този кенеф. на втори юни.

„нека учи детето. да понаучи английски, да избяга от този кенеф тук …“ поклати глава той и продължи със сходна терминология да обсъжда бъдещето и миналото на България. а на мен ми стана обидно. и тъжно. не само защото беше пролетно слънчево утро, бях изпратила децата на училище и бях на път за работа, където очаквах един ползотворен ден. не само защото тук познавам прекрасни хора, имам толкова много любими места, живея и дишам всеки ден.

стана ми тъжно, защото мечтата на този човек е била да се развива, а не е имал шанса или може би волята и упоритостта това да се случи. и вини за това другите. и вярва, че навсякъде другаде е по-добре от тук. и пренася несбъднатите си въжделения върху своето дете.

тъжно е, защото тук живеят много хора, които мислят по този начин. и докато много хора мислят това място така нещата няма да се оправят. защото нещата няма да се оправят от самосебе си.

… защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…  е написал Христо Ботев. именно ако сме човеци няма да се оказва, че сме в кенефа. в този или който и да е друг.

погледнато от друг ъгъл кенефът е навсякъде. защото сме хора. просто е различно почистен и подреден. какъв е – ние си го правим. и от нас зависи.

/а ти пусна ли водата преди за излезеш …/