Да, наистина. Глобалното затопляне няма да спре ако намалим рязко пластмасата. За подобна мярка вече е късно. Но ще имаме шанс още малко да поживеем на тази планета, ако рязко намалим пластмасата. И ние, и много животински видове, които днес умират от нашите боклуци из океани, морета, реки, планини и поля.

Да, никак, никак не е трудно да се намали пластмасата в ежедневието ни. Нишите баби доста успешно са живяли и без пластмасови кутии за еднократна употреба, чаши за еднократна употреба, вилици и лъжици за еднокранта употреба, сламки, пликове, бутилки за еднократна употреба. И не, не става дума да се връщаме назад и/или да отричаме прогреса. А да сме наистина разумни същества, каквато ни е като цяло претенцията да сме.

Бързите лесни и никак не нарушаващи комфорта ми лични хакове – споделям с надежда някой да се вдъхнови и последва:

Торбички за многократна употреба. Платнени, забавни, практични – винаги имам по една-две в чантата си, за да не се налага да взимам пликчета от магазина.

Винаги когато може – без пликчета. Банички, ябълки, всякаква стока продавачките бързат да напъхат в найлонови торбички, пликчета и пликченца. А не е нужно. Опитвам винаги, когато купувам подобно нещо още в аванс да кажа „И моля без пликче!“. Често ме гледат странно, но от това не се притеснявам. Понякога добавям „По-добре е да щадим природата.“ и виждам разбиране.

Не на кафето в пластмасови чаши. Все по-често са хартиени, което е някаква утеха. Най-добре е човек да си носи своя чаша (стъклена, порцеланова), но знам, че това е вече упражнение за напреднали.

Не на малките бутилки вода и безалкохолни. И това е трудно. Самата аз понякога се поддавам (не си купувам, но на срещи пия от дадено малко шише вода). И все пак все повече хора си носят стъклени шишета за вода и това е радващо!

Пластмасови лъжички и вилички, сламки. За училище често даваме на децата млекца за закуска. Към тях върви лъжичка. Напоследък намерихме и купуваме дървени лъжички. Отива за тях дървесина, но тя поне няма да чака да се разгради още 100 години напред.

За всичко останало, защото искаме – не искаме – пластмасата си влиза в живота ни – изхвърлям разделно! Търся жълтият контейнер на Екопак и в него слагам смело. Знам, че така моят отпечатък ще се рециклира и няма да стигне до природата, за да й попречи да съществува.

Александър Паркис пръв е открил пластмасата през 1860 г., но масовото й производство започва едва през последните няколко десетилетия. Днес световното производство на пластмаса надхвърля 80 милиона тона годишно.Годишно в Бълария се образуват приблизително 12 000 000 тона битови и промишлени отпадаци, като около 7% от тях са отпадаци от пластмаси или 840 000 тона. Личната ми надежда е скоро да започне това количество да спада. И все по-голям процент да се рециклира. Но за целта е нужна воля и на обикновените хора и на бизнеса и на държавите като цяло.

Пластмасите се рециклират лесно. Тъй като биват различни по състав, те задължително се сортират преди да се рециклират в нови продукти. Могат да се рециклират и смесени пластмаси, но те не са така ценни както сортираните, защото физичните свойства на рециклираната пластмаса, като здравина, ще бъдат различни за всяка партида.

Събраната, предадена, рециклирана пластмаса може да има много и различни приложения. Горната картинка показва част от тях. Отделно се пести енергия, не се замърсяват океаните и моретата, животните не се душат и тровят от нашите ежедневни отпадъци. Накратко – може и има смисъл!

Още за пластмасата – на сайта на Екопак.

#UseLessPlastic

Часът на Земята е днес. Няма какво да си говорим – лицемерно е да го отбелязваме като гасим осветлението си за час. В същото време да си живеем на планета, която сме затрупали с отпадъци. Съвсем скоро ще сме в ситуацията от филмчето Уол-и, създадено само преди 10 години с цел да ни постресне. Ама лесно не се стряскаме.

Малките стъпки, които може всеки да предприеме още днес са ясни:

1. По-малко употреба на пластмаса (особено тази за еднократна употреба) в ежедневието (за това скоро ще има отделен дълъг пост). Най-дразнещи са сламките, чашките за кафе и вода, лъжички и вилички, бутилчици.
2. Задължително максимално по възможност разделно изхвърляне на отпадъци от опаковки в трицветните кофи (аз винаги нося моите до кофи на Екопак, знам, че там ще бъдат наистина рециклирани!) – хартия, пластмаса, метал, стъкло – буркани, кенчета, пликове, картонени кутии, кофички от кисели млека, бутилки.
3. Повече пеша, с велосипед, с градски транспорт и по-малко с автомобил. Може. И е по-полезно. Ама наистина.
4. По-малко безсмислено или от леност оставяне на осветление да свети, вода да се лее без истинска нужда от това.
5. Драстично намаляване на малките опаковки (например минерална вода в еднократна опаковка) и повече насипно купуване на продукти.

От малките стъпки има полза само ако много, ама наистина много хора се включат и достатъчно съзнателно ги спазват не само днес, в Часът на Земята, не само в Денят на Земята, а всеки ден. Всеки ден. Всеки ден.

Всичко това може да се направи с лекота от всеки без да се отрази никак на стила му на живот.

Лесно, без никакво затруднение, чисто и с голяма доза удовлетворение.

Само малко желание …

Следващите стъпки са по-осезаеми и вероятно по-малко хора биха ги предприели. Те включват компостиране (и пак ви казвам – компостирайте), опити за седмица-месец-година с нулеви отпадъци, преминаване на изцяло стъклени бутилки и чаша в чантата, за да не се използват никога еднократнии още и още.

Хайде! Не само в Часът на Земята. А всеки ден.

---

Писах още: Митове за рециклирането, Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден

Днес за първи път се отбелязва Глобалният ден за рециклиране. И като върл поддръжник на разделното събиране на опаковки, компостирането, рециклирането и умното използване на ресурси няма как да не го отбележа.

И когато събирам след срещи или из офиси празни пластмасови бутилки от минерална вода или безалкохолни, чаши, стъклени бутилки, кутии от бонбони и т.н. и т.н. хората понякога ме гледат странно, без разбиране и дори с изумление нужно ли е „чак пък такава“ стриктност.

Ами нужно е. Планетата ни сме я превърнали в кочина. И това най-вече последните 50-тина години. И ти и аз сме в процеса. Защото няма ден, в който да не използваме и захвърляме опаковки.

Та, основните 3 мита, които битуват из нашите земи, свързани с рециклирането:

1. Ама те събират всичко в един камион, от трите цвята кофи отива на едно! Оооо колко колосално оправдание е това за нашия прост човешки мързел! Това е твърдение, което яко се е закотвило из главите ни и лежи на „свидетели“ – „ама мой прятел / съсед го е видял“ … Няколко клика в нета, леко лоюбопитство какво именно се случва оборват този клет мит. Лично аз съм била вече няколко пъти на площадките за семариране и отвеждане на събраното от контейнерите на Екопак

Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден ние

Тонове опаковки за рециклиране
Тонове бутилки за рециклиране
Само малко желание …

и знам, че дори да отиват на едно – след това се разпределят грижовно (в доста смущаващи като мирис, шум и цялостно условия) и се рециклират по категории, разбира се.

2. Никой в България не изхвърля разделно / рециклира, защо да го правя и аз! Абсолютно невярно. Но е вярно, че процентът на осъзнатост по темата е нисък. В допълнение има доста вандализъм и в контейнерите се изхвърлят и други отпадъци, което замърсява и понякога силно пречи рециклирането да се случи.

3. Рециклирането е много скъпо. Затова не изхвърлям разделно. Да, със сигурност изгарянето е по-евтино, ноооо … има много „но“-та! Изгарянето после ни излиза през носа – буквално. Защото си го дишаме. Складирането на планини отпадъци е решение сега, но не и утре – завещаваме го на децата си! Поне 100 години кенчета, сламки и бутилки няма да се разградят … Рециклирането може да се прави умно и да се вижда като оползотворяване на ресурс, а не като досада. С рециклиране можем да спестим отсечени дървета, вода, петрол, енергия.

Ако продължим с митологиите – има ги още много. И ще продължат да си се въртят из главите на хората. Но се надявам тези хора да остават малцинство.

Убедена съм, че на никой не му е приятно да вижда пликове, бутилки, всякакви пластмаси, метали, стъкла из плажа, в планината, в парка, около пътищата, навсякъде.

Убедена съм, че малко е нужно да направи всеки, за да сме едно по-чисто място.

Убедена съм, че мързелът е основното, което спира всеки от нас да действа в посока по-чиста планета. Но знам, че нещата вече са в преломна точка. И вярвам, че и ти вече го осъзнаваш. Ако сме повече – скоро ще започне да се вижда резултатът.

–

Тази публикация е първата от серия, посветена на темата. В идните дни следват още.

Писах още:
Захвърленото богатство
Моят начин да изхвърлям разделно лесно

В последните години преосмислих понятието си за време и осъзнах, че то е най-важното, с което разполагаме всъщност. Всичко друго е достижимо по един или друг начин. Времето, което да имам за най-близките си, за приятелите и семейството, за себе си!

Опитвам се да отсея важните от маловажните неща – никак не е лесно, да! И да откажа повечето неща, които ми крадат от времето и не ми позволяват да правя това, което предпочитам да правя.

Интернет. Едно от най-времеемките неща, дори без да се усетим, е времето онлайн. Уж само да погледнеш това, само да си видиш мейла, само да качиш една снимка … уаууу какъв крадец е Интернет! Затова прилагам редовно диетите, за които вече съм споменавала. (Тук разказах за дигиталната ми диета)

Домашните задължения. Това също яде доста време, но ако се опитаме да разпределим между всички у дома задачите е една идея по-лесно. (За това още не съм писала, но може скоро)

Пазаруването. Ухааа … колко време отива в уж набързо купуването на хляб, на кафе или на нещо друго, необходимо. Опашките, чакането на касата, пък после и за самото плащане. Досадно. Затова и потърсих решение в по-бързо справяне и картово плащане, безконтактно, за да намаля времето и за себе си и за останалите ненужни формалности. (Тук разказах за коледното пазаруване без напрежение)

Много хора и сега ме питат – как се справяш?! Бизнес, семейство и деца, пък и два блога, и НБУ, и книги, и градина … Всичко е само в моите 24 часа. Толкова, колкото са и вашите. И всеки сам решава как да ги уплътни, как да ги подреди, как да ги приоретизира за себе си.

За 2018-та си пожелавам повече време и по-успешно справяне с всички маловажни неща, за да имам повече време за нещата, които обичам да правя:

• за спорт и движение,
• за ченете, книги и рисуване,
• за градината, семената и цветята,
• за децата и игрите,
• за срещите с приятели, семейството.

Обещавам на себе си:

• по-малко време онлайн,
• почти никакво време за хора и неща, които са „черни дупки“ и само теглят време и сили, нямам нужда от това,
• по-малко време в чакане и досадно  нищоправене.

Така ще съм и по-усмихната и по-доволна.

Да бъде!

А вие как си намирате време?

 

Много обичам театъра. Чест зрител съм. Обичам модерните решения, а и традиционните, новите пиеси, а и класическите, добрата игра, добрата сценография, добрите костюми, добрите грим, прически, музика, хореография, осветление, всичко, което прави магията на театъра истинска.

Но този пост е не за театъра, а за неговата публика. Преди година пак съм мрънкала по темата (Театърът. Начин на употреба). Та тук си продължавам с мрънкането, защото понякога много ме е срам да съм в публиката …

Ползване на гардероб. По-класическите постановки са редовно пълни с ученици. Което само по себе си е чудесно! Нооо да, учениците са шумни, понякога и доста невъзпитани. Допълнителен смут в системата всяват учителите, които често опитват да им правят забележка и става още по-драматично. А повечето учители, които явно също не ходят редовно на театър, както и учениците не са научени да ползват гардероб и това зимно време създава доста дискомфорт за околните.

Шумене в залата. Представленията в София започват с около 10-15 минути закъснение. (Изрично пиша София, в страната започват доста по-стриктно в обявения час). Ясно е – голям град и хората пътуват. Не пречи да се почака в залата. За мен това е чудно време да се отърси човек от света навън и да се подготви за прекрасно театрално преживяване. Но не мисля, че е нужно в това време да се вика, да се тропа или да се чака до последно навън.

Ръкопляскане по всяко време. Да, има чудни сцени, които ни разсмиват или прекрасни монолози. Но ръкопляскане спонтанно по всяко време извежда представлението от ритъм и прави трудно концентрирането на актьорите. В края е повече от желателно, но не и когато ни хрумне.

Мобилните телефони звънене. Наскоро в Армията в Много шум за нищо, актьорите великолепно отиграха едно звънене от първите редове с репликата – „Ооо, Мистър Нокия се обажда!“ … но не винаги това им е възможно, а и е крайно нелепо, ненужно и невъзпитано от страна на хората в публиката да не си изключваме звъненето …

Мобилните телефони цъкане. Лелееее … хората не могат да издържат и два часа без да си гледат какво става из социалките … Не, в този случай не говоря за ученици, а за съвсем зрели хора, пък и не рядко вече и пенсионерите го правят … Това може да не пречи толкова на актьорите на сцената отпред, но е повече от смущаващо за хората около блесналото в тъмното устройство …

Та не случайно съм сложила тази снимка от началната сцена на Тартюф, отново в Армията – публиката ни все още има нужда от водене, от помощ, от указания как се използва театъра. Нищо, че салоните ни са доста пълни.

И за да не е само мрънкащо да споделя, че
Франкенщайн в Театър София е в задължителните за сезона постановки за гледане
за Калигула в Народния и до края на януари всичко е продадено
за деца препоръчвам Пипи, Роня, Мери Попинз в Театър София, Хензел и Гретел в Младежкия, а вече и Снежната кралица на Дефисто студио на Камерна сцена на Народния.

Приятно гледане! Дано уцелваме и на добра публика! За добрите представления – гарантирано е!

Понасъбрах някаква опитност по темата за тийн и личните финанси и решавам да споделя. Като цяло ми се струва, че повечето родители предпочитат да отложат разговорите за парите за по-късен етап, а често и да не ги проведат въобще. Честно казано от моето детство-юношество нямам спомен да съм имала подобни теми с моите родители и съм се „спасявала“ сама. Та сега доста четох, мислих, обсъждахме у дома. И ето как постъпихме.

С получаването на лична карта (на 14 години, по закон) възникна темата за карта – лична тийн карта за вече големия човек. Бюджетът му до този момент не бе фиксиран и не бе голям. Със сериозните разговори за пари, нужди, възможности дойде и необходимостта от фиксиране на месечен бюджет. Фиксирахме го. В него по уговорка влизат всички младежки разходи от лично естество – като закуски и хапвания около училище, с приятели, книги и кино, плащане на спотифай и други дигитални услуги, игри, джаджи по лично решение.

Направих сериозно проучване кои банки у нас при какви условия откриват Visa карти за юноши в тази възраст. Трябваше да е кредитна, а не дебитна, за да може да се извършват и плащания онлайн към чужбина. За там Visa е добър избор. За банки, които работят с тийн изборът не бе голям и условията са доста идентични. За нас бе важно да има добро онлайн банкиране, за да проследяваме и ние родителите и младежът плащанията и текущите движения по сметката. Самото изкарване на карта отне само няколко дена. Младежът бе повече от доволен да има карта със своето име на нея! И собствена, лична месечна сума!

Бяхме смели. Скочихме с двата крака. Изкарахме картата и започнахме да я зареждаме с договорената сума в началото на всеки месец. И това са всички джобни за месеца. Планиране, харчене – остават грижа на картоносителя. В повече бюджет няма.

Според мен това учи на много неща – дисциплина (ох, така сложна в тази възраст), отговорност (оооще по-сложна), мърдост (евентуално) при взимане на решения, извеждане на приоритети, спестовност (евентуално), планиране и още, и още.

Първите месеци парите бяха изразходвани в рамките на 1/3 от периода, т.е. за по 10-тина дни. Във времето нещата се балансираха и вече разходването на бюджета е доста по-равномерно, а дори и понякога има спестовност.

Хубаво, че родителското тяло имаме що-годе идея за какво отиват парите, с нотификациите за всеки разход в рамките на няколко минути след плащането. Странно е, когато плащанията се случват през нощта или в учебно време. Но се научихме да не се шашкме – обикновето това са автоматичните месечни плащания.

Ето така при нас. При вас как е? Ще се радвам да науча 🙂

Лято 2017 за мен бе синьо. Всъщност изкарах 50 дена със синя коса. Това бе експеримент. Експериментален бунт. Израз на свободна воля. Измерване границите на обществото ни. И личните, разбира се.
Споделям накратко резулатите и наблюденията си.

Лични.
Забавлявах се. Харесах се така. Мисля, че и основна част от семейството и приятелите ме харесаха. Стоеше ми естествено тази синя коса и ме зареждаше.
Прагматично, особено за лятото, когато човек рядко спи у дома, а е често по хотели и други места леко постоянно бях в стрес да не боядисам възглавниците в синьо, но някак го прескочих това леко дискомфортно обстоятелство.
Честно – най-много ме радваха хората, които си общуваха с мен без коментари за косата ми, просто както винаги, като с обикновен човек. Благодарна съм им.

Обществени.
Като цяло хората, особено тези, с които имах повод да поговоря, да им се усмихна и общуваме, ме приемаха добре.
Нооо обрах и не малко подминавания с цъкане на език, враждебни коментари и подмятания. Постарах се да не им обръщам внимание много. Но разбрах, че на различните хора в България никак не им е леко. Че традиционно мислещите хора доминират, но и че (за пореден път се убедих) промяната е възможна и си пробива път, макар и бавно.

Продължението.
За момента, за спокойствие на заинтересованите и случайните минувачи по улицата – отново съм в конвенционалната гама за цвят на коса. Но не за дълго.
Ще има продължение този експеримент.
Едно, защото е забавно в личен план.
Две, защото има ефект върху другите – на едни дава кураж да видят, че може, на други – че е възможно, на трети – да опитат да приемат, на четвърти – да разширят границите си.

Благодарности.
Благодаря на Димитър Цонев (Star Nails Bulgaria) за консултацията за цвета и за боята, както и на смелия ми коафьор Васко, който подкрепи това мое начинание.
Благодаря за вниманието.

Slowness is your friend. Една от многото симпатични мисли, които открих в книгата на Криста Why me want eat.

Книгата е лека и забавна. И няма как да се разкаже и сподели за нея. Но ето поне няколкото стъпки, които Криста подсказва:
1. Дишай. Упражнявай се да дишаш.
2. Яж бавно.
3. Упражнявай се да забелязваш.
4. Упражнявай се да вярваш, че заслушаваш добро хранене.

Какво може да ни нахрани?
. прегръдка
. подремване
. спанак
. ябълка
. яко викане
. време за себе си
. слънцето
. храна за душата
. топъл душ
. един блус
. куп храна

5. Достатъчно протеини.
6. С цвят и мирис.
7. Здравословни мазнини.
8. Движение.

Благодарност на Димитър Михайлов за споделеното за/на книгата.

Стъклените опаковки – перфектни за рециклиране и истинско съкровище, което най-често използваме само за малко (пием бира и хоп – празна бутилка, хапваме киселите краставички и хоп – празен буркан). Ако захвърлим сред природата (брррр това е снимка от тази неделя в планината) – това го считам за брутално порно в храма – ще стои там три човешки живота напред, зиме и лете и лете и зиме и няма мърдане. Гнусно, нечовешко.

Посетих новата инсталация за сепариране на стъкло край София на Екопак и съм силно впечатлена (снимката горе). Машината отделя всичко ненужно (етикети, метални пластини), разделя стъкления амбалаж и по цвят и така е готов за рециклиране, т.е. да се превърне отново в бутилка или буркан. Планини от стъклени бутилки и натрошено стъкло произвеждаме всеки ден всички ние. Добрата новина е, че могат и се рециклират. Ако ги изхвърляме в зеления контейнер.

Може. Заедно можем. Остава да поискаме.

Писах още:
Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден ние
Тонове опаковки за рециклиране
Тонове бутилки за рециклиране
Само малко желание …