„нека учи детето. да понаучи английски, да избяга от този кенеф тук …“ поклати глава той и продължи със сходна терминология да обсъжда бъдещето и миналото на България. а на мен ми стана обидно. и тъжно. не само защото беше пролетно слънчево утро, бях изпратила децата на училище и бях на път за работа, където очаквах един ползотворен ден. не само защото тук познавам прекрасни хора, имам толкова много любими места, живея и дишам всеки ден.
стана ми тъжно, защото мечтата на този човек е била да се развива, а не е имал шанса или може би волята и упоритостта това да се случи. и вини за това другите. и вярва, че навсякъде другаде е по-добре от тук. и пренася несбъднатите си въжделения върху своето дете.
тъжно е, защото тук живеят много хора, които мислят по този начин. и докато много хора мислят това място така нещата няма да се оправят. защото нещата няма да се оправят от самосебе си.
… защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти… е написал Христо Ботев. именно ако сме човеци няма да се оказва, че сме в кенефа. в този или който и да е друг.
погледнато от друг ъгъл кенефът е навсякъде. защото сме хора. просто е различно почистен и подреден. какъв е – ние си го правим. и от нас зависи.
/а ти пусна ли водата преди за излезеш …/
Follow
Тук не е кенеф, а хората са лайна. След всяко пътуване в чужбина, силното ми желание да остана тук намалява все повече и повече. Навсякъде не, но на много места е много по-добре от тук и не всеки е готов да остави децата си, внуците си и правнуците си, да се мъчат да стопят разликата до няколко години, а не десетилетия развитие. Тъжно, но факт.
До голяма степен съм съгласен с Ники. И на мен ми се иска да творя и да се развивам в България, но лека полека губя желание. Негативите са повече от позитивите, липсва баланс 🙁
„…България да се оправи“
Имате ли дефиниция на „оправи“? Само не ми казвайте „да е нормална европейска страна“, защото и за „нормална“ нямате дефиниция!
Ся можеш да ми видиш IP-то и да ме заклеймиш, че не ти пиша от БГ. 🙂
Виж,
домакинята прави квот и влиза в периметъра; примерно, за провалената смяна на документите можеше да се уволнят един – двама плюс ресорния министър. И щеше почти да заприлича на държава. Но не се направи.
Засега е оградено място и вътре…знаем че четирима са вътре, всеки пети е навън и от първите четирима трима мечтаят да не са. И имат всички опции до 2020 да не са. Щот човек колкото и да е търпелив, колкото и да му се иска да не се разделя с приятели, в един момент застава като поета и я почва:
– като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия.
После минават две столетия и погледнал са Илия, па в тия.
Страната е изолирана от де що партньор за нещо си има, непредпочитана дестинация (днес третокласничка ми каза че е яла най-гумената пица в бг) и всеки щатски сериал ползва бг за майтап.
Всеки ден генерира повече и още причини да мразиш институциите и да се молиш приятелите ти, ония първите четирима, да си намерят някак пътя. Какъвто и да е. Да стане някак по-поносимо да си първите четирима, някак по-леко да дишат децата им, някак по-спокойно да се движат родителите.
После чуеш за приятел, който напуска първите четирима и влиза в твоята група и се кефиш.
Това значи по-малко в пенсионния фонд, повече мизерия за някои социални групи и директна беднотия, ако не си от свободните.
Catch 22