hmmm
FollowНе за прайда, а за правото да си свободен
Наистина не успявам да уловя нуждата от суматоха, вражда, нетолерантност, агресия, истерия около провеждането на прайда (днес в София и по принцип).
Две основни неща са нужни на човек, като въздуха и слънцето за всяко живо същество – нуждата да е свободен и нуждата да е щастлив.
От изконната необходимост човек да е свободен да е себе си и да прави своите избори, всеки ден, във всяко отношение и да намира своя, вероятно не винаги лесен път към щастието – никой няма право да скага окови от каквото и да е естество върху другия, другите.
Хората следва да са свободни в избора си кого да обичат, с кого да са щастливи, кой им дава нежност в този и без това толкова враждебен свят. В този смисъл и семейството (за което писах наскоро) може да е във всякакви комбинации, стига да е с грижа, любов и доверие.
И никакви аргументи не могат да ме убедят в обратното.
За ваканциите – искрено и лично.
Ваканциите са важна част от образованието, образователната ни система и времето на децата ни, а с това и семейното. И, за мен, е време да бъдат преосмислени. Тук чувам целия неводолен глъч на учители, директори, училищна администрация, загрижени родители, ученици.
И все пак.
Ваканцията от средно 15 юни до 15 септември е три месеца! Уау! Тя е направена с оглед лятната работа на полето, каквато е имало мноого отдавна и не е преосмисляна от вероятно минимум 30-40 години. В допълнение детският труд днес е напълно изключен (формално има опция, използва се от 0,05% от учениците възможността да поработят лятото). В допълнение родителите имат по 15 дена отпуск. И такаааа
Едно време нямаше Интернет. Телевизията започваше в 17 ч с новини и беше скучна. Нямаше летящи коли и пласьори. Играехме на улицата до здрач. Без сантимент по соца, само към онова безгрижно детство.
Днес децата най-често са „паркирани“ при бабите. В някоя панелка, а при по-голям късмет (за жалост все по-рядко) – на село. За три (!!!) месеца. И също толкова често пред компютъра нон стоп. Или в скука.
Да, време е да преосмислим ваканциите. А?
За банките и хората. Няма място за паника. Има нужда от здрав разум.
Когато има паника печели само хаосът. А паниката се създава лесно – два-три статуса в социалките, едно-две подмятания на (псевдо)авторитети и хоп.
Банките ни са стабилни. Разбира се това ще продължи докато има здрав разум и докато някой с интерес не реши да не е така. Създава се паника. Много хора с малки влогове се хващат. И полза няма за никого, освен за няколко големи, които не връщат големите си задължения.
От тази нестабилност дългосрочно не печели никой от нас. Хората не купуват нищо. Пазарът се стагнира. Няма пари за заплати. И инвестиции няма. Спиралата е главоломно надолу.
Нека се успокоим и намерим сили да продължим градивно. Няма място за паника. Има място само за здрав разум.
Дони: В Аспарухово има работа за месеци напред.
Дони и Денис са от Варна. Научават за случващото се там и тръгват веднага. Помагат вече няколко дни на хората в Аспарухово. Освен с лопатите Дони информира в социалните мрежи от какво имат нужда хората на място, дава сигнали, споделя къде се съборат помощите.
Как решихте да тръгнете и какво заварихте в Аспарухово? Още в петък ли бяхте там?
Нямаше как да не тръгнем при първа възможност, просто не можехме да седим и да гледаме безучастно какво се случва в родния ни град. Пристигнахме във Варна в петък през нощта и в събота сутринта се включихме да помагаме с каквото можем
Кой помагаше?
Помагаха младите. В автобусът с доброволци, който тръгна от Катедралата в събота всички бяха до 30 – 35 г.
Какъв беше духът на хората на място?
Хората бяха преодолели първоначалния ужас и вече имаха само една цел пред себе си – да оправят нещата.
Сипят ли хората обвинения, или се бяха мобилизирали да помагат?
Не чух оплаквания, всеки гледаше да си върши работата без да се разсейва с приказки за това кой е виновен. Все пак всички знаеха чия е вината и че едва ли ще има последствия за виновниците, така че нямаше смисъл от обсъждане, а само от работа.
Какво още може да се направи в идните дни, за да сме от помощ?
Който може да отиде на място и да помага, да го направи – там има работа за месеци наред. Който няма как да се включи с кофа и лопата, да изпрати пари. Струва ми се, че има достатъчно бутилирана вода и дрехи, но като че ли тепърва ще трябва да се правят ремонти на къщите и да се купуват мебели от първа необходимост – матраци, столове.
Вярваш ли, че събраните средства ще се използват целесъобразно? Какво е най-важното, което да се направи сега?
Не вярвам 100%, че всички събрани пари ще отидат, където трябва, но пък се надявам …
Най-важното е да се работи на място и да се работи по превенцията на подобни трагедии не само в засегнатите населени места, а във всеки град и село в България, иначе тепърва ще има такива „природни бедствия”.
Какво пожелаваш на хората от Аспарухово?
Пожелавам им да заживеят в по-добра държава.
А в блога си е споделила: „Впечатлена съм от хората, които тръгнаха от София още същата нощ. Не Ви познавам, но Ви се възхищавам! Хората от Червения кръст бяха загрижение за доброволците, настояваха да си вземем храна и вода. Имаше и такива, които обикаляха по улиците с щайги със закуски и айряни и ни предлагаха да си вземем. Не чух нито една дума за оплакване, за трагедия – всички работеха в калта без да мрънкат.“
Дони, на теб и всички, които помагате във Варна, в Добрич – Респект! И благодарност!
как ме промени последната година #дансwithme
снимка Васил Гарнизов
година по-късно не съм същата.
да, Филип – бебето на Мирянка беше в количката, сега вече бяга устойчиво и прави бели
не само децата – всички пораснахме. всички.
България порасна.
година по-късно, вероятно най-динамичната година в моя живот, вероятно най-ключовата година в „прехода“ ни като цяло
съм много по-толерантна към различното
и много по-малко толерантна към преднамереното зло
много по-малко приемаща алчността, лукавството, лицемерието, сервилниченето, неистината, лъжата
много по-търпелива съм
но и много по-гневна при всяка поредна порция безсмислие и неглижиране на хората
и съм още по-добра
още на 14 юни 2013 разбрах, с радост, че не съм само аз, че сме много
година по-късно се вълнувам много повече от това, което се случва в Парламента и МС
и започвам да разбирам, че партия и политика не са мръсни думи, просто голяма част от хората, занимаващи се с партии и политика у нас са нечисти хора
това е година, в която всеки ден бе свързан с протеста
това е годината, в която приятелите, истинските, придобиха още повече смисъл„ а другите си тръгнаха с лекота от мен
това е годината, в която бе някак по-лесно да разгранича смелите от страхливите,
борбените от нерешителните
мрънкачите от действените,
фейсбукарите от пълнокръвните,
скатавчиците от тези, които реално правят промяната
в тази година положих, както вероятно и много други, изключително много време в доброволен труд – обикаляне по паветата и викане
да, в тази година разбрах, че може и да си на 40 и да викаш с пълно гърло на площада
следих активно новините
общувах изключително много с нови и нови приятели
участвах в намислянето и случването на редица протестни акции – артистични и не само
един от най-ключовите бе създаването на вестник Протест през август
участвах в създаването на уникалното явление за родния политически пейзаж Протестна мрежа, през миналото лято и в създаването на либералния политически проект ДЕОС през тази пролет
говорих си с непознаните на площада и ставахме приятели
говорих си с непознати в много места от страната – за ситуацията, за нуждата от промяна, за това защо искаме оставка и какво ще се случи след това
водих децата си на протест, редовно и взимахме заедно важни уроци по гражданственост
дадох много интервюта за международни и родни медии на тема протест
минахме и през караници и през откровения, през заплахи и през заливане с помия из парцаливи медии, биха ни полицаи, после ние ги целувахме, после пак ни биха, някои ги привикваха да дават показания, други ги сплашваха по телефона
научих се да чакам
научих се да търся
научих се да не се отказвам
разбрах, че алчността няма край
с изумнение се уверих, че и в днешно време има хора, готови да предадат род и Родина
с погнуса научих, че пошлостта, продажността и непукизма при някои са безгранични
губех надежда, възвръщах си я, отивайки обратно на площада, говорейки с хората
да, върнах си надеждата в хората
в нашата сила заедно
в способността ни да местим планини
днес, година по-късно, аз съм различна. ти също. и всеки от нас. България е различна. и промяната е дълбока и необратима.
#дансwithme бе голям учител. за мен. за всички нас.
от днес #дансwithme е #дансnomore
време е за ОСТАВКА
14 юни и #ДАНСwithme промениха всеки от нас
най-слабото правителство на България постигна най-големия успех за България в последните вероятно не само 25, но и 70 години. не знам даваме ли си сметка колко неща, колко изключително важни неща се случиха в тази една година.
в тази толкова тежка година, след която народът е като след война, започнаха необратими процеси.
започна краят на това уникално за България понятие „мутра“.
започна краят на партиите, каквито ги знаем – лукави, обслужващи корпоративни и лични интереси
започна краят на апатията
започна краят на търпимостта към нетърпимото
започна крахът на лъжата
започна крахът на безкрайната самовлюбеност, самоувереност и алчност
започна крахът на много нива в държавата
започна походът на будните и недоволните
започна походът на търсещите и непримиримите
започна походът на готовите на всичко в името на истината, справедливостта и свободата
започна промяната, която не може да бъде спряна
започна промяната в мисленето
започна изграждането на невидима мрежа между хората на площада
започна изграждането на мрежа между мислещите и загрижени хора в цялата страна и извън нея
започна свързване
започна структуриране
започна съграждане
да, някои са отчаяни. да, някои са уморени. да, някои заминават. да, някои се свиха и затвориха в себе си.
но други продължиха. да са всяка вечер на площада. да не спят, за да мислят и действат. да бдят. да алармират. да ровичкат. да ръчкат. да се борят. всеки ден. ден след ден. 365 дена. година. неуморно. и още и още.
не, най-трудното не е отминало. най-трудното предстои.
и не, ние няма да загубим сили. няма да се отчаяме. няма да се приберем. няма да се предадем.
протестът промени мен. това бе може би най-динамичната година в моя живот.
протестът промени и теб, дори да не си бил с нас на площада.
протестът промени всички нас, заедно. промени ни безвъзвратно.
даде ни сили.
даде ни приятели.
даде ни мотиви.
даде ни начини да продължим.
и утре, в ден 366 ще сме отново там. на площада пред МС. ще вървим недоволни, гневни, мълчаливи и крещащи, с изкривени лица и с ведри лица, със закана, с упоритост, с непреклонност, с лекота, защото правото е на наша страна.
оставката предстои. случващият се фарс навлиза в нови и нови епизоди. но оставката е близо. а след нея ни чака още много.
снимка: Гергана Динева
още 300 причини да съм благодарна на протеста и за ДЕОС и за моите герои на протеста
моите 33 причини да гласувам на 25 май
ще гласувам на 25 май.
- защото гласуването е мое право и задължение
- защото гласуването е и моя отговорност
- защото считам, че гласът ми има значение
- защото ако не гласувам давам сила на гласуващите срещу кебабчета и 20 лева
- защото искам по-добро бъдеще
- защото не харесвам сегашните управляващи
- защото не считам, че е нормално политически клоуни от воле да могат да стават евродепутати
- защото се срамувам, когато чета че депутати замерват келнери в Брюксел с тапи за шампанско
- защото искам ерудирани, знаещи, мислещи, можещи, млади и дейни хора да ме представляват в Европа
- защото не искам депутати да са само продажници
- защото е абсурдно „успели“ мафиоти да се подреждат на опашката за Евродепутати
- защото е абсурдно да сме най-бедните в Европа
- защото е време да успяваме да живеем достойно и честно от труда и инициативата си
- защото е абсолютно невъзможно повече да прецакваме природата си
- защото нещата не се движат в правилната посока, от години
- защото „левите“ у нас не са леви, а само стоят зад „леви“ паравани
- защото повечето ни „политици“ са чиста доза популисти
- защото не харесвам да виждам фашистки и комунистически символи, леещи се безнаказано навсякъде
- защото ми се ще да вярвам, че не всичко се купува с пари, още по-малко с парите на мафията
- защото демокрацията е нещо доста по-различно от случващото се у нас в последно време
- защото се уморих гласът ми на улицата да не бъде чуван
- заради моето семейство
- заради децата ни
- заради всички нормални хора тук
- защото избирам да живея в България
- защото искам по-малко от моите приятели да напускат страната ни
- защото мястото на България е в Европа
- защото България е важна част от културната карта на Европа
- защото Европа може повече
- защото само заедно можем повече
- защото не искам бъдеще под въпрос
- защото утре е днес
- защото обичам България
гласувай на 25 май.
#HappyVoting #EP2014 #България #бъдеще
свободата да избираме или колко всъщност струваме?
из мрежата се носят слухове за тарифите. за Лом дочух 50, за Ямбол – 30, за София – 20. гледам едни лекуват баби, други пекат кебапчета, трети (отново и отново) щедро обещават неща, които никога, никога, никога няма да могат да изпълнят.
толкова ли струваме? защото с тези пари не купуват само гласа ни. така купуват душите ни. така купуват бъдещето ни.
наистина ли толкова струваме? или ще се окопитим и ще знаем цената си. ще знаем, че тези 20-30-50 лева не само, че няма да ни спасят, а ще ни закопаят още повече. наистина ли толкова струва свободата ни?
можем, хора и знаем. можем да избираме и знаем, че трябва да го направим.
време е.
#HappyVoting #EP2014 #TellEurope #гласувайпрезмай #избори
спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час
завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.
трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.
щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.
на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.
„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.
много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.
и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.
#спомени #соц-а #България #делаидокументи