Любомира Велчева е винаги усмихната и мила, винаги с желание да помогне, с устрем да променя света, с внимание към детайла и е истински вдъхновяваща! Занимава се с различни каузи, като за днешния разговор с нея фокусът е върху Международната награда на херцога на Единбург – България, накратко Наградата. Защо и как Люба се занимава с това – още в първия въпрос става ясно. А защо сега правим това интервю – защото тази година за Щедрия вторник се включих лично в подкрепа на тази кауза и с усилия и с чудеса Наградата събраха нужната сума, за което и двете с Люба и екипа й сме много радостни и благодарни!

Как Люба и Наградата се намериха?
Преди повече от 5 години в Борисовата градина, на сладка раздумка с Тео Василев, който разказваше за програма, която помага на младежите да повярват повече в себе си, как да помагат на себе си, помагайки на другите и как всеки млад човек има нужда от добър пример и някой, който безусловно да вярва в тях (ние в Наградата ги наричаме Лидери). Тогава работех за голяма международна компания. Не е тайна, че бях и ухажвана от друга голяма международна компания. Замисляйки се, всичко сочеше, че това, за което Тео ми говореше е доста наивно, несигурно и предизвикателно начинание, особено в България. Аз бях на 27. Казах си сега или никога. Днес, обръщайки се назад, мисля че съм взела едно от най-разумните и смислени решения в живота си.

Разкажи ни, моля, за това чудо, което завихряте от много години – Наградата.
Наградата, както обичаме да казваме не е награда в материалния или финансов смисъл на думата, и това е само част от общоприетите разбирания, които се опитваме да разчупим. Наградата си ти! Това, което постигаш, с усилия, цели, които си поставяш в 4 основни направления (доброволчество, умения, физическа активност и приключение в природата), упоритост и постоянство, защото всяка седмица следва да отделяш поне час, за да постигаш целите си и не на последно място осъзнаване на цялото това преживяване, с помощта на опитен възрастен, който не те следи и контролира а е до теб, за да те подкрепя и да ти казва „Браво! Ти можеш!“. Ние вярваме, че ученето се случва и ИЗВЪН класната стая, а Наградата е нещото, което да те стимулира да го правиш повече и да го структурира в рамка, която да ти помага да го правиш още повече. Работим предимно с училища и неправителствени организации, вече в 21 града и 52 места, с над 650 младежи и над 350 обучени доброволци, предимно учители. Иска ни се Наградата да влезе и в бизнеса или най-малкото да изгради моста между него и училищата, защото ценностите ѝ предполагат изживяване, което да е запомнящо се за всички страни.

Кои младежи могат да се възползват от тези възможности и как се случва организацията?

Всички младежи на възраст 14-24 могат да се включат, разбира се като ни пишат и/или пък разкажат за Наградата на своя директор (ако са ученици) или пряк ръководител (ако са част от бизнес организация). От там следва среща, разговори и един вълшебен обучителен курс за техните бъдещи наставници (учители или колеги в офиса), в който разкриваме ценностите на Наградата и как тя може да послужи за структуриране на извънкласните дейности на учениците и свободното време на стажанти или служители под 24 г. Казано на кратко, да ни пишат в сайта или във Фейсбук страницата ни, ние ще направим останалото.

Как премина акцията #ЩедърВторник тази година?

Бързо и изненадващо, дори за нас самите. Целта на Щедрия вторник е да стимулира и популяризира индивидуалното дарителство, като форма на гражданско участие и инвестиция в едно по-добро общество и бъдеще. Ние силно вярваме, че Наградата е чудесна инициатива в тази насока. И ако два дни преди крайния срок ни се струваше, че няма как да съберем остатъка от сумата, която бе почти половината, се появи Баба Коледа (както предпочита да я наричаме) и ни каза, че иска да дари остатъка. Ние не вярвахме, а тя настоя много. Та чудеса се случват не само по Коледа. Със събраните средства ще започнем работа с 5 нови училища още през февруари, което значи, че най-малко още 100 младежи ще се включат в Наградата в цяла България. Щедрият вторник ни даде и увереност, че има как да се случват нещата и ни мотивира и обнадежди за бъдещи такива кампании и инициативи, защото е хубаво да сме щедри, не само когато има кризи и лоши беди, а и когато си мечтаем за по-хубаво бъдеще!

Всичко това на теб самата какво носи?

На мен ми носи вяра! И откровено удоволствие. Не веднъж съм казвала, че Наградата (а и други инициативи, с които съм замесена) са моят протест спрямо, нещата, които не харесвам. Та вместо да мрънкам и да се оплаквам, реших, че е нужно да се действа и да се инвестира в човешкия потенциал. А каква по-добра инвестиция от тази в младите хора. Тези, които утре ще бъдат учителите на нашите деца, лекарите на нашите родители, управниците в нашата държава, регулировчиците и полицаите по нашите пътища, репортерите в екраните ни. Та смисъл ми носи. И вяра, че ИМА КАК!

Пожеланието ти към младите хора в България?

Ще си позволя да цитирам Курт Хан, който е един от идеолозите на Наградата (бил е ментор и учител на Принц Филип, който я учредява преди повече от 60 години). „В теб има повече от това, което си мислиш, че си!“ Аз ще добавя само, да се забавляват, правейки смислени, съграждащи и сътворяващи неща.

И към екипа на Наградата?

На екипа на Наградата и на всички доброволци, искам първо да Благодаря за отдадеността, предаността и усилията, които влагат в това начинание. Да им пожелая да са все така прекрасни и истински, да не спират да вярват, че ИМА КАК и, че чудеса се случват всеки ден. Ние самите сме доказателство за това твърдение 😉

---

За всеки, който чете това и решава, че с радост ще подкрепи Наградата, още информация и възможности за подкрепа има на сайта http://intaward-bg.org/

Може да им дадете и по един лайк във фб, разбира се 🙂
https://web.facebook.com/TheDukeofEdinburghsAwardBulgaria/

Анди Стойчев е ръководителят и „сърцето“ на Колежа „Адам Смит“. И защото е прекрасен, като човек и професионалист, а и защото Колежът е също такъв – нетрадиционен, приветлив, истински – реших, че е добра идея да ги представя тук – Анди и Колежа „Адам Смит“ 🙂

Разкажи малко за историята на Колежа „Адам Смит“ – кога и как те намери идеята и какво се промени през годините?
Започнахме през 1999-та. Предходната година Министерство на промишлеността закри своето обучаващо звено, което беше подготвяло управленски кадри няколко десетилетия. Семейството ми и преподавателският екип, с които от 1992-ра година бяхме създали изцяло нова програма, която тогава се наричаше “Бизнес колеж”, запретнахме ръкави – нямахме нищо друго – и решихме да продължим начисто. Идеята ни харесваше, бяхме вложили много в създаването и усъвършенстването на програмата. Нямаше да позволим да потъне в забвение. До 2004-та година работихме само като обучаваща организация, а програмата се наричаше “Училище по мениджмънт”. Нямахме формален лиценз, хората идваха при нас, заради това, което получаваха умовете им, не за диплома. Лицензирахме дейността през 2004-та година под името “Колеж по мениджмънт “Адам Смит”. Тогава, паралелно с редовната програма, направихме и първите си стъпки от прехода от кореспондентско към онлайн обучение. Някъде през цялото това време спряхме да броим годините. Използвахме всяка минута, за да се променяме. Ако нещо се случваше по същия начин, както и в предходния курс, ако съдържанието оставаше непроменено, ние недоволствахме. Философията ни беше простичка – светът се променя непрекъснато и ако не можем да го изпреварим, то трябва поне да тичаме достатъчно бързо, за да сме в крак с него.

Има доста консерватизъм и стереотипи в образованието – как ги разчупвате?
Някой беше казал (прости ми за клишето, но наистина не мога да си спомня кога и къде го чух), че стереотипите не са непременно неверни – те просто не включват всичко. Струва ми се, че усещането за консерватизъм идва от твърде удобното за защита “традицията трябва да се пази и продължава”. Съгласен съм, традициите са важно нещо. Но пазейки тях, не трябва да пазим себе си от промяната. Ние залагаме на промяната. И то не на самоцелната промяна, а на промяната, която ни подсказва развитието на науката. Следим всичко, което се случва в полето на изследователската дейност и иновациите в образованието. Скъпи и мащабни изследвания, които ние не можем да си позволим. Но можем да си позволим да се възползваме от свободния обмен на информация. Трябват само очи – да виждат и уши – да слушат.

Кои са най-големите предизвикателства пред това да се занимаваш с частно образование у нас?
Търпението пред бавните крачки. Парадоксално е, че светът се развива ужасно бързо, а в същото време някои неща се променят със скоростта на уморена костенурка. Усещането да знаеш, че можеш да раздаваш с шепи, да си отворил вратата широко и да гледаш как тълпата се движи към въжеиграчите и гълтачите на огън на площада, вместо към книгата и електронното знание. Устойчивостта пред осъзнаването, че е позволено да гребем от мъдростта и изобретенията на десетки хиляди от най-добрите в света, а не го правим. Но това са моите лични предизвикателства, моята лична тъга. Не се оплаквам. Ако правиш нещо с любов, не е трудно да изтупаш от рамо ежедневните предизвикателства, бюрокрацията, недомислиците… стига погледът да е нагоре.

Хралупата – разкажи ни повече за този нов проект на Колежа?
Хралупата е усещане за уют, място за отпечатъци, нашата онлайн платформа за учене. Тя не е просто софтуер, тя носи нашето ДНК. В нея можеш да се загубиш. В нея можеш да намериш себе си и своето място. “Адам Смит” е училище за предприемачи. За търсачи. Хралупата е тяхното място за намиране на неща. Удобна, с учебно съдържание, специално разработено от нас, с много интерактивности, задания, видеоклипове, забавни казуси.

Кой е поканен да се присъедини?
Нека заповядат онези, които са усетили в себе си тръпката на създаването, тръпката на намирането на решения. Ние не можем, а и не желаем, да моделираме службогонци. Можем да помогнем на усетилия себе си като предприемач да развие увереност, да разшири представата си за бизнеса, да познае – сред различните начини на правене на бизнес – своя.

Какво си пожелаваш?
Умът ми да бъде здрав достатъчно дълго, за да мога да направя още мъничко за онези, които имат нужда някой да направи нещо за тях.

Хайде! Бъдещи предприемачи и мениджъри – записването е още в ход на сайта на Колежа – https://www.adamsmith.bg/

Аз чета е голямо явление за България. Аз чета е проект, който направи четенето модерно и превърна темата в доста актуална онлайн. Това стана с много усилия на много хора в последните няколко години. За историята на този проект разказва създателят й Алекс Кръстев.

На снимката Алекс и Милена Ташева взимат награда тази седмица за кампанията на Аз чета Писател назаем на ПР Приз, кампания, по която са работили с Диляна Денева, Диана Василева, Мартина Ламбова, Габриела Кожухарова, Ася Ангелова, Вал Стоева, Цветомила Димитрова.

Това е интервю с Александър Кръстев, направено от Евдокия Яцута, студент магистърска степен, НБУ.

Какво Ви мотивира да започнете проекта „Аз чета“?
През 2006 година, когато започвах личния си блог, говоренето за книги реално липсваше, не само онлайн, но и офлайн. След като се оказа, че 3-4 поредни материала в него са посветни на неща, които съм прочел наскоро, реших да ги обособя в отделен блог за книги. Ако сега книжните блогове са мода, то преди 12 години бяха нужда.

Пред какви трудности се изправихте?
Книгоиздаването у нас е консервативен сектор и когато средната възраст на екипа е 21 години, трудно те приемат насериозно. Успяхме обаче да преборим всички предразсъдъци и 12 години след началото сме един от най-разпознаваемите брандове и предпочитан партньор за повечето български издателства. О, и средната възраст продължава да е някъде около 25 🙂

Кои бяха ключовете моменти при развиването на проекта?
От самото начало имах ясни идеи как да развиваме „Аз чета“ – с постоянно разширяване на общността от пишещи. Бях сам не повече от 2 седмици, след това започнаха да се включват приятели, а после и непознати, които… бързо се превръщаха в приятели. През 2008 година започнахме да публикуваме новини, а малко по-късно преминахме от блог към пълноценен сайт.
Мисля, че 2017 г. беше ключова за нас – спечелихме националната награда за литература „Христо Г. Данов“ в категория „Електронно издание“, започнахме кампанията „Писател назаем“ и създадохме нишовата дигитална агенция BookMark с услуги за издателства.

Представяхте ли си до къде ще стигнете в началото?
Определено не. Но винаги сме се стремели да ставаме по-големи и с по-голям обхват към читатели, на които да разказваме за хубави книги.

Знаехте ли с какво се захващате?
Мисля, че в зората на блоговете никой не си е представял какво ще последва.

Следвахте ли определен план за развитие?
План по-скоро правим година за година, анализирайки предишните периоди. И винаги се стремим да надминаваме очакванията.

Пред какви предизвикателства се изправяте днес?
Днес основният казус е как от любителски този проект да стане напълно професионален. Това означава промяна на работните навици за част от екипа, но и засилване на доверието на издатели, за които книжният маркетинг например и слабо позната зона.

Какви са бъдещите Ви цели?
Вече обособихме няколко свързани бизнеса около „Аз чета“ – дигиталната агенция BookMark, която предлага маркетингови услуги за издатели, както и редакторски услуги. Много е вероятно скоро да задействаме и друга посока, която стои „на трупчета“ от няколко години – създаване на съдържание на английски език.

 

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Андрей Хадживасилев е млад български филмов режисьор, който прави своя дебют с детския филм Случаят Кюри. Защото това е смело, защото е за пример и е вдъхновяващо – радвам се, че Андрей прие да поговорим по темата в това интервю.

Как реши да правиш детски филм?
Още като студент по кино, в едно от първите си интервюта по телевизията на въпрос какъв филм бих искал да реализирам ако не съм лимитиран от нищо, бях отговорил детски. Обичам децата и работата с тях и 10 години по-късно след този въпрос явно събрах нужния опит и кураж, за да направя детски игрален филм.

Как успяха децата да се превърнат в герои и актьори и справиха ли се?
Децата са най-добрите актьори, особено във възрастта им до 10г. Те са напълно освободени, не се притесняват от нищо (най-вече как изглеждат пред камера) и изпълняват ролята си максимално автентично ако им е харесала. А най-важното е, че целият екип се забавлява и по време на снимки не е никога скучно.

Кои бяха най-големите предизвикателства за теб в работата с тях?
За да се получи един детски филм хубав е нужно да се изберат правилните деца. Освен да са артистични и да отговарят на типажността за ролята си, трябва да има хубава химия помежду им.

И като цяло за филма – кой бе най-сложният момент и как го преодоля?
Филмовата продукция си е сложна работа като цяло, но най-притеснен бях за балетните сцени на Лебедово езеро. Деца на палци, танцуващи балетна постановка, трудна за зрели балерини си е предизвикателство за всички. Макар, че имам голям опит в музикалните форми, класиката изисква прецизност и съвършенство. Имах много репетиции и консултации с балетния ни хореограф Илина Агова. Също гледах доста балет в интернет. Надявам се да съм се справил добре!

Какво пожелаваш на зрителите?
Пожелавам им да гледат повече българско кино. „Случаят Кюри“ тръгва от 12 май на „Софийския фестивал на науката“ и от 18 май в кината… има какво да се види!

Посетете сайта на Случаят Кюри или дайте един фб лайк 🙂
И още едно интервю за това как се прави детски филм в Kafene.bg

Поздравления за целия екип на Случаят Кюри!
Успех, Андрей!

Карън е симпатична, дейна, много усмихната и блага жена. Живее в България 10-тина години, избрала е Хотница, китно, широко село близо до Велико Търново. И за препитание открива ‘The Book Cave’- книжарничка за книги на английски език в града. А за всички в околността е сред инициаторите на Хотнишкия базар, който се провежда веднъж месечно от пролетта до есента вече също 10-тина години.

(На снимката Карън и щандът й за книги привличат и нашата банда деца, тръгваме с добри покупки)

Преди две седмици бе първият за годината Hotnitsa Car Boot Sale (снимките са от тогава). Със семейството ми и приятелите ни – голяма банда деца и възрастни, намерили чудото на това място, за поредна година бяхме и на базара. Срещнахме и се разговорихме с Карън. Поговорихме за нещата от живота, книгите (и тя чете в момента Homo Deus). Реших, че ще е интересно да споделим разговора си и тук. Благодаря й, че прие поканата!

Карън, как реши да се преместиш в България? Какво ти харесва тук най-много?
Оглеждахме се за място, което ще ни позволи да живеем живота си на по-бавна скорост и където можем да работим за себе си. В Обединеното Кралство има много хубави неща, но и скоростта на живот е забързана, скъпо е и пренаселено.
Преди да дойдем в България знаехме, че тук е по-евтин живота, а и цените на имотите са по-ниски и така дойдохме да огледаме.
Когато дойдохме открихме много хубав климат. Да зимно време е студено, но е и по-суха зимата от тази в UK, но лятото има много повече слънце и настина различни сезони. Открихме също, че хората на село са гостоприемни, имат дарба да откриват щастие в малките неща, имат чувство за хумор и уникална по свое му смелост.
Какво ни харесва тук … пространството около нас, възможността да имаме къща на село, животни, градина. Харесваме много и празниците и целият живот на селото. Не мисля, че сме по-малко заети, отколкото бяхме в UK, но това, което правим сами избираме да го правим.

Базарът на Хотница – Hotnitsa car boot sale – вече е традиция. Участваш в организацията му вече 10 години! Разкажи ни за това.
Базарът е отворен за всеки. Искаме от хората само да си донесат усмивки, да са мили един с друг и да не оставят боклук след себе си.
Мисля, че хората харесват това събитие. Повечето хора от селото идват и излагат неща за разпродажба – различни неща, ръчно работени, градински растения – цветя и зеленчуци, стари вещи.

(На снимката друго семейство англичани проават ръчно работени кукли, плетени динозаври, кактуси, човечета и децата с радост избират пъстри уникални играчки на наистина достъпни цени)

Има доста чужденци, които живеят тук, нали?
Да, има хора от различни места, които живеят в Хотница. Имаме хора от Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, а също французи, холанци, белгийци, та дори руснаци.
Някои от тях са вече пенсионери и са тук, защото с пенсиите си могат да живеят по-добре, а други са тук, като нас, за да започнат свой бизнес или работят онлайн от дома си тук.

А твоята книжарница във Велико Търново? Четат ли хората днес? Избират ли да четат и на английски?
Книжарницата се казва ‘The Book Cave’ и отворихме през 2008 година и имаме само книги от UK. Да, хората още четат! Сред нашите клиенти имаме и англичани, но и български студенти, които избират да четат на английски език или го правят като част от обучението си, както и туристи, които предпочитат да четат на английски, вместо на български език. Студентите изглежда обичат да четат Тери Пратчет на английски, може би заради специфичния хумор, езиковите закачки не се превеждат лесно. Също доста търсени са „Игра на тронове“, „Хари Потър“ и „Игрите на глада“.

Какво би казала на читателите на моя блог?
Знам, че България има репутация на „бедно“ място, но тя е богата на много смислени неща. Уважението към семейството и традициите са силни тук, а това е нещо, което е изгубено на много места по света.
Надявам се с развитието на страната тя да успее да запази своята идентичност, да вземе добрите неща от Западния свят, но също да може да устои на изкушенито да възприеме идеята, че най-важното за човека е размера на баланса в банковата му сметка и неговия успех.

Още за базара в Хотница, който можете да посетите всеки месец по един път – дати и подробности има тук.

Дайте един лайк и наминете за книга и до The Book Cave.

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.
–

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

И малко след това те се разхвърчаха!

Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.

---

На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Симона Басмаджиева е чаровна млада дама с вече голям опит в областта на човешките ресурси. И защото темата е все по-актуална, лично ме вълнува, плюс това едно от първите работни места на Симона бе при нас е ABC Design & Communication – тя дойде на стаж едно лято, още като ученичка – реших, че ще е полезно да си поговорим с вече понатрупалата опит Симона и да споделя и с вас. С радост споделям.

Как HR-a и Симона се намерихте?
Както много от хубавите неща в живота, и това беше съвсем случайно. Още от 16 годишна стажувам и работя в компании, а на 18 от някъде чух, че има компания, в която се звъни по телефона, и плащат на час , кандидатствах и ме назначиха – оказа се, че разговорите по телефона са свързани с търсене на информация за имената и контаките на професионалисти на определени позиии, които в последствие таргетираме и опитваме да „откраднем“. Тази услуга по директен подбор на кадри тогава все още беше толкова нова, че почти никой в България не беше кой знае какъв експерт в тази дейност. За мен това се оказа възможност да се изявявам, да се профилирам и да придбия ценни умения в тепърва навлизащ бизнес.

Кое е най-предизвикателното в тази професия днес?
Всички говорим за липса на кадри, за недостатъчна профилираност на младите специалисти, за огромните и понякога нелогични разлики във възнагражденията и т.н. подобни специфики на пазара на труда днес. И все пак вярвам, че когато влагаш упоритост, желание и креативност в работата си, резултатите идват, дори и малко закъснели. Мисля, че за колегите ми в тази професия най-предизвикателно е да не се отказват, дори и когато клиентът е труден, не знае какво иска, не харесва никой от представените кандидати или има нереалистични очаквания или разбирания за пазара и т.н. От опита ми дотук мога само да обобщя, че както и в личния живот така и в корпоративния свят, винаги се намира правилния човек за задачата, стига да не спираме докато го намерим.

Вече 10-тина години се занимаваш с това – има ли динамика и какво се промени междувременно?
Започнах с тази дейност още преди времето на Linkedin у нас, и други подобни платформи – търсехме информация по телефона, през препоръки и директни контакти – и до днес за мен това са успешните източници на добри кандидати. Е, и Linkedin помага.
В днешно време вече да се съвржеш директно с някого относно нова професионална възможност не събжда почуда и съмнение, а е по-скоро очаквано и нормално явление. Това помага в комуникацията и изграждането на дългосрочни контакти, а и в разбирането за ролята на консултанта от всички в процеса.
Друга разлика е, че днес вече и у нас има твърде много агенции и специалисти по подбор, което противно на очакванията, понякога понижава нивото на услугата, вместо непременно да създава здравословна конкуренция.

Научава ли се българския среден и малък бизнес да цени ролята на HR консултанта?
Сис сигурност! Срещам все повече местни компании, които дори и с малък екип или малък мащаб или среден мащаб на бизнеса, вече са осъзнали важността на ролята на вътрешен или външен екперт по Човешки Ресурси, и търсят помощ и професионален съвет за взимането на важни решения по отношение на екипа и развитието на хората, а не целят да „се справят сами“, както могат.

Кое е най-интересното за теб в тази работа?
Винаги съм била окрилена от мисията си да помагам на хора и организации да намират правилни партньорства и назначения. В ролята си на консултант през годините съм помогнала на много професионалисти с неформална обратна връзка или насоки и съвети, изграждайки дългосрочни и стойностни контакти. Чувството на удовлетворение е незаменимо, когато резултатите са не само от гледна точка на бизнеса, а си и помогнал на някого, допринесъл си за позитвна промяна в нечии живот, дал си знания, насоки, подкрепа. Разбира се, удовлетворение носи и щастливият клиент, който идва при теб отново и отново през годините за различни проекти, както удовлетворяваща е и срещата с професионалист, когото си назначил преди 5 или 7 години и все още е щастлив на съответното място…или се е развил до следващото още по-добро такова.

Освен другото, с удоволствие споделям опит и знания с мои колеги и служители, както и на лекции и семинари, които често провеждам в учебни заведения и университети, с цел да помогна на връзката между бизнеса и образованието. Ползвам целия си опит, знания и ентусиазъм да допринасям за тази кауза.

Какво съветваш младите хора, които още не знаят как и накъде да продължат?
Съветвам ги да намерят някого с когото да обсъдят въпроса, било то близък роднина, активно работещ, в бизнеса; по-зрял приятел, колега, ученически съветник или кариерен консултант; един доверен и опитен съветник, би следвало да отключи отговори, които да насочат съответния млад човек каква работа най-много ще им подхожда. Успешният подход е да си задават редица въпроси например какво биха искали да правят, какви задачи искат да изпълняват, в каква среда си се представят, като кой свой познат си се представят, в каква роля досега се се чувствали най-добре, с какви хора искат да работят, какви техничеси умения имат, обичат ли да комуникират с други хора и т.н. Малко по малко се формира представата за желаната работа и търсенето и разпознаването й стават по-лесни!

Също така, съветвам младите хора да посещават кариерни събитя, да се запознават с компании и мениджъри, да пращат св-то си на различни места и да не пропускат никой разговор или интервю, защото във всяка подобна дискуся се генерират полезни идеи и насоки, добива се увереност и яснота за възможностите, които пазарът предлага. Вярвам, че всеки контакт е полезен! В този смисъл и аз винаги съм на линия за въпроси и разговори [email protected]

 

В женския месец реших, че е добре да (си) припомня и споделя със света възторга си от тези наши съвременни големи създатели на книги за деца (защото далеч не са само писателки) и да кажа, че искрено се радвам, че ги има тези момичета, че творят и споделят и правят с написаното си този свят една идея по-приемлив някак.

Юлия Спиридонова Юлка – родната ни Дж.К. Роулинг! Историите на Тина, Кронос, Любими Попътечо, Жабчето – и за малки, и за големи, и за още по-големи момичета и момчета. Любима и на малки и на големи. Смела писателка е Юлка. И с размах. А колко прави, за да четат повече децата … и колко вяра има в тях!

Весела Фламбурари – неуморното Весе, което разказва историите на Мина – любими на всички! Но и още и още, а от любов към детската литература от български автори наскоро скочи в дълбокото с издателството си Ателие за българска детска литература „Горната земя“

Петя Кокудева – Петя е вълшебница на думите! Възхищаваме нейния изключително земен, неконвенционален и добър, изпълнен с радост и намиране на красивото поглед към думите, децата и хората въобще, към света.

Маги Благоева – мнооого мъдрост и силен порив към свобода от всичко написано от Маги … магия е!

Мая Бочева – за който още не знае Кой светна луната и не е виждал чудните книжки с прекрасни илюстрации на Мая – хайдеее! Вече са цяла поредица!

Ако нямате в библиотеката си поне по една книга от всяка от тях … е време да поправите тази голяма несправедливост сега! И да ги подкрепите, за да създават още!

И като бонус: Виржиния Улф. Собствена стая. Откровено книгата-библия на развитието на темата за равните права и мястото, отстояването на жените в обществото. Великолепно ново издание с твърди корици на Колибри. Чудна! Важна! Основополагаща!

И не, това не е осмомартенски пост 🙂