Ура за Вики Райчева! И още малко за амбицията, ученето и реализацията тук и сега

13062065_1048735041840517_2556432753484207206_nВиктория Райчева – слънчево момиче, прекрасен млад човек, който учи и твори с лекота и е истински пример! Вики, която доскоро бе ученичка, а вече е професионален аниматор и помага на учениците да учат по-лесно с това, което работи към сайта Уча се. За пътя й до тук, смелостта, развитието, творчеството и бъдещето си говорим.

В допълнение Вики днес има рожден ден – да е честита! Винаги така засмяна, уверена и успяваща!

Как се случи, че си в екипа на Уча се?
Още от малка обичам да рисувам. Винаги всички са ми казвали, че съм много добра, но аз исках, незнайно защо, да бъда програмист. Учих в ПМГ „Гео Милев“ Стара Загора с паралелка „Информатика“, ходих на състезания по математика и единствените предмети, които някога съм харесвала в училище са били Изобразително изкуство, Математика и Информатика. Един ден в училище раздаваха флаери на едно студио по „Графичен дизайн“ и аз реших да се запиша, защото ми беше интересно да науча Photoshop и Illustrator.

Всичко започна 2015-та година, когато бях на 18 години. Тогава госпожата от студиото ни спомена за състезанието на „Аз мога – тук и сега“. Реших да се пробвам, защото исках да изпробвам уменията, които бях придобила и така април месец аз и още две момчета отидохме в гр. Девин да се състезаваме.
Случи се така, че бях на едно от най-последните места в класацията, но това нямаше никакво значение за мен, защото преживяното там ме остави без думи. След като видях колко мотивирани, положителни и готини хора са организаторите и участниците, единственото нещо, което си мислих беше: „Кога отново ще дойда тук???“, „Кога ще ги видя отново?“, „Как е възможно да съществува такова събитие, а аз да не съм разбрала до сега?!?“, „Трябва да дойда отново!“. Разпитах и разбрах, че ще има и академия. Записах се още на следващия ден като се прибрах.
Дойде време и за академията. Може да се каже, че точно тази SUPERлятна академия 2015 година беше едно от любимите ми преживявания до сега и много ключов момент от моя живот. Там се запознах с невероятни хора, с които се събираме и до ден днешен на всякакви събития. Те са моята мотивация и стимул да продължавам напред.

На академията се бях записала в категория “Front-end Development“, но единственото нещо което правих тогава беше свързано с графичния дизайн. Нашият отбор заедно с още един друг отбор взехме първото място. Това ме накара да се замисля дали искам наистина да бъда програмист.

Мина известно време и станах 12-ти клас. Все още бях решена, че ще уча програмиране след като завърша, но случката от академията винаги пораждаше мисли в мен дали наистина това е моето нещо. Мислих го много и с помощта на приятели отново от академията се убедих, че всъщност аз трябва да запиша Графичен дизайн, а не Софтуерно инженерство. Буквално няколко месеца преди бала ми аз се изправих пред нашите и им казах, че няма да бъда програмист, а дизайнер. Те бяха доста учудени, но решиха да ме подкрепят. И така кандидатствах в Нов български университет със специалност „Графичен дизайн“ и ме приеха.

Едно от нещата, които винаги съм искала е да започна да работя още докато уча, работата да е свързана със специалността ми и да ми е толкова интересна, че да не я възприемам като работа. По тази причина, още като завърших започнах да си търся работа в София като графичен дизайнер. Пратих си CV-то на няколко фирми, които търсиха стажанти и единственото което ми оставаше е да чакам. Не получавах никакъв отговор и започнах да се отчайвам, докато един слънчев ден Александър Костов, който отново познавах от SUPERлятна академия 2015 не ми писа: „Вики, искаш ли да работиш в Уча.се?“. Тогава бях много развълнувана, защото до този момент бях учила от този сайт и ми помагаше много. Отговорих му, че искам и той ми обясни, че търсят аниматори. Нямах идея как се прави анимация, дори не можех да използвам програмата с която правиха клиповете. Но въпреки всичко имах желание. Първоначално трябваше да изпробват дали ще се справям занапред и ми дадоха задача да направя видео. Реших, че ще дам всичко от себе си за да бъда част от този екип и се заех. Не бях спала почти 5 дни за да се науча на Adobe Flash за една седмица. Направих първото си видео и те много го харесаха. След още една седмица си говорих с Дарин Маджаров по скайп и обсъждахме видеата. А днес съм един от аниматорите на Уча.се.

Какво ти харесва? Какво научи?
В Уча.се ми харесва това, че не усещам работата си като такава. Всеки ден отивам с желание в офиса и там винаги е забавно. Работя с едни изключителни, невероятни, супер яки хора с важна мисия за България. Те са герои! Дори предпочитам да съм на работа, отколкото да си стоя вкъщи. Ние сме като едно голямо, задружно семейство. Обожавам да чета коментарите на децата под видеата, които правя. Супер вдъхновяващо е да знаеш, че правиш скучните уроци в училище интересни и поколения напред деца ще ги гледат и ще им се възхищават. Една от любимите ми случки беше по време на едно събитие, на което бяхме част от екипа. Там имаше момиченце, което беше в 5-ти клас и се оказа, че е фен на Уча.се и учи точно от уроците, които аз правя. Реакцията й след като й казах, че работя в Уча.се и ще я заведа да си вземе автограф от Дарин Маджаров беше просто незабравима. Тя беше много развълнувана и видях този блясък в очите й, който никога няма да забравя. Тогава осъзнах, че всичко това, което ние правим има огромен смисъл. От Уча.се се научих да работя здраво, да не се предавам и на това, че е наистина възможно да превърнеш работата си в хоби.

Как отговаряш на младите хора, които си мислят, че нямат късмет или не знаят как да продължат напред?
Отговарям им, че такова нещо като късмет и случайни неща няма в този живот. Според мен всичко, което ни се случва и което ще ни се случва, зависи само и единствено от нас самите. Животът е такъв какъвто си го направим ние и ако искат нещо истински трябва да съберат сили и да си го вземат. Всеки от нас е добър в нещо и те трябва да открият това нещо и да го развият. Бих им препоръчала да опитват повече нови, различни неща. Така правя и аз. Дори може да се каже, че все още не съм намерила точното нещо за мен. Преминах през състезания/олимпиади по математика, програмиране, графичен дизайн, а в момента съм аниматор. В бъдеще планирам да започна да изучавам по задълбочено 2D и 3D дигитално рисуване, 3D моделиране, анимация и Character design.

Продължаваш ли да учиш ти самата?
Уча се през всеки един ден от живота ми. Не мисля, че има такъв човек, който се е научил на всичко и може да си позволи да спре да учи. За мен ученето е едно от най-прекрасните неща, защото отваря толкова много възможности пред теб. Усещането, когато си даваш равносметка колко си се променил, колко неща си научил и на колко по високо ниво в развитието си си сега, отколкото преди една година, е невероятно. И не говоря само за учене на програми, учене от учебници и т.н. Говоря и за ученето от грешките ни, ученето от останалите хора, ученето на това как да бъдем по-щастливи и най вече по-добри хора.

Какво си пожелаваш?
Пожелавам си да имам все повече незабравими моменти, хората около мен да са позитивни, честни и мотивирани, много успехи и малко повече свободно време.

И пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю
На хората, които ще прочетат интервюто пожелавам никога да не се отказват от мечтите си и да продължават решително напред. Винаги да са мотивирани, сигурни в собствените си възможности, да намират смисъл в това което правят и най вече щастие.

Чудесна Вики! Чудесна!

Феминисти от всички страни! Събина Панайотова: Не си мълчете

unnamed (3)Тадаааа поредицата ми постове за феминизма ви среща с едно познато лице – Събина! Мда, Събина Панайотова не е от кротките и затова много я харесвам, силно й вярвам и е много яко, че я има! Блогър, активист по различни теми, силен човек, днес с нея си говорим за фееееминизъм!

Феминистка ли си и какво се крие зад това?
Горда такава и си нося последствията. 🙂 Хората обичат да спорят за вълни на феминизъм и да намират най-лошото в това движение. За мен то опира до нещо много просто – равна права не само за жените, а за всички. Феминистките се борят и за права на малцинства, LGBT хора, деца и мъже. Да, има групи феминистки, които имат различни мнение по този въпрос, за мен борбата на феминизма е борба за равни права за всички.

Кое най-много те фрустрира в отношението на хората, когато се заговори за равни права?
Идеята, че ако някой иска равни права, то той иска привилегии. Която идва от това, че всички сме устроени така че да не усещаме правата и привилегиите, на които ние сами се радваме, когато вече ги имаме и ги ползваме всеки ден. Равните права са точно това – равни. Без оглед на пол, раса, култура, религия.

Според много хора правата на жените в България са си ОК. Какво пък толкова има да им оправяме? Постоянно виждам свободни, образовани, умни жени, които имат свободата да работят, да правят аборти, да носят къси поли и дълки коси, да спят с други жени, да казват, как те не са феминистки и как това е излишно. Имам новина за вас, момичета: правата на жените никъде по света не са ОК. Също така равните права са едно крехко папие маше на нашето общество и обикновено отнема много малко да бъдат смачкани и хвърлени в кофата като мокър вестник.

Като феминистка ме дразни, че жените са по-големи сексисти от мъжете, често са по-критични към жените и са по-склонни да ги спъват и да им пречат. А по отношение на самите феминистки (не толкова у нас, колкото в световен мащаб), че алиенират мъжете от този дебат. Не съм съгласна, че задължително мъж да говори за феминизъм е покровителтване. Важно е как говори. Човекът, който ме запали мен самата по gender studies и човешки права като цяло е професор Дайнов, например. Много обичам писмото на Обама защо е феминист или обяснението на Азис Анзари.

Според мен трябва да индетифицираме мъжете феминисти и да им даваме думата по-често, защото мъжете не слушат жени. Съжалявам, но това е тъжната истина. За мъжете, а и за много жени, мъжете са по-голям авторитет и ако мъже им говорят за общите ползи от феминизма и равните права, ще има много по-голям ефект, от колкото ако им казваме: тихо там, това е женска тема. Не е, това е тема за цялото общество. Освен това мъжете феминисти леко ги е срам да се идентифицират като такива, затова е добре да ги насърчаваме.

От кого зависи нещата да се променят?
Много е банално, но зависи от всички нас и понякога е в малките неща, като например да не се смеем на тъпите вицове за блондинки и негри. Защото има и много смешни вицове, но в България нещо не ги умеем.

Жените, които те вдъхновяват?
Жената, която е имала и има най-голямо влияние над мен е майка ми. До ден днешен е най-добрата ми приятелка и можем да говорим с часове всеки ден. Винаги ме е подкрепяла каквато и глупост да измисля. Обаче човек трябва да стане на една определена възраст, за да оцени родители си и понякога си мисля, че не винаги съм била благодарно дете, но сега се старая, а тя продължава да казва, че никога в нищо не съм я разочаровала. Абе супер е.

Иначе в последно време Лийна Дънам е жената, която с всяко нещо, което прави не спира да ме изненадва какъв абсолютен гений е. Мисля, че е най-силният глас на своето поколение не само по отношение на жените, но и като продуцент и творец като цяло. Лавърн Кокс е страхотна. Абсолютно перфектна, мога да е гледам в захлас и истински искам да съм като нея,но нямам този финес, признавам. Мишел Обама, няма нужда дори да казвам защо мисля. Тези дни съм си взела отпуск, за да се отдам на творчестото на Марина Абрамович и колкото повече виждам, толкова повече смятам, че е гений. Много харесвам Ангела Меркел, силно се надявам да има сили да победи злото в световната политика, защото леко е последната ни надежда. Иронията, Германия да е надеждата за свободен свят, но така е – животът се обръща.

Пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю?
Да не си мълчат. Аз имам славата на хейтър и дълбоко сърдит човек, защото се обаждам като видя каквото и да е изказване или проява, които ме дразнят, а честно казано живеем в свят, в който ужасно много неща не просто ме дразнят, а искрено ме потрисат. Вчера четох за убийството на Дандара дос Сантос и искрено исках да повърна, стана ми физически лошо. Още повече, че преди дни гледах филм на Стейси Дули (добавете я в горния списък) от BBC за сексът Турция, Бразилия и Русия, където този проблем беше засегнат. Гледайте го.

Не мисля че е ок да си мълчим, дори когато някой каже тъп сексистки виц. Просто не е ок, защото подминаването на всяко малко нещо, означава че сме ок със средата. А тя възпитава. Не си мълчете.

unnamed (2)

За равенството между половете, силните стереотипи и има ли изход – разговор със Светла Енчева

two-women-of-tahiti-paul-gauguin

И пак по темата за жените и равенството – говорим си със Светла

Равни ли са жените и мъжете реално у нас, според теб?

Под „реално“ можем да разбираме много неща. Ако имаме предвид заплащането на труда – не, не са равни. В достъпа до висши ръководни позиции също не са равни. Преди няколко месеца направих анализ на присъствието на жени в парламента. От депутатите малко над 82% са мъже, а жените са почти 18%. Докато работих по темата, ми направи впечатление, че в българския език дори няма изрази за описване на силните жени в политиката, какъвто е например изразът „политически мъже“.

Друго, което ми прави впечатление, е, че в редица области у нас се смята за напълно в реда на нещата жената да се приема като сексуален обект. В заведенията като цяло преобладаващият тип сервитьор е добре изглеждащо момиче, по-точно – сексуално привлекателно. Като написах „сервитьор“, дори се замислих, че не помня да съм виждала обява „търсим сервитьори“, обикновено на обявите пише „търсим сервитьорки“. Има и големи вериги заведения, в които сервитьорките са в униформи с минижупи и трябва да имат съответните крака, на които минижупите да стоят добре. Това е една от основните причини, поради които престанах да ходя в Happy. Когато бях за няколко дена в южна Франция, контрастът ме порази – там преобладаващият типаж сервитьор е мъж на средна възраст.

Такива нагласи има не само в сектора на услугите – можете да ги видите там, където най-малко очаквате. Всички знаем за преподаватели в университета, при които студентките имат по-добри шансове за висока оценка, ако се явят на изпита с къса пола. Има обаче и по-драстични случаи – катедра в български университет например, която веднъж седмично се посещава от основателя си. В този ден всички преподавателки трябва да се с поли над коляното, защото на професора така му харесва. На единствената преподавателка, която съответния ден упорито идва с панталон, редовно ѝ се карат, че не се държи уважително към професора, не му е достатъчно благодарна и затова не ходи с къса пола.

Подобни случаи изобщо не са изключение, но дотолкова сме свикнали да ги възприемаме като нещо естествено, че не ги и забелязваме много-много. Мишел Фуко казва, че властта е най-ефективна, когато я смятаме за толкова естествена, че дори не я забелязваме. Голяма част от жените в България смятат, че трябва да са сексуално привлекателни според определени стандарти, за да „изглеждат добре“, и не им минава през ума, че това може да е форма на интернализирана власт. Ако видиш например повече скандинавски жени, разликата веднага изпъква. Много от тях по тукашните стандарти биха били окачествени като лесбийки – без грим, с ниски обувки, често с къса коса. Приятелка, която преподава в Германия, разказва, че е много лесно да се разпознаят българските студентки първокурснички там – гримирани и нагласени, с фалшиви „маркови“ чанти и на високи токчета. Но с времето се научавали да се гласят по-малко и да ходят на лекции с колело.

Давам си сметка, че говоря „от собствената си камбанария“. Самата аз не се гримирам, защото не виждам никакъв смисъл да хабя време, усилия и пари, за да не приличам на себе си. Не нося обувки с токчета, понеже не ми е удобно и не ща да се мъча. И нямам усещането, че женствеността ми, каквото и да означава това, страда от тази работа.

Мисля си и че социалният натиск върху жените е социален натиск и върху мъжете. Бих искала да живея в свят, в който хората изглеждат, както се чувстват, а не каквито са стереотипите за пола им. Мечтая да доживея време, в което няма да е скандално мъжете да се гримират и да ходят с поли и рокли…

Кое те гневи най-вече? Кои ситуации, случки?

Гневи ме това, за което писах по-горе – схващането на социалната принуда, която възпроизвежда сексистки стереотипи, като нещо не само естествено, но и необходимо. В същото време знам, че човешкият свят е така устроен, не само в България, и че това го удържа. Ако не приемаме принудата като естествена, социалният ред ще стане много крехко нещо. Тъй че не толкова принудата ме ядосва, колкото сексистките стереотипи.

А най ме гневи идентифицирането на женското с майчинското. Знам, че отново гледам „от собствената си камбанария“, защото самата аз нямам желание да бъда майка. Но не мога да приема, че отказът да се изпълни биологичната функция на възпроизводството е морално прегрешение. Като кажеш, че не желаеш да имаш деца, повечето хора реагират, сякаш човечеството ще се свърши заради хора като мен. А населението на планетата не е престанало да се увеличава. Дали „морализаторите“ са загрижени за цялото човечество, или за една определена част от него, към която принадлежат те?

Днес публикувах в Marginalia по темата http://www.marginalia.bg/analizi/tya-e-vinovna/ и позицията ми за пореден път стана предмет на хейт.

Съвсем не отричам родителството и все се чудя защо екзистенциалният ми избор се генерализира. То е все едно някой да упрекне теб, че имаш фирма за уеб дизайн, вместо да живееш на село и да се занимаваш с фермерство, защото, ако всички работят в града, какво ще ядат хората? Може би примерът не е съвсем удачен, защото ти все пак си отглеждаш храна в двора :-). Но тя, все пак, не е достатъчна, за да изхранваш с нея семейството си, камо ли други хора. Думата ми е, че има достатъчно хора, които искат да бъдат родители. Толкова ли е страшно да има и такива, които не желаят?

Какви са пътищата към промяна?

Смятам, че за равните си права човек трябва да се бори. Да дава публичност на проблемите, свързани с неравноправието, да не се уморява да убеждава. Да не се отказва, когато среща неразбиране и омраза. Колкото повече хората отстояват правата си, толкова по-голяма е вероятността достъпът им до тях да се разширява. Това важи и за жените, и за ЛГБТ „общността“, и за други дискриминирани групи. Не трябва да чакаме директиви на ЕС, които задължително да се прилагат у нас, за да ни се гарантират определени права. Има огромна разлика между правата, за които си се преборил, и тези, които са ти подарени. Една от основните предпоставки за евроскептичните настроения у нас е, че по линия на ЕС у нас се въвеждат правила, които не са били обект на вътрешни дискусии, не са изкристализирали като необходимост, нямало е хора, които са се борят в достатъчна степен за тях.

НПО секторът в помощ ли е и може ли повече? От кого зависи?

Хм, сериозно ме накара да се замисля по този въпрос. Не че имам поглед върху целия НПО сектор, но по мои впечатления неправителствените организации, за които мога да се сетя и които имат отношение към жените, разглеждат жените по-скоро като уязвима група. Примерно жени, пострадали от насилие, жени, жертви на трафик и тъй нататък. Популярната инициатива „Извърви километър в нейните обувки“ отново е насочена към насилието върху жени. Разбира се, много е важно да има такива организации, които създават видимост на проблемите с насилието и които помагат на пострадали жени, предоставят кризисни центрове, психологическа и юридическа подкрепа. Трудно ми е да се сетя за българска организация обаче, която се занимава с равните права на жените – и в труда, и в други области. Може би има такива, но видимостта на другите определено е по-голяма.

Смятам, че да се разглеждат жените предимно като уязвима група, освен че не помага много на равенството, не е справедливо и към мъжете. Идентифицирането на жертвите на насилие и жените пречи да забележим мъжете, жертви на насилие, включително и на сексуално насилие. Според българското законодателство дори не съществува изнасилване на мъже, изнасилени могат да бъдат само жените. Насилието върху мъже, разбира се, не е толкова разпространено като това върху жени, но това не означава, че то не съществува и че не трябва да се говори за него.

От кого зависи, питаш. Освен от самите неправителствени организации и от нас, като граждани, зависи и, не на последно място, от приоритетите на донорите, тъй като като цяло неправителствените организации оцеляват от проекти. Знам, че звучи цинично, но когато за проекти, свързани с равенството на половете, се дават повече пари, отколкото за такива, насочени към жените като уязвима група, НПО секторът целокупно ще се загрижи за равенството.

Още по темата за тази година: разговорът ми със Събина и с Марин.

За илюстрация – Гоген.

каква майка си, като толкова много работиш!

IMG_3291

„Каква майка си ти, щом толкова много работиш! Кога ти остава време за децата!“ – ако си от отбора работещи майки, особено от този на майките-предприемачи вероятно редовно си чувала подобни реплики. Днес срещнах моя приятелка, майка на три деца, която започна свой бизнес наскоро. Та тя ме попита как реагирам при подобни реплики.

Въпреки че и майчинството и бизнеса не са отскоро постоянно чувам критики в тази посока. Защо съм на среща, вместо у дома. Кой се грижи за децата. Как така не става.

Убедена съм, че майчинството и работата не си пречат. Има място и за двете в живота на една жена, че дори остава пространство и да е жена, повярвай. Въпрос на организация, дисциплина, светоглед.

Аргумент 1. Децата имат нужда да общуват и с бащата, баби и дядовци, други роднини и приятели. Няма нищо лошо да са една или няколко вечери седмично в друга компания. Дори напротив – плюсовете са много!

Аргумент 2. Качество за сметка на количеството. Плътно, пълноценно, забавно време заедно може да се получи и в по-кратък интервал. Ако е осмислено, осъзнато, прието от всички като такова. И от децата – и от родителите.

Аргумент 3. Майката ще е щастлива като майка ако е пълноценна и като жена и като професионалист. Майчинството е малка част от ежедневието, макар и водеща. Но щастието и усмивките вървят ръка за ръка през 24-те часа на денонощието.

И вместо край: хайде стига сме робували на стереотипи от преди години, на клишета и хорски приказки. Винаги ще има някой да говори нещо. Момичета, горе главите! Както си го усещате майчинството – така си го изживявайте и подреждайте!

Ода на радостта на Климт

gustav Klimt2

този пост чака от октомври. длъжница съм му. както и на блога, който в последните 6 месеца е основно свързан с протеста.

Климт. един от най-любимите ми художници. картината му Бетовенов фриз: Ода на радостта ме разплака. с нежността си. с мъдростта си. с всеобхватността си. с изобилието и в същото време оскъдността си.

борбата на душата, стремяща се към радост. любов. живот.

gustav Klimt, Beethoven Frieze - Longing for Happiness Finds Repose in Poetry (right) 1902

картината е всъщност временна рисунка на стена. във Виена. рисувана е 1902-ра година. горният фрагмент може да се види в Белведере, наред с няколко други прекрасни произведения на Густав Климт.

на днешния 8-ми март

IMG_6273

на днешния 8-ми март разбрах, че не само ние в екс-соц-а отдаваме чест на жените – дори Гугъл го призна, фб беше наводнен от коментари по темата на хора от всяка националност, всичко това не подмина и туитър (дай му на web 2.0 тема и гледай)

на днешния 8-ми март Ани Ленъкс, както и в много от другите дни говори в туитър за равенството между половете, на български си имаме Петя Кирилова-Грейди

на днешния 8-ми март се впечатлих от две статистики: 1/ „women perform 66% of the world’s work, earn 10% of world’s income and own 1% of the world’s property“ и 2/ „За 71,1% от мъжете и също толкова от жените в България е важно да станат родители За сравнение, например в Германия 35,2% и 39,7% смятат, че е важно да имат деца, а във Финландия – съответно 16,8% и 15,7%. В страна от бившия източен блок като Полша искащите да бъдат родители са 48,2% от мъжете и 50,2% от жените, а в Унгария – едва 14,2% от мъжете и 19,6% от жените“ от Възможните майки на Светла Енчева

на днешния 8-ми март си спомних ранните 90, когато работех в един факултет на един университет и домакинката купуваше кашон сапуни Dove (голяма новост и модност тогава) и раздаваше по случай празника на всеки, по-преди дори е имало банкети в столовата на завода или предприятието, сигурно има хора, които го помнят …

на днешния 8-ми март беше ми приятно да подаря много (пъстри) цветя, а и да получа такива, мерси, но не ми беше приятно да ме тагват на снимки с цветя, така че се ънтагнах (сори)

на днешния 8-ми март един важен за мен проект – сайтът Az-jenata.bg навърши 9 години, а зад този сайт стои готин, ама много готин екип и съм благодарна, че сайтът ни събра

на днешния 8-ми март първо се чух с майка ми и свекърва ми (както и във всеки друг делничен ден им звъннах на път за работа) и те не протестираха срещу това да бъдат поздравени

на днешния 8-ми март получих невероятни мои портрети (имам и герданче!) от децата, което ми даде да осмисля празника по нов начин

някак в деня имаше настроение. въпреки студа. ето така, на днешния 8-ми март

2299

нищо особено, просто днес сме издали брой 2299 на списанието ни Az-jenata.bg 🙂

и по повода – два линка към заглавия от този брой:

Светлана Кампс разказва как поддържа българския дух в Германия. майка на три деца, варненка завинаги, ентусиаст-родолюбец, Светлана споделя за любопитното си ежедневие и българското съботно училище в Мюнхен

Модерните родители отглеждат щастливи, а не удобни деца. Ивет разказва за / вдъхновена от форум Родителство. и още снимки от събитието.