този статус във фб снощи разбуни духовете:
Созопол е станал една огромна сергия за боклуци.

естствено мнозинството подкрепи тезата – черноморието ни е една голяма сергия, основните ни туристически дестинации – манастири, църкви, градчета, курорти са една огромна сергия за боклуци. повечето продавани неща са made in china, потънали в прах, без грам естетика и по-скоро силно клонящи към кича. страшно е.

естествено, хората от туристическия бранш не са доволни от подобни статуси и коментари, скокват и обявяват българите за чуждопоклонници и хейтъри. нормално. никъде нямало такъв хубав пясък като тук, и такива хубави момичета … без коментар.

тук не говорим за презастрояването, защото в стария град много не е строено. говорим за убиване на духа на самото място, за пълното му обезличаване. защото с улиците със сергии Созопол не се различава ни най-малко от Несебър, от Слънчев бряг, от Приморско или Лозенец, например …

ерата на окичените с безброй сергии и сергийки с боклуци от всякакво естество улици попремина като че на някои места. например Варна. вероятно има и други градове. вероятно има шанс да отмине навсякъде. дали?

след забавата със случката с паметника и героите и многото дебати, политически караници, постове, реплики и дуплики най-маститият въпрос, който лъсна пред всички ни е този за историята и фактът, че толкова години по-късно е може би време да се разровим, да поизтърсим от прахта фактите, да махнем украсите и триумфалните определения за освобожденията ни и да опишем нещата както са били.

историята я пишат победителите.
а ние сме в крак с времето.

Sulla за подробности

в деня на детето ми се иска да се извиня на моите деца и на всички деца тук, че не всичко, което виждат навън е такова, каквото ми се иска да е и не всичко, което чуват е такова, каквото е добре да чуват. но децата чуват и виждат, това, което сме им направили да е тяхна среда, в която да растат

преди време Томи ме попита „мамо, защо България не е богата държава, като Германия, например“ … отговорих му набързо с резервния винаги отговор „ох … много е сложно …“

после, един ден си дойде от училище ужасен, негови съученици гледали телевизия, където казали, че след 20 години тук щели да живеят само цигани и те всички решили, че ще емигрират поради това …

следващата тема, коментирана в училище бе, че българите били най-нещастната нация … пак тема от новините по телевизията, гледана от другите деца …

не само в деня на детето искам да вдъхна увереност на моите деца, на децата, родени тук, че това място не е по-лошо от останалите, че и тук хората са нормални, дишат, работят, обичат се, щастливи са

не само в деня на детето искам да знам, че децата ни растат тук не с мисълта как ще навършат 14-16-18 и ще емигрират

не само в деня на детето искам децата ми и техните приятели и приятелите на техните приятели да приемат различията, да са толерантни, любопитни, устремени, уверени, свободни от догми, предразсъдъци и заблуди, принадлежащи на други времена и поколения

ето така в деня на детето.

всяко училище има правилник. и според правилника – боят е неприемлив и наказуем. на почти всяко дете се случва да изпадне в ситуация да се сбие. кога невинно – кога не толкова.

при първо сбиване може дори родителите да не научат. всичко минава с леко мъмрене.

повторна проява – викат се родителите, на всички се чете конско.

трето сбиване и следва предупреждение за изключване.

ако продължим в тази посока – изключване от училище. и срам. и лошо бъдеще.

кои деца стават побойници ли? ако попитаме педагозите и психолозите ще видим, че по-агресивните деца, по-големите побойници са деца от тежки семейства, деца, лишени от обич и системна грижа, от приказка и целувка за лека нощ …

никой не толелира боя. без значение от повода. ако добавим и повод в картинката – нещата стават още по-тежки. хайде сега побойниците от последните дни и години – вън. вън от политиката, вън от Парламента.

странно, но днешните събития ме върнаха към две песни от онези мътни, но пълни с ентусиазъм и желание за промяна години

„Аз не съм комунист, аз не съм нихилист,
аз не съм шовинист, аз не съм терорист,
аз не съм антихрист, аз не съм екстремист.
Аз съм просто човек!

Аз не съм бюрократ, аз не съм технократ,
аз не съм тарикат, аз не съм плутократ,
аз не съм психопат, аз не съм общопризнат.
Аз съм просто човек!

Аз не съм милитарист, аз не съм маоист,
аз не съм ционист, аз не съм каратист,
аз не съм ленинист, аз не съм утопист.
Аз съм просто човек!

Аз не съм сталинист, аэ не съм рецидивист,
аз не съм националист, аз не съм колективист,
аз не съм товаист, аз не съм оноваист.
Аз съм просто човек!“

…

„Ако до всяко добро същество,
застане поне още едно…
тогава, тогава, предвиждам такъв живот,
че само си викам дано…“

…

има ли шанс за България? има ли шанс, да сме хора? просто човеци? не мразещи? не биещи? не затриващи? не нихилисти? не националисти? просто човеци … добри същества

цвете за свободна България

снимка Димитър Димитров

още във фб и при Асен Генов, Светла Енчева, Петя Кирилова-Грейди, Александър Колевски, Енея Вородецки,

напоследък темата е актуална. предполагам най-вече защото идват избори и трябва да върви агитацията. пък народа я накаца като мухи или по-скоро като овце беее в каквато посока ги поведе овчаря. … статистики – всякакви. най-нещастната нация, най-мрънкащата, желаещите да емигрират клонят към 100% …. да, ама не!

зарадвах се да чуя Маги Малеева при откриването на Форум Бизнес в събота да казва „стига сме се оплаквали от това и онова, ами да се хващаме на работа и да оправяме нещата“

зарадвах се и когато попаднах на статуса на Лъчезар Илиев „А вие ще емигрирате ли, или ще се борим заедно тук?“

зарадвах се и на поста на Деси Тодорова „Шампиони сме по искане“

оригинална е заигравката с котката на Шрьодингер тук, но като цяло очаквам още утре Любослава Русева наистина да си е заминала. и тя и всички, които искат да емигрират. хайде, заминавайте. така по-лесно, струва ми се, всички ние, които искаме да останем, да запретнем ръкави и да се постараем да ги поведем нещата в по-добра посока, ще се справим по-лесно.

–

виж също Страх от България

познавам хора, които живеят само за „важните“ дати в живота – уикендите, празниците. броят ден след ден – остават 12 дена до това, остават 22 дена до онова … и така живеят истински едва около 2/7-ми от живота си, останалите дни ги претупват, пропускат, скриват, омаловажават, отхвърлят, забравят. хм …

познавам и хора, които се радват на живота всеки ден, без значение Великден или поредния труден понеделник или зорлен петък. хора, които откриват радост във всяко малко нещо, любопитни са за новото, отворили са широко очи и сърце, за да не пропуснат и най-малкия детайл от своя ден. хора, които с усмивка посрещат всяко предизвикателство и с готовност поемат всяка глътка живот, която им е отредена.

защото, както пее крокодилът Гена в една любима на всички песен „Медленно минуты уплывают вдаль, Встречи с ними ты уже не жди.“ и ако чакаме само празниците – губим. губим много. всеки ден, в който сме е велик ден.

как виждаме работата си, града си, хората около нас – това зависи основно от нас, не от друго

София е красива в очите на едни и ужасна в очите на други

България е красива в очите на едни и немислимо недобро място за живеене в очите на други

някои откриват романтика и красота в дъждовния ден, други се депресират от него и изпадат в меланхолия, трети намират оправдание в дъжда, за да намразят още повече света и себе си

как виждаш света – зависи само от теб. имай куража да го разбереш и промениш нещо, ако не ти харесва. но не мрънкай. действай.

–

илюстрация: Али „Къщи с любов“