Тези дръвчета ще успеят ли да компенсират разходвания природен ресурс, за да оживеят? И по-правилният въпрос е: Ще им бъде ли даден шанс да компенсират разходвания природен ресурс, предвид на безогледното презастрояване в нашия квартал. Понеже големи, здрави и стари дървета бяха унищожени пред очите ми в името на законното презастрояване…“

Григор: „Да не прави нищо, за да напредне тя максимално бързо и силно. Току-виж дойде акълът на някои, които я отричат или които темата не ги вълнува. Защото да я оправяме без тях ще е като да ограничаваме пикаенето в басейна на доброволни начала…“

Радосвета: „Да, сади дръвчета. Да сади нови идеи и навици сред най-младите“

Невена: „Според мен за нашите малки индивидуални крачки вече е много късно. Не че не са важни, но с тея 18 месеца, които прочетох онзи ден, на високо равнище трябва сериозно да се решат спешно някакви мерки. Ако ще всяка държава да засади по Еди си колко дървета, и сериозно да се замислят. Твърде късно е за съжаление“

Александър: “ 1. Да слезем от колите и да ползваме колела, тротинетки, крака. Това е и полезно, освен еко.
2. Масово продавачи и сервитьори ми „подаряват“ торбички, сламки и други пластмасови неща. А когато кажа, че не искам, се започва „ама тя е безплатна“, „ама тя е за вас“, „ама иначе ще си изтървете нещата“, „ще се смачкат“ … Правят го с усърдие, все едно взимат процент от всяка торбичка. Това трябва да спре.
3. Градско фермерство – да произвеждаме поне част от храната си и да намалим ежедневното транспортиране на храна с километри.
4. 3D принтиране – много по-ефективно е да си произведем нещо, когато ни потрябва и да си го получим тук и сега, вместо то да се произведе, транспортира и скалдира в милиони бройки, които да залежават някъде си докато бъдат купени.“

Елица: „На индивидуално ниво се опитвам да правя доста неща – спиране на тока в стаята, в която не съм; не ползвам найлонови торбички; изхвъплям хартията и картона отделно; нямам личен автомобил и ползвам само обществен транспорт; не си купувам често дрехи и нямам проблем да си купувам дрехи втора употреба и др. Проблемът е че като вляза в магазина, всичко е опаковано в пет различни пластмасови опаковки, като си поръчам пратка отнякъде и тя ми идва опакована с хиляда целофана, а в момента в който се качя на самолет и ми сервират храната в куп опаковчици и целофанчета и с приборчета за еднократна употреба, имам чувството че всичките ми усилия отиват по дяволите. Защото с един презокеански полет на един-единствен самолет се генерира повече пластмаса отколкото аз ще генерирам за половината си живот. Това няма да ми промени навиците, но е обезсърчаващо.“

–

Снимката е илюстративна, направих я наскоро при посещението ми в с. Долни Вадин. Свързана е с темата по няколко различни начина и се надявам връзката да е повече от видима.

Благодаря на всички, проявили активност по темата! И правещи го всеки ден! Продължаваме напред!

С това стартирам серия публикации по темата за климатичната криза и нашата готовност за промените, които настъпват. Защото смятам, че наистина е важно. А някак говоренето по тази тема е недостатъчно, счита се за маргинално. Нямаме готовност, а можем и следва да имаме.

Анелия и Нина са двете активистки, които се опитват да съживят малкото китно селце край Дунава – Долни Вадин. Селото е много старо, за него се споменава в различни хроники още от 1600 година. Днес е останало с едва около 100-150 души. Лятото е живо, зимата – трудно. За да опитат да оживят – инициират Село назаем. И за това си говорим с Анелия в това интервю. Тя е прекрасна – вдъхновение, действие, изобретателност и истински родолюбец, вероятно от най-истинските, които познавам. Когато върви из селото и види пластмасова бутилка нейде – навежда се да я вземе. Двете с Нина кандидатстват по различни проекти, за да докарат в годините активисти, доброволци, художници, за да освежат селото и помогнат на възрастните хора да се подготвят за зимата. Затова и я поканих да си поговорим. А видях всичко с очите си, защото бях на това приказно място и ви каня да отидете и вие!

Как възникна идеята за „Село назаем“?
Село Долни Вадин е едно от многото затихващи села в България. Намира се в пограничен северозападен район по поречието на р.Дунав с население 140 жители, предимно хора от третата възраст – 80% живеят сами. Голям процент от тях имат нужда от помощ. Според статистиката този район на България е най-бедния и обезлюден. Отдалечеността от областния град – Враца(120 км) и от общинския център – Оряхово (35 км) прави селото изолирано от редица услуги. В същия момент Долни Вадин е едно тихо, спокойно и живописно място, където човек може ефективно да си почине от забързаното ежедневие. Напоследък се забелязва все по-засилен интерес от млади хора към живота (почивката) на село. В разговори с тях, те ни споделят, че са привлечени от селото най-вече заради спокойствието и тишината, чистият въздух, реката, характерната кухня, отзивчивостта и общуването с местните хора.
Идеята възникна още към края на 2014 година, но ни трябваше година и половина, за да я избистрим и да се „престрашим” да реализираме такъв проект. Много пъти група съмишленици коментирахме, обсъждахме, предлагахме, докато стигнем до формàта на „Село назаем”. Идеите бяха разнородни – фестивал, празник, уъркшоп, тиймилдинг…, но в крайна сметка избрахме да дадем селото си назаем за няколко дни на доброволци от града, които не са имали възможността да се докоснат до българското село или ако някога са ходили на село, почти са забравили как протича животът там. Ето защо през 2016 г. дадохме селото си „назаем” на градски доброволци, които да погледнат селото през техните очи и да ни дадат визия за развитие.

Разкажи какво е различното тази година, когато организирате 4-то издание?
Всяка година фокусът на проекта е различен. През 2019 г. за пръв път „Село назаем” се прави за пет дни (Първи и втори сезон бяха за 10 дни. Третото „Село назаем – училище по живот” беше само експертно). В четвъртото издание одобрихме 19 градски герои /това е основната група/, като тяхната задача беше да помагат не само в домакинствата, в които живеят, а и на възрастните хора в махалата. При пристигането им те получиха график с дейностите за всеки от дните, като сами трябваше да открият на кои възрастни хора да помогнат. Връчихме им карти със места и забележителности на Долни Вадин, като те сами трябваше да открият и да се снимат на обекта. На няколко места ги очаквахме, за да разкажем историята за даденото място. Освен основната група има предвидени и няколко посещения на експерти в „Село назаем”. Тяхната цел е да помогнат на читалището като организация. Да дадат експертното си мнение по различни въпроси. Да обучат нас, колеги и ентусиасти решени да заредят промяна в населените си места.

Как е възможна промяната в малко село, като Долни Вадин?
Всяко населено място се променя. Това е необратим процес. Дали към добро или лошо е въпрос на избор на хората, които живеят в него. Като всички малки селца в България, Долни Вадин се топи. Ако скръстим ръце и гледаме безучастно отстрани, процесът ще е главоломен и след 2,3 години селото ще е” мъртво”, ако и да има хора в него.Всъщност това важи за всяко населено място. През последните 10-12 години група хора сме се заели да работим за Долни Вадин и да го държим живо, чрез различни инициативи, кампании и проекти. Искрено вярвам, че тепърва малките селца ще се възраждат и ще се преоткриват от градските хора, защото това спокойствие, тишина и природа го няма в градското забързано ежедневие. А тук на село времето тече по различен начин. Тук можеш да ходиш бос на воля, да си позволиш да си свободен и независим, да се радваш на малките неща и да получаваш внимание и уважение от местните. Промяната на едно село много често може да дойде отвън. Ето „Село назаем” променя селото от добротворци, дошли от различни краища на България, които се състезават за място в проекта, готови да оживят Долни Вадин, дори и за няколко дни. Нестихващият интерес към проекта ни дава надежда за българското село, а успешните 4 сезона ни убеждават, че пътят е правилен. Само за тазгодишното издание само за 10 дни /колкото траеше записването/ се записаха 46 доброволци, готови да помагат на възрастните хора в Долни Вадин.
С проекта „ Село назаем” подобряваме жизнената среда на възрастните хора, като ги срещаме с различни хора, които постоянно живеят в града и нямат връзка с българското село. Така разнообразяваме сивото ежедневие на хората от селото и им осигуряваме възможност да участват пряко в проекта и така да се почувстват полезни и значими. Вдъхваме им частица надежда, че селото ни не е забравено. А така и те да компесират липсата на деца и внуци, които живеят далече или в чужбина и „все нямат време за нас”. От друга страна популяризираме малкото населено място, като възможност за пълноценна почивка, ползвайки природните дадености и тишината, която Долни Вадин предлага.

До момента сме показали, че инициативата е устойчива във времето и дава добри резултати. Ефектът е двупосочен. От една страна възрастните хора с нетърпение очакват срещите с градските доброволци, за да споделят своите преживявания, спомени, надежди и очаквания. От друга страна доброволците идвайки на село, помагайки на хората тук, общувайки с тях се обогатяват и разтоварват психически от забързаното градско ежедневие.

Проектът е от голямо значение за с.Долни Вадин. Това е един обмен на доброто. Една стъпка към подобряване живота на село, към по-смисленото остаряване на възрастните хора и към осмисляне на ценностите от страна на младите. Сблъсквайки за няколко дни хората от града и селото, младостта със староста, материалното с духовното богатство, бетонът с природата, напрежението със спокойствието, ние провокираме интереса на много градски хора вече няколко години. Фактът, че интересът расте и все повече хора намират смисъл в доброволчеството на село е един добър показател за значимостта на проекта. А този модел може да се приложи към всяко малко българско село, във всяка точка на България.

Ако някой иска да помага – как може да го направи? От какво имате нужда?
Има различни начини човек да помага на едно малко северозападно село. Винаги може да дари средства на читалището, които ще се използват за инициативи, свързани с подобряването на средата в Долни Вадин; може винаги да дари своето време за помощ на възрастни хора; може да се включи по време на акции за почистване крайбрежната ивица в района на селото; може да пише за Долни Вадин и така селото и районът да стават все по-популярни; може да даде ценни идеи за бъдещи проекти и да участва активно в тях и още много начини, за които ние сме отворени.

От къде намираш сили и вдъхновение за всички тези прекрасни дейности, който организирате една след друга?
Животът ме е срещал и среща с много лъчезарни хора, от които можеш да черпиш вдъхновение. Вдъхновяват ме и искрящите очи и разговорите с местните, когато заедно сме направили поредната инициатива и те са доволни от това. От една прокрадваща се сълза от благодарност. И не на последно място – от инат. А той ми е нужен, за да не се отказвам. А вярвайте ми, има много препятствия, на които трудно се отстоява.

Кое ти носи радост в ежедневието?
Малките неща : песента на птичетата рано сутрин; глъчката на лястовичките, свили гнезда на читалищните прозорци; изгревът, залезът, Дунав; сутрешният поздрав с колегата; радостните новини за успехите на децата; срещата с много позитивни, знаещи, можещи и завладяващи хора и най-вече свободата да живея на село.

Какво казваш на всеки, който не вярва, че промяната е възможна?
Казвам, че докато не опиташ, няма как да знаеш. Научила съм се да вярвам не на думи, а на дела. Делата правят промяната – не думите. И още нещо: „Една птичка пролет не прави”- ако някой си мисли, че може сам да промени нещо е в голяма заблуда. Нямаш ли съмишленици, с които заедно да преминете и през провалите и успехите, няма как да ти се получи. И може би затова не симпатизирам на хора, които парадират с първо лице единствено число.

И какво пожелаваш на Долни Вадин?
Пожелавам на селото си още много поддръжници, доброволци, симпатизанти и приятели, които да продължават да променят Долни Вадин, за да остане на картата на България.

Един от хубавите проекти, един от многото, е новата беседка, изградена със съвместни усилия и дарения, която се намира на брега на Дунава, между Горни и Долни Вадин. Пред нея има и малка къщичка за свободен обмен на книги. Непременно посетете и носете да оставите някоя книга 🙂

Ясно е, че Юнас Юнасон нямаше как да изостави Алан Карлсон след Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна. И Алан няма как да изостави Юнас. Искрено и много се забавлявах с тази книга. Затова и някак естествено очаквах същото и от продължението – Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше. И да – мноооого забавен, а в същото време изпълнен с послания роман.

Докато в първата (100 годишният Алан) се разходихме из последните 100 години на човечеството с голяма доза сарказъм, срещнахме всички велики личности, диктатори, бяхме на мястото на събитията от световна величина във втората част от приключенията (на вече 101 годишният Алан) бяхме на „горещите“ точки от планетата днес, разбира се -отново всички големи бяха на сцената. Комичните ситуации следваха една след друга, Тръмп, Меркел, Путин се надпреварваха да му се чудят на Алан, националисти го преследваха, той разнасяще чанта с 4 кг уран из целия свят, смях се с глас не веднъж и оценявам книгата като великолепна, забавна и доста сериозна.

Силно препоръчвам.

Много харесвам смислени граждански инициативи от креативни и проактивни хора, които вместо да мрънкат се захващат и променят средата си, за да живеят по-добре в нея. Отдавна давам за пример инициативата Спирка за разкази, а наскоро научих и повече за инициаторите й – група активни млади хора от Варна. И реших, че си струва повече хора да научат за тях, пък може и някой още да се вдъхнови за действие в своя град или своето място.

Ето и целия ни разговор с Теодора от Сдружение „Кашалот“

Как възникна вашата група и дейност и какви бяха мотивите ви в началото?
„Кашалот“ възникна спонтанно – от една идея на група приятели, които искаха да направят нещо интересно във Варна. Започнахме като неформална група, която се запази и впоследствие се регистрирахме като формално сдружение. Идеята беше за „Морски слънчогледи“ – да преобразим плажните чадъри, които се намират на всеки градски плаж и да ги превърнем в соларни зарядни станции. Да вземем нещо, което всеки познава от ежедневието си, и да го превърнем в нещо малко по-различно, да му дадем малко по-нестандартно приложение и да покажем, че около нас (в градската среда) има много потенциал творчество и създаване. Това ни беше и мотивацията – една хубава идея, която искахме да осъществим в родната ни Варна. Така започнахме преди вече 4 години.

Днес, вече няколко години по-късно, с проекти в няколко града – доволни ли сте и със същия ентусиазъм ли продължавате?
Определено да. Много се гордеем с проектите си (първият „Морски слънчогледи“ и текущият „Спирка за разкази“, който тази година е с второ издание). Работим с много ентусиазъм, ограничени средства и огромна помощ от прекрасни наши приятели, които помагат. Радваме се, че със „Спирка за разкази“ тази година имахме възможност да излезем извън Варна (в София и Пловдив) и да покажем и на други места, че градската среда е неизменна, но често пренебрегвана част от ежедневието ни. Това ни дава още повече сили и вдъхновение да продължаваме и да измисляме нови идеи за „умна“ промяна на средата около нас.

Кои са най-предизвикателните моменти в подобна доброволческа дейност и кои най-възнаграждаващите?
Най-голямото предизвикателство, разбира се, е намирането на достатъчно средства, с които да осъществим проекта. Целта ни е да успеем да набавим средства за основната част на всеки проект, като нашият труд на този етап наистина е доброволен (макар и да ни отнема немалко време). Но безспорно е изключително удоволетворяващо да видиш идеята си осъществена не само в родния си град, но и в София и Пловдив, например. Радваме се също, че успяваме да въвлечем много съмишленици, които да помогат за реализацията на идеите ни (които макар и прости, невинаги са много лесни за осъществяване).

Лично за Вас какво Ви донесе работата на доброволец по този проект? Имате ли си любим?
Както казах, най-много ме радва, когато видя една идея осъществена. Радва ме това, че се стремим проектите ни да не са само визуално приятни, но и полезни и практични. Любим проект нямам, защото всичките ни проекти са родени и осъществени с много любов и желание (и не малко упорство) и обичам всеки от тях еднакво.

Ако някой иска да помага на своя град, да го променя, а още не се е престрашил – как ще го окуражите и какви съвети бихте дали накратко?
Ще му кажа да не се страхува и просто да пробва. Да не мисли за всички възможни трудности, които го чакат (такива неизбежно има, но ако започнем да мислим за тях от самото начало, няма да стигнем много далеч). Големите идеи се крият в малките неща около нас. Градската среда е едно прекрасно поле за реализация на творчески идеи и позволява да развихрим въображението си, без да трябват непосимно много средства. Затова ще кажа – давай, пробвай, нищо няма да изгубиш, дори и да не стане, като си го представяш. Най-важният съвет, който мога да дам, е „Вярвайте си“. Всеки от нас може да направи нещо и просто трябва да се престрашим. А най-добре е да не сме сами, а заобиколени от приятели и съмишленици, защото така успехът ни наистина ще е гарантиран. Ние сме добър пример за това.

Какво предстои?
В момента приключваме с второто издание на „Спирка за разкази“ и имаме финални дейности по проекта. Надяваме се да успеем да намерим достатъчно финансиране, за да стане „Спирка за разкази“ устойчив във времето проект, който да може да се осъществява и на други места в страната.
Имаме идея и за преобразяването на старите улични телефони, но това е още на доста ранен етап и имаме много работа, докато го докараме до работещ проект.
Като цяло надяваме се да продължим започнатото, да го надграждаме и да вдъхновяваме хората още повече.

 

Ако и на вас ви допада дейността им – дайте им поне по един лайк във фб – Сдружение „Кашалот“ или се свържете с тях и помогнете с друго  🙂

Даниел Костов е енергичен, действен, мислещ и позитивен човек. Да, рядка комбинация и ценна, затова и много харесвам него и това, което прави – грижи се повече и повече техника (битова, офис) да бъде рециклирана след края на живота си. Бяхме наскоро на площадката на Екологика и бях силно впечатлена (писах тук). Затова и поканих за този разговор Дани и се радвам да споделя и с вас

Reduce. Reuse. Recycle.
Какво се крие зад тези три думи и в коя от тях вярваш най-много?

Първото R: Познаването на процесите по създаване и маркетиране на технологиите, продуктовите цикли, сервизната поддръжка и експоненциално растящото изкусяващо предлагане. Справянето с тях става все по-сложно и не случайно ограничаващите се с ел-джаджи са все по-малко.
Според мен, простотата е важна.
Първо – познаване на технологиите и внимателен компетентен избор. Тук трябва да спомена mean time between failures (MTBF) – предвидено време между две повреди на механична или електронна система, при нейната нормална работа.
Колкото по-висока е стойността на MTBF, толкова по-дълго може да работи една система, преди да се повреди.
Второ – удължаване живота на устройството чрез грижа и грамотна поддръжка.
Трето – споделяне с приятели, колеги и съседи.

Второто R: Споделяне и грижа, доколкото технологията позволява. Производителите тенденциозно скъсяват дължината на жизнения цикъл. Явно е време на все по-бърза смяна на поколенията технологии и почти нищо не можем да направим. Освен третото R – Recycle.

Третото R: В това вярвам, затова и това правя. Представи си огромния поток суровини, машини, хора и технологични чудеса, които се случват всеки ден. Абсолютно ясно е, че те растат всеки ден и обратния процес е задължителен,
при това със същата скорост и обеми.

Занимавате се с рециклиране на стара техника най-вече в Екологика – моля
накратко разкажи за процеса?
Накратко – извозваме и рециклираме стара техника, разглобявайки я на съставните й материали, които предаваме за финално претопяване в индустриални инсталации.
По-важната част е перфектното сегментиране на клиентите, техните отпадъци и нужди, за да бъде създадена отлична система за обслужване на запитванията, заявките и тяхното изпълнение и отчитане.

Може ли да се печели от рециклиране и има ли смисъл млади предприемачи да помислят именно в тази посока?
Да, разбира се. Но процесите са сложни и отговорни. Важните стълбове са:
многопластовост, максимална интеграция, диверсификация и широки партньорства.
Всички усилия про проектирането и производството на електроника могат да бъдат балансирани чрез рециклирането с включването на все повече млади предприемачи. Имаме огромна нужда от това, и съм готов да създадем школа за
това.

Достатъчно ли се рециклира в България и какво може да направим / да направи всеки от нас, за да се случва това в по-големи мащаби?
Прогресът е закономерен, а основните му подобрими компоненти са споделяне на информацията, измерване и подобряване на процесите. За потребителите – платили сте вече таксата за рециклиране, търсете правата си, заявявайте
бързо и искайте прозрачност.

Какво си пожелаваш?
Да открия повече креативни и супер продуктивни съидейници за опазване на света около нас. Надявам се на повече млади предприемачи, на които да помогнем и подадем ръка за нови партньорства.

Къде и как да открият хората повече информация за рециклирането?
https://ecologica.bg или https://www.facebook.com/EcologicaBulgaria

Много харесвам тенденцията уютни, живи, добри и смислени места да се появяват все повече в нашия град, все повече не само в идеалния център, защото вярвам всеки има нужда от тях – като глътка въздух в забързания ден, като място за срещи, приятелства и вдъхновение. Затова и щом разбрах за смелата Троя, която откри своята „Книжарницата зад ъгъла“ ми се прииска да я поканя за този разговор за мечтите, книгите, четенето, женското предприемачество и малките неща, които ни правят щастливи. Споделям тук.

Как възникна идеята за Книжарницата зад ъгъла?

Може да звучи банално, но имаше просто една мечта, която си стоеше търпеливо и си чакаше своя момент. Исках да имам свое място, в което ще мога да създам усещането за празник, което аз имам, при посещение в книжарница. Дълги години работех за международни компании и напуснах този корпоративен свят едва преди няколко месеца и сега реално се уча как се следва една мечта…И трябва да си призная, че чувството е страхотно и не съжалявам и за миг за решението си!

Има нужда подобни места да има не само в центъра на София, но как хората
приемат Книжарницата?

За моя голяма радост книжарницата се приема страхотно! Моите съседи по квартал, както аз ги наричам, често влизат дори само за да ми пожелаят успех и да кажат, че се радват да имат книжарница в квартала. Радват се на уютната и приятна обстановка. И вече знаят, че могат да намерят или да поръчат книгата, която търсят съвсем наблизо. Вече имам редовни клиенти, които дори минават само да си поговорим. И това още повече ме радва, защото въпреки че сме в големия град, така се създава една малка общност и най-хубавото е, че в основата на всички това стои любовта към книгите.

Кои са най-търсените книги до момента? Имате ли си месечни класации?

Не си правя класации към този момент, но пък с интерес следя класациите за най-продавани книги на големите книжарници и отбелязвам интересния факт, че тук се търсят съвсем различни от заглавията в по-големите и централни книжарници. Изключително много ме радва фактът, че все повече има хора, които търсят книги от съвременни български автори.

В началото имах съмнения за заглавията, които да зареждам в книжарницата и се притеснявах дали моя вкус ще допадне на клиентите. С времето получих поздравления за подбора на книги и смело поръчвам автори, които може да не са в топ класациите, но лично аз много харесвам и искам да имам техните книги в книжарницата.

Детски книжки или за възрастни са по-търсените?

Определено детските книжки са по-търсените. Вярвам, че това е така навсякъде, във всички книжарници. Родителите проявяват голямо старание и търпение в желанието си да научат децата си да обичат и ценят книгите. Това е много радостно и вдъхващо надежда. А много често именно децата водят родителите си в книжарницата, защото са видяли нещо любимо на витрината.:) А ние им предлагаме хубави истории и не само. Ето, например една от доста харесваните детски книги при нас е „Бобо Бермундо и отряд „ПиПеР“. Една отговорна книга, както я наричат нейните създатели, направена от еко материали и от страниците на която можете да отгледате малка домашна градина от ядливи цветя, плодове и зеленчуци. Нещо различно, което наистина допада и на децата и на родителите.

Личното Ви мнение – това, че наблизо в квартала има книжарница би ли
насърчило четенето?

Това е моето желание и мечта! В София има много книжарници, но повечето са концентрирани в центъра на града и често хората от различните квартали нямат път до тях и реално не виждат всеки ден книгите, които ги очакват приветливо на витрините на книжарниците. В “Книжарницата зад Ъгъла” организираме четения за деца, понякога ни посещават и групи от детски занимални в района, които провеждат занятия тук. Постарали сме се мястото да изглежда уютно и приветливо, посрещаме всеки с усмивка и искаме да създадем траен интерес към книгата и четенето, особено у децата.

Има ли бизнес в книгите и какво може, според Вас да се промени, за да
имат повече хора възможност да закупуват книги? В момента сме на едно от последните места в Европа и по книги на човек годишно издадени … 

Трудно ми е да коментирам бизнес страната, защото за всички е ясно, че е доста трудно и в повечето случаи водещи са желанието и любовта към книгите, а не печалбата. Могат да се случат доста неща, които да подобрят нещата у нас – от намаляване на ДДС върху книгите, до насърчаване на четенето при децата и подрастващите на национално ниво и приемането на четенето не като бройка за през лятото, а ежедневие и удоволствие. Силно се надявам скоро статистиката да се промени в положително отношение и хората да се радват на много хубави заглавия.

Кой е поканен да намине?

О, поканен е всеки един любител на книгата! Всеки един, който обича мириса на нова книга и губи усещане за време, докато разлиства заглавие след заглавие в някоя книжарница. Както и всички, които ни видят зад Ъгъла, защото ние сме там и ги чакаме..:)

Какво си пожелавате?

Пожелавам си здраве и ентусиазъм. Тези две неща са ми необходими, за да мога всеки ден да отварям вратите на моя втори дом – моята малка книжарница.

И много книги, разбира се – вдъхновяващи и променящи живота ни.

 

---

Всички, които сте прочели този текст ще се радвам да наминете до Книжарницата зад ъгъла на ул. „Найден Геров“ 6 в София или да им дадете по един лайк във фб https://www.facebook.com/bookstore.behindthecorner/

Успех, Троя!

Пристигаме в Русе за голямото събитие за електронна търговия (вероятно най-мащабното по тази тема в България) – eCAConf2019 и като локация е указано „Доходно здание“. Картата показва центъра на града. На площада сме и се оглеждаме. Виждаме красива, великолепна, като излязла от приказките сграда и отделяме време да й се възхитим. Мааалко закъсняваме за конференцията, но решаваме да попитаме по-възрастен човек в парка в центъра каква е тази сграда – „Това е Доходно здание!“

От една страна се радваме, че именно в тази чудна сграда се провежда конференция за електронна търговия. От друга се питаме за името. Човекът любезно ни обяснява – това е сграда, построена межди 1898 година и 1902 година с пари от дарения от предприемачи в Русе. Събрали са пари, построили са я с идеята всички доходи от нея да отиват за училището, читалището и библиотеката в града!

Научавайки това си давам сметка, че не случайно се казва, че „Европа влиза в България от Русе“ 🙂

Бизнесът дава пари в града да има образовани хора и култура! Бизнесът, повече от 100 години назад е знаел добре какво е отговорност и е нямал нужда от НПО и КСО и други подобни, за да действа в името на хората, на развитието.

 

Много хубаво, че сградата изглежда добре, дограмата е сменена (не с дървена, но все пак) и радва всички. Редно е да се каже, че това великолепие е по проект на виенския архитект Петер Паул Бранк.

Браво за Русе!

Още за Доходно здание – в Уикипедия.