С голямо удоволствие си „хапвах“ на обилни порции от този литературен обяд! И няма как да не споделя и с вас възхищението си от прекрасния сборник на издателство ICU във великолепния превод и много подсилващо въведение на Димитър Камбуров. И стилната корица и оформление на Живко Петров.

Споделяла съм и друг път, че книгите на ICU сякаш всичките са за мен – пасват ми идеално, пленяват ме, обичам ги, чакам ги, живея ги. Така стана и с „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш ни Гуивна.

Ще си позволя да представя книгата с няколко изречения от предговора, които я описват прекрасно:

„Да овладеем езика на другия, изразява волята да се приближим към другостта без да я застрашаваме: езикът като свят.“

„Ейлиш е снизходително ироничка към прекаленото умуване.“

Разказите са и земни и магически, както някак може да се предвкуси от ирландска писателка, както както Камбуров казва – от първия ешелон. С много спефицично усещане за детайла, с още по-специфично чувство за ирония, особена динамика, много намигвания между редовете и колоритност на изразните средства.

Силно препоръчвам.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Егон и тишината на Емануил А. Видински сама ме намери и съм благодарна, че ми се случи тази книга.

Една великолепна колекция от разкази, от тъжни по-тъжни, от докосващи по-докосващи, от наши по-наши. Дълбоко навътре ме отведоха. Разтърсиха. Припомниха, спомниха, опомниха. Разплакаха. И ме оставиха в тишина.

Едната част са разкази, писани по-преди във времето. Казват, че се са по-тъжните. Видях го това позабравено време. И се зарадвах мислено, че вече не сме в него. Втората част са по-скоро писани. Казват, че те са по-ведри. Видях ги човешки. И искрени.

Тази книга ме накара да осъзная, че имам нужда, като човек, понякога да спирам. И да си прощавам.

Благодаря на Емануил Видински. И на Жанет 45. Плюс – прекрасна корица.

 

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. Всичките наши тела – свръхкратки истории отново доказва това.

Едновременно много в стила на Георги Господинов, но и много нова и различна, лаконична, синтезирана мъдрост, която ме отнесе, завихри в емоции, разплака почти през страница, потопи ме дълбоко в мене си. Поетична. До болка откровена.

След всеки от разказите ми бе нужно време и въздух. И още време. И още въздух. Уж малка книжка, но Голяма. Уж свръхкратки истории, а донасят вечност.

Спасение и утеха ми даде тази книга.

И, както пише Марин Бодаков „Нито един фалшив тон …“.

Американският любовник – сборник разкази на съвременната английска писателка Роуз Тримейн. Какво преживяване! Обичам книгите да ме изненадват. И от тази очаквах да ме изненада – тръгвайки от издателството (което не издава не-специални книги), през грабващата корица, която не може човек да подмине, през няколкото добри ревюта, които ми се мярнаха из нета. Ноооо разказите на Роуз Тримейн ме изненадаха много повече.

Спокойствието да си човек – това ми донесе най-вече тази книга. Да разбираш, че си човек, да се приемаш като такъв, с всичките си недостатъци, мечти, страхове, любови, търсения, егоизъм, смирение, самота, влюбвания, отдаденост и още, и още.

Уютът да си себе си със себе си.

Разкази от различни епохи и места. Разкази за съдбите на обикновени хора. Такива като теб и мен. И акцент върху красивото в ежедневието им. В чувствата им. В това да са себе си. Красота в ситуациите, в мислите, без да е насила, просто такава, каквато е.

Човекът в близък план. Без излишна интимност и без плашещо воайорство. Без тежест. Без многословност. Без ненужно разточителство. Нежни истории. Изчистен и фин текст.

„… някога, макар и отдавна, е била достатъчно невинна, за да благоговее пред обикновената красота на света.“

„… приемала е в обятията си бикоборци със смъртоносни рани и не проявява разбиране към хора, които мрънкат, че ги боли.“

Браво за безупречния превод – Невена Дишлиева-Кръстева. Искрено – тази корица е невероятно достойна за красивия текст – браво Деси Баева. Благодарности на издателство ICU, че ни доставят на български език в чудно издание този разкош!

Имам слабост към Харуки Мураками и очаквам всяка следваща негова книга. И с голяма наслада изчетох издадената от Колибри наскоро Мъже без жени.

Деликатна. Истинска. Човешка.

Няколко неща, на които сме научени от Мураками – фикция, котки, джаз в бар липсват. Но колкото е реалистична книгата, толкова е магическ-пленителна. Разказ след разказ.

Отношенията между хората. И любовта, и приятелството. И самотата. Без укор, без мъмрене, без декори, сцени и драма. Едно такова тихо стенание ме обземаше след всеки прочетен разказ, стягане в гърдите, смътно усещане за надежда, макар и много далече.

Струва ми се важно да се отбележи, че едно от изданията на английски език подбира друго заглавие на разказ от сборника: Samsa in love. Прилагам и корицата, която е наистина впечатляваща.

Ето и няколко откъса:
„Музиката притежава сила да събужда спомените и понякога го прави толкова добросъвестно, че сърцето те боли.“

„Необикновеното време, прекарано с жени, ти предоставя възможността от една страна да си обгърнат от действителността, а от друга, да я зачеркваш.“

„Има хора със завидно несломим дух и непредразположеност към униние, което се изразява в неспособност да не живеят добре. Малко са, но се забелязват при някои случайно възникнали обстоятелства.“

–

ИК Колибри, превод Дора Барова, корица Стефан Касъров

---

Още от Мураками:
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Признавам си, много ми се усладиха разказите на Гийермо Мартинес, събрани в Отблъскващо щастие.
Ивет ми ги препоръча. Каза ми – „Ще ти харесат!“ Така и стана.

Обикновени хора и случки, със странни обрати и лежерно подпъхнати елементи нереалност. Ама толкова лежерно подпъхнати, че човек трудно улавя границата. И това е забавно. Разказ след разказ.

В търсене на щастието са впрегнати неочаквани похвати. Времето е размито на места, а на места пространството. Лудост ли е или само странност, се пита човек. Играта на въображението е без граници.

Чуден превод на Маня Костова. Чудна корица на Стефан Касъров. Браво за Колибри!

Парти за разглезени самотници на Светлана Дичева е много забавна книга, посветена на една много сериозна тема – изчезването на животинските видове от Земята. Изчезването в смисъл на масовото им изтребване и измиране …

В центъра на всеки разказ е конкретен животински вид. Хлебарки, котки, мишки и орли – все последните останали от вида си на Земята, всички с чувство за хумор споделят мисли и емоции от последните си дни.

Симпатична книга.

22 истории за пътя, за дома, за началото, за самотата, за това, което ни прави каквито сме, за завръщането, за прибирането, за тръгването, за цената на всичко това. В първо лице. Изживени, изстрадани, дищащи, до сълзи.

„… всички сме емигранти от единствената истинска родина, която сме имали – тази на детството“
Георги Господинов

„Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите …“
Нева Мичева

„…защото общият ни куфар е пълен с дом“
Невена Дишлиева-Кръстева

„Че има един-единствен начин да влезеш в месомелачката, и това става по твое собствено желание
Че родината те разпознава, когато прекрачиш прага й
Че родината е мястото, което ти липсва, дори да твърдиш, че нямаш търпение да се махнеш оттам“
Катерина Стойкова-Клемър

комплиментите са за Невена Дишлиева-Кръстева за смелостта и на Люба Халева за корицата

задължителна