писъци, които те карат да настръхнеш, по-страшни от тези във филмите на Хичкок. по-страшни, защото са истински. домът е за деца с умствена изостаналост и е в непосредствена близост до дипломатически клуб, в който богаташите на града ни играят тенис. децата от дома са невидими, въпреки писъците. те не съществуват – нито за играещите в съседство и тънещи в лукс, нито за никой друг. домът е в Горна баня, от добрите квартали на София и въпреки това е сякаш на края на света. няколко пъти съм ходила, за да оставя дарения. един път са ме пуснали да вляза. от тогава са спомените за писъците – още ги чувам. коридори, вървим с директорката, вратите на стаите са плътно затворени, писък, тя поглежда встрани, все едно нищо не се случва, после още и още посъци, тя забързва, оглеждам се объркано, всички врати са затворени, но една е леко притворена и … да, „по-тежките случаи“ са вързани за леглата с бинт… персоналът е изключително малко за толкова деца със специални нужи. основното, от което имат нужда, споделя директорката, са памперси, защото отпусканите не достигат и тогава …

ето тези спомени ме върхлетяха докато изчитах първите редове от материала „Бунища за забравени хора“ на Яна Тавание, публикуван в Дневник, за „институциите“ за възрастни у нас, в Румъния и Сърбия. скоро закрихме Могилино и според някои – решихме проблема. но бунищата за хора продължават да съществуват и нищо, нищо, нищо не се е променило с десетилетия. унизително. невъзможно. до кога?!