Мария Касимова-Моасе: Моето семейство х 3

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

s_bashta_i_hindo_kassimov

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

25_j_Rada_mama_Eli

И малко след това те се разхвърчаха!

mk_sas_sapruga_stefan
Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.


На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *