The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Това е Венелин Добрев, когото мнозина познаваме като Венко – изключително усмихнат, проактивен и позитивен човек. Венко е сред създателите на Успелите и на редица други добри инициативи. Без мрънкане, с действие, ежедневно променя България към добро. Един изключителен човек. За мен е радост, че си поговорихме и мога да споделя тук.

Разкажи за Успелите – как ви хрумна, как го реализирате и развивате?

„Успелите“ започва своята история като всички хубави неща – от един бар във весела компания с хабли бира. Най-общо казано идеята тръгна след един спор с мои приятели, с които тогава се срещнахме в един рок бар в Стара Загора. Тогава всички от нас бяха ходили или плануваха да ходят на студентски бригади в САЩ и някак логично, може би се стигна до въпросът „тук или там“, който прерасна в една оживена дискусия. Повечето от тях смятаха, че един млад човек не може да успее в България освен ако не е връзкар, не е от богато семейство или не се занимава с нещо, което не е съвсем законно. Понеже видях, че нямаше как да ги убедя реших да интервюирам млади хора, които са под 35 години и се реализират в България. Започнах с мои познати, като в началото нивото и качеството беше много ниско. Съвсем скоро след началото се намерихме с Александър Хинков, който имаше опит в онлайн медия и внесе доста ноу-хау и идеи. След това лека-полека започнахме да растем, да се развиваме, да публикуваме повече и по-качествени неща, а в един прекрасен ден се запознахме с Ирина, нашата дизайнерка и Калоян Гаджев, който внесе много полезно ноу-хау от техническа и маркетингова гледна точка. Мисля, че нашето събиране като екип беляза огромният прогрес, който последва. От обикновен студентски блог с периодични публикации ние изубнахме за по-малко от две години до най-голямата положителна медия у нас с около 100 000 читателя месечно, екипът ни от доброволци се разшири главоломно, а между тях намерихме и нашата прекрасна главна редакторка Десислава Иванова, която честно казано ми напомня донякъде на теб 🙂

Чисто оперативно бих казал, че работим на принципа на холокрацията – има определени кръгове, като всеки доброволец според интереса си отразява приоритетно материали, интервюта и отделно може да пише авторски текстове по различни теми. Разбира се, има насоки при развитието на материалите, но цялата ни работа най-вече е основана на свободата във вземането на решения и именно заради това смятам, че „Успелите“ са това, което са днес – всеки човек в екипа е оставил своя белег и отличителните резултати от неговата работа са разпознаваеми. Ние сме като едно семейство зад една думичка от осем букви (Успелите). И ако трябва да съм напълно честен без приносът на всеки един от екипа, най-вече на другите трима съоснователи на „Успелите“ това щеше да си остане един средностатистически студентски блог с прекрасна идея. А сега е една прекрасна идея, която расте, развива се и най-важното – вдъхновява.

Бъдещото ни развитие ще е фокусирано върху бизнес модел, който да ни носи източници доходи от различни източнци. Като започнем с „Носия“, минем през дарения от нашите читатели и се надяваме скоро да си направим електронен магазин. Разбира се, ще търсим спонсорства и реклама, но имаме високи критерии за нашите спонсори. Отказвали сме на няколко пъти на компании, които по един или друг начин не сме смятали, че могат да отговарят на посланието, което искаме да отправим с нашата работа по сайта. В насока на съдържание – ще разширяваме партньорствата си с различни медии, надяваме се да успяваме да привличаме все повече журналисти от други медии в екипа, които паралелно с работата си да бъдат част и от „Успелите“. Скоро решихме да изказваме личните си мнения по различни актуални обществени теми – през прайда до темата за паметника „1300 години България“. Ще се опитаме да се фокусираме върху видео съдържание и повече интеракция с нашите читатели, която и към момента е доста висока, но искаме да сме пионери в тази насока. Искаме не само да сме медия за хората, а хората да са част от медията.

Имаш силни позиции по важни за обществото ни теми. Това не е много типично за младите хора у нас? Или греша?

Аз мисля, че всеки човек, независимо млад или стар има свое лично мнение по всяка наболяла тема – от интеграцията на малцинствата до образователната ни система. Обаче масово хората, а и доста от младите не се чувстват удобно да говорят за това, защото по някакъв начин е загубена средата за дискусия. Това от една страна се дължи на факта, че при дебат по актуални теми се канят хора с подчертани крайни гледни точки, които си крещят един на друг (нормално, рейтинг трябва да има) и зрителите виждайки това остават с впечатление, че масата от хора смята така. Не се чува гласът на аргументацията, а на крайността. И друг голям проблем, който ни води до това е, че не се изслушваме. Ние чакаме другия да се изкаже, за да му кажем, че не е прав без дори да осмислим думите му. Аз лично съм имал подобна ситуация неведнъж (и държа да подчертая, че това отразява личното ми мнение) – по темата с бежанците съм съгалсен, че трябва да приемаме хората свободно, но не трябва да забравяме елементарни мерки за сигурност и проверка на техния истински произход. И когато седна и споделя това свое мнение някъде аз или съм наричан „расист“ или съм наричан „толераст“. Имам същите примери за теми като феминизма, хората с различна сексуална ориентация, малцинствените групи, социализма и още много други. Реагирайки така ние убиваме средата си за диалог, а именно в това се ражда истината – да чуеш другата гледна точка, да я разбереш и ако смяташ, че си прав да се опиташ да я обориш. Разбира се, има хора, с които не може да се спори и те са твърдо убедени в това, което твърдят дори да изложите неоспорими факти, но има и много други, които имат различно мнение от моето или твоето и могат да го променят, или пък да повлият на нашето. Това, което искам да кажа е, че не всеки, който е гласувал за БСП е задължително луд комуняга, не всеки веган обикаля и обяснява на хората как да ядеш пържола е убийство и не всеки бежанец е опасан с динамит фанатик. Но за да променим тези предсатави ние първо трябва да сме готови да изслушаме различно мнение от своето и да приемем, че хората мислят различно. Защото иначе просто гледаме света през своята ключалка и си крещим разни неща, като похранваме крайности.

Всеки човек у нас, млад или стар има позиция по важните за обществото ни теми, която е пречупена през призмата на личния му опит, ежедневие и мироглед. Не всеки обаче е готов да я сподели и защитава. Много го правят, защото не смятат, че ще бъдат чути и разбрани. Или мислят, че няма смисъл. И независимо в кой сценарий попадат трябва да променим това, но да го направим по начин, чрез който самите хора да осъзнаят коя е наистина правилната страна. Трябва да създадем среда за дискусия, в която на преден план стои аргументацията и изслушването на другия, а не надвикването. Мисля, че това би било едно добро начало.

Къде живее доброто и можем ли да черпим вдъхновение за добро от другите?

Доброто живее навсякъде. В мен, в теб и във всеки човек. Добро може да се намери и в привидно лошите хора, както и можем да намерим нещо лошо в добрите хора. Можем да намерим доброто в новините (дано да става все по-често), в нашето ежедневие и работа, но най-хубаво е да черпим вдъхновение чрез доброто, което ние самите предизвикваме. Било то дори в нещо малко като това да купим кафе и закуска на колелите в офиса в понеделник. Това, че някой е щастлив заради ваша постъпка или действие е най-прекрасното чувство, което човек може да изпита и да го мотивира да твори още прекрасни неща.

Как средата ни може да е по-добра за всеки от нас?

Като всеки един от нас стане по-добър и по-взискателен към самия себе си и към заобикалящата го среда. Аз вярвам, че промяната започва от вътре, от самите нас. Не можем да изискваме другите да бъдат по-достойни хора ако самите ние бъдем такива. Не е много добър пример да казвам на приятелите си как трябва да тренират и да се хранят здравословно докато пия 3 бири и хрупам чипс 🙂 Най-вероятно няма да ме послушат. Конкретно за това как нашата среда може да е по-добра смятам, че започва с това да бъдем по-активни като граждани в различни насоки – да участваме в доброволчески инициативи или сами да инициираме такива, да се усмихваме повече, да сме по-любезни с другите и да започнем да вярваме, че нашите собствени действия могат да започнат да носят промяна към по-добро, било то изчистена градинка пред блока, запълнена дупка с чакъл или благотворителна акция. Трябва да бъдем и по-взискателни към институциите и по-малко толерантни към несправедливостта. Когато бият някой не трябва да снимаме с телефона, а да се намесваме или поне да извикаме полиция, като някой полицай ни спре в нарушение не трябва да се опитваме да му бутнем 20 лева, за да ни се размине. Така ние допринасяме за цялостното болестно състояние на системата. Оправдателните думи „Еми те всички го правят“ са супер, но те са основен симптом на деградацията ни като общество и държава. Ако някой ви поиска рушвет – подайте сигнал и приканвайте други да го правят. Всичко е въпрос на критична маса. Един човек, който отстоява своите права може да бъде подминат и заглушен, но стотици или дори хиляди не могат.

Голяма част от дребните далавери и общото състояние на некадърност в институциите са породени от факта, че смятат, че на хората им е все едно и си правят каквото си искат. Ами нека им покажем, че грешат. Подавайте сигнали, търсете правата си и ако сте убедени в правотата си (в случаите когато тя е подкрепена с факти и наистина знаете, че е на ваша страна) вдигайте врява до небето. Рано или късно ще бъдете чути и все повече хора ще започнат да правят същото. А този процес ще задвижи институциите и ще бъде насърчен от всички кадърни хора, които са в администрациите. Защото има и множество такива, но фокусът от тях остава настрани в морето от обща посредственост.

Къде оставяш мрънкането и с какво го заменяш?

Оставил съм го някъде назад във времето и се надяам да не го намирам отново 🙂 Заменил съм го с действие. Като видя даден проблем се опитвам да го реша, дори това да означава да си „начукам канчето“ и да се разочаровам. Много неща ще се оправят и както каза вече покойният доц. Кристиян Таков – България се е събудила. Ще е е бавно, мудно, но все повече хора ще изоставят мрънкането и мисля, че ще видим приказката за Неволята, само че ние ще си оправим държавата, а не каруцата.

Какво си пожелаваш?
Простички неща – здраве за мен и любимите ми хора и любов, че без нея сме за никъде. 🙂

Чудесен Венко! Благодаря за това интервю и желая успех!

Снимка: Иво Желев

Това са отпадъците от подготовката за една семейна вечеря.
От една семейна вечеря. Салата. Зеленчуци за яденето. Около 200-250 грама обелки, семки, дръжки. Понякога може да достигне до килограм (динени кори, кори и семки от пъпеши, например). Ако се умножи за обяд и за вечеря стават около 0.5 кг на ден. Умножено по 300 дена в година прави около 150 кг. Да, 150 кг органичен отпадък, който отива в общия кюп отпадъци. От всяко семейство, от всеки вход, блок, къща, квартал на всеки град.

Ако дори малка част от нас компостират тези 150 кг годишно то това е био маса, която може да се превърне в прекрасна почва за зеленината около дома, блока, градинката в квартала. А и може да се спести разход за извозването на този отпадък към сметището.

Какво може да се компостира ли? Всякаква био маса – листа, обелки и други остатъци от плодове (ябълки, диня, пъпеш, круша, банан, цитруси и още и още) и зеленчуци (листа от зеле, обелки от картофи, семе и дръжки от чушки и още и още), черупки от яйца.

Другаде семействата са насърчени и дори на места задължени да компостират или изхвърлят био масата за компост в отделни контейнери. За това получават облекчения от данъци или глоби, ако не го правят.

Крайно време е това да започне да се случва и у нас.
Лесно е. Не е мръсно. Ползите са големи. За всички нас.

За компостирането писах още:
И пак ви казвам – компостирайте
Всеки може, навсякъде може
Моят начин лесно да изхвърлям разделно
а и едно чудесно видео с Любо Ноков, за който още не го е гледал, патриотично видео – тук.

Естония поема председателството на ЕС и това е поводът за този пост. Цитираните в инфографиката данни радват толкова много!

Естония е първата страна в света, въвела електронно гласуване – това става още през 2005 година! Знаем, че там е електронно и управлението и много неща минават онлайн – в това отношение Естония е европейски лидер.

Близо 50% от територията на Естония е заета от гори – ехаааа!

БВП на глава от населението – 15 883 Евро – wow!

Инфографиката е от twitter на Европейския парламент.

Може ли и България? Сериозно питам.

Познавам Биляна от много, много години и знам, че е сред нетрадиционно мислещите, действени и различни хора. Движеше дигитален бизнес, издаваше списание .Net (в което пишех редовно своя рубрика, беше си чудно списание), а от няколко години заряза всичко това нашата Биляна и се зае с кошери, пчели, разучаване на живота им, вадене на мед и все такива прекрасни неща. За голямата промяна, за промяната, касаеща и всички нас – в един откровен разговор.

Биляна, как дойдоха пчелите в твоя живот?
Уж случайно, но нали няма случайности.. С пчелите се запознавах постепенно първоначално чрез меда. От десетина години вече събирам мед – имам един шкаф в килера, който е пълен с различни „мостри“. Навсякъде, където пътувам по света, си купувам по 2 буркана – единия изяждам, а другият отива в колекцията. Понякога си хапвам и от колекцията, а после допълвам с нови бурканчета. Въобще, това не музейна сбирка, а нещо като сомелиерска колекция – тя е жива и вкусна, и би било жалко да не й се наслаждавам пълноценно.
После четох за пчелите и постепенно се запалих по темата. Попаднах и на един стар пчелар, който ме въведе, но не в занаята, а първо в теорията. Изкарах шестмесечен курс и чак след като се дипломирах, си взех първите кошери. Сега имам пчели, но това ми е хоби, не занаят. Бих казала, че ги изучавам, а не че ги отглеждам. Гледам да не им преча, те много добре знаят как да си се отглеждат и сами.

Днес те са домашен любимец или нещо повече?
За мен пчелите никога не са били стока (в селскостопанския смисъл на думата), защото те не са ми бизнес. Домашни любимци – ако е в смисъла на това, че се грижа за тях, а не ги експлоатирам, да. Но пък не не ги глезя както кучето ми например. Аз имам респект към тях. Още повече, че за мен те са уникално интересни – четейки за тях, наблюдавайки ги, осъзнавам, че тяхната цивилизация е по-добре устроена от човешката. Те са имали милиони години, за да еволюират и все пак, спесимените, намерени в кехлибар, досущ приличат на пчелите от наши дни. От това може да се извади извод, че докато физиологията им си е била съвършена още тогава (вероятно не е променена досега, защото не е имало нужда), то обществото им се е развило до най-висшата форма на демокрация (или пък са си я имали оттогава?). А къде са хората в този аспект? Човешката история е палитра от социални строеве и експерименти, които къде ни доведоха? Никак не съм убедена, че еволюционно нашето общество е пораснало до нивото на пчелите. Например, тяхното общество е усъвършенствало демокрацията и ефективното вземане на решения, използвайки колективен разум. За разлика от човешкия строй, тяхната майка не е монархическа царица, а просто пчела, избрана да служи повече.

Кошерите ти – колко и къде?
Започнах с три кошера, които ми откраднаха още първия месец. Сега имам други, които са 10 и са под 24-часово видео наблюдение и СОТ. Районът около пчелина ми е относително слаб като паша, но път е див и чист, поради което реших да се сертифицирам в био-пчеларство. И без това според моите убеждения на пчелите не бива да се дават химически лекарства и изкуствена храна. Дори в места със слаба паша, те все пак си живеят и се справят. Виждала съм пчели къде ли не – по острови и в полупустинни местности. Пчели има и в Кавказ – там те не разчитат на хората, за да оцеляват, нали?

Разкажи за меда – какво е той за теб, за всички нас и какво правиш с твоя мед?
Имах късмет, (пак уж случайно) че първият мед, който взех от моите пчели, беше чиста акация – абсолютен елексир. Никога преди това не бях вкусвала такова нещо. Сравнявайки го с общоприетия акациев мед, си дадох сметка, че нещото, което слагат в буркан, много често е „подобрено“ (в количествен смисъл, а съответно и в качеството си, но с обратен знак). Освен това, се оказва доста скъпо удоволствие да събереш монофлорен мед – често той е с преобладаващо съдържание, но е почти невъзможно да е чисто само от един растителен вид. От производствена гледна точка за пчеларите е нерентабилно да изваждат меда от конкретна паша, пък и критериите на потребителите не го налагат. Вследствие имаме „купажна“ работа, така да се каже „трапезен мед“. Това обаче на мен не ми харесва. Във време на изтънчено (до превзетост) разпознаване на вина, сирена, че и масла, мисля, че е престъпно небрежно отношението към един истински скъпоценен продукт като меда. Вземете например описанието на ястие от гурме ресторант – описва се биографията на месото, билките – на кой склон са гледани, зеленчуците дали са извадени в точния ден по календара на Мария Тун, солта дали е кашерна, а ако е използван мед, то той е просто мед. Ама как така? Че условията за добиването на меда имат повече характеристики, влияещи на качеството му, отколкото тези на кое да е прехвалено френско вино. Освен това по хранителна и лечебна себестойност неговата цена може да надмине в пъти много други храни.
Напоследък се интересувам от меда именно в тази посока. Много бих искала отношението към него да се измени, но това няма как да бъде инициирано от пчеларите, защото те са просто земеделски производители, желаещи да продадат стоката си на добра цена. Трябва да се появят познавачи като сомелиерите и се надявам, че в сегашната обстановка на силен интерес към кулинарията, е точното време за това.

Как се прескача от медийния бизнес към съвсем ново поприще? Кога човек е готов за това?
Ами то не е като маймунски скок – пускаш единия клон като хванеш следващия  Колкото и да е невидима, връзка има. Моята професионална специализация е в маркетирането на нови продукти, разкривайки и уплътнявайки нови ниши. Аз още се занимавам с медии и продължавам да експериментирам с нови формати. При мен готовността за отклоняване толкова встрани дойде, когато установих, че няма значение с какво се занимаваш, ако си верен на характера си. Въпросът е принципен, пък по-принципни същества от пчелите досега не съм срещала. За това също ги уважавам много.

Пчелите днес, пчелите утре?
Пчелите си живеят на земята от 100 милиона години. Те нямат нужда от нас. Даже, ако не им се бъркаме много в живота, дори май не ни забелязват. В смисъл, знаят, че ни има, но не сме им интересни. Те си имат мисия и си я изпълняват. Повечето хора също не се вълнуват много от пчели (освен като цитират клишето, че без тях ще загинем, и тогава леко се активират да ги запазят). Но дали ги уважаваме? Не мисля. Хората сме арогантни и егоцентрични, а и за съжаление май не сме пригодни за колективен разум (освен в случаите на колективно затъпяване и себеунищожение). В този смисъл, днес има пчели и хора, утре може и да няма хора, но вероятно ще има пчели.