Измислици. Хорхе Луис Борхес

IMG_6518

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.

Вирджиния Улф. Собствена стая

IMG_3711

Есето на Вирджиния Улф Собствена стая на български език – едва ли би имало по-подходящ момент именно тази книга да се появи на родната книжна сцена! Уау! Ако имате да прочетете само една книга за месеца (или дори за годината) – нека е тази! Удивително умело, убедително, красиво, уплътнено с много истории, факти, цитати Вирджиния Улф извежда тезата си защо е нужноравенството между половете. Ух, това звучи толкова плоско на фона на прекрасния текст. Просто вземете книгата и я изчетете.

„Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.“

„Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола е именно такъв, тогава човек не може да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. … Може дамо да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора.“

„Имате ли представа колко са книгите, написани за жени само в една година? Имате ли представа колко са книгите, написани от мъже? Давате ли си сметка, че вие може би сте най-обсъжданото животно във Вселената?“

„Онова, което най-много липсва на читателя е силата на внушението, която го подтиква към размисъл.“

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, докато твори. Пагубно е да си само мъж или жена в пречистен вид.“

„Аз не вярвам, че талантът – на интелекта или на духа – може да се измери, както се мерят захар или масло, нито дори в Кеймбридж, където толкова много са свикнали да разпределят хората в категории, да им поставят шапки на главата и съответните букви след името. Нито пък вярвам, че йерархията на чинове, представлява окончателния порядък на стойностите …

Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всички тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има „страни“ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне. Съзрявайки, хората престават да вярват във взимането на страна, както в директори и в богато украсени гърнета.“

И в подкрепа цитат от Сър Артър Куилър-Куч за големите имена в английската поезия от последните стотина години: „… може да си дрънкаме за демокрация колкото си щем, ала всъщност едно бедно дете в Англия няма по-големи възможности от сина на атински роб да се изучи и усвои онази интелектуална свобода, от която се раждат великите творби.“

„Но аз ви моля да пишете всякакви книги и нека темата не ви спира, колкото и тривиална или всестранна да е тя.“

„Млади жени: вие сте по мое мнение срамно невежи. Вие никога не сте направили нито едно значително откритие. Никога не сте разтърсвали основите на някоя империя, никога не сте предвождали армия в битка. Пиесите на Шекспир не са написани от вас и никога не сте рискували живота си като мисионери, за да запознаете някое варварско племе с даровете на цивилизацията. Какво е вашето оправдание? Знам какво ще ми отговорите …“

„… ако свободата стане наш навик и ако добием куража да пишем точно онова, което мислим; … ако започнем да възприемаме човешките същества не само в отношенията им едно към друго, но и в отношението им към действителността, … към всичко, което може би носят у себе си, … тогава ще се появи нашият шанс … Но това ще бъде невъзможно, … нито ще се случи без усилие от наша страна, без нашата решимост …“

Благодаря и браво на Колибри за избора и за хубавия превод на Иглика Василева. За корицата – хм, не че е лоша корицата, но чисто човешки бих я дала на жена художник да я направи. Имаме добри илюстраторки. А този текст го заслужава. Иначе изданието е чудно!

p.s. Признавам си – плаках, докато я четях!
И да – цялата ми книга е в маркирани текстове …

Когато изпратим деня. Пиер Мейлак

IMG_1450

Когато изпратим деня на Пиер Мейлак е като наниз пътешествия из човешкото – красота и самота, тъга и безвремие, фантазии и земности, влюбвания и мечтания, загуби и загубвания. Книга, изпълнена с любов към момента, към хората, към думите.

Когато изпратим деня е колекция от 14 разказа за нас, за несподеленото, за мислите и мечтите ни.

Браво на ICU за избора, за корицата на Живко Петров и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева.

Идеална за дългите зимни вечери на януари.

p.s. и като уикипедианец не мога да не споделя специално един от разказите – Държавен преврат (вече в Уикипедия); същият разказ е доста показателен и за медийния свят и препоръчвам и на колегите журналисти

бром в чая.

IMG_0269

В някои специални институции, като например в домовете за деца лишени от родителски грижи, казармите, затворите или лудниците редовно, всяка сутрин се слага бром в чая. Бромът действа антивъзбуждащо. Разбираемо – на тези места хората ще създават грижи, ако се възбуждат. Поне така считат тези, които го сипват.

В соц-а имаше бригади. За учениците. По месец. Далеч, в някое село, завод. Събирахме картофи, моркови, зеле, ябълки, грозде. Затваряхме домати и русенско варено в консерви. И отново – получавахме чай с бром. За да не се възбуждаме, а да работим повече.

Слагаха го тайно. Лелките, сутрин, със захарта, в едни огромни алуминиеви тенджери. После разпределяха чая в чайници. Тайно-тайно, колко да е тайно, като се знаеше. И все пак пиехме. К’во толкова.

Вече много, твърде много години ни слагаха бром в чая. Не само на бригадите, не само по затворите, на всички ни в България. Година, след година – чай с бром. До захлас. До пълна забрава. Защото само така вървяха далаверите необезпокоявани от никого. На кой му трябват будни хора? На кой му трябва някой да му следи „работите“. Бромът решава много въпроси, спестява отговори, предпазва от „ситуации“.

Бром под формата на лесно смилаеми, елементарни, нападателни опорни точки. Бром под формата на несвободни медии. Бром под формата на корупция. Бром под формата на далавери на всяко ниво. Бром като обратното на свободата.

Има ли изход обществото ни? И ми се ще да вярвам, че има. И той не е в Терминал 2. И може би е време да спрем да пием чая, подправен невинно с бром. И да осъзнаем, че промяната е възможна и е в нас. Както в края на филма Полет над куковиче гнездо.

не купуването не само на buy nothing day

1236

вероятно за повечето хора това ще звучи претенциозно, излишно, скандално или просто чудато. но да, бих се радвала хората да сме поне малко по-малко консуматори, отколкото сме. защото мисля, ама наистина го мисля – прекаляваме. в искането си. в оплакрането си, когато нямаме. когато нямаме най-новия телефон, телевизор, кола, обувки или друго.

а денят, обявен по цял свят като ден, в който не се купува нищо или buy nothing day е само един. аз опитвам да ги направя много, поне за себе си.

twenty-percent

прочети също и нуждата да нямаш желание

и за buy nothing day 2012

човешкият живот е безценен

IMG_9790

не успявам да остана безразлична при новина за убийство. ще кажеш – не си ли свикнала? мисля, че с това не може да се свикне.

без значение от обстоятелствата и причините – животът е най-ценният дар, който имаме и никой, по никакъв начин няма право да го отнема. още по-малко през 2013-та в България, когато сме част от модерния свят или поне претендираме за това.

гнусно и извън всякаква професионална и лична етика е медии да показват подобни сцени. още по-неморално е да канят в предаванията си „защитници“, които да се възползват от своята минутка слава, достигната чрез подобен зловещ повод.

хляб и зрелища. и нито крачка напред в еволюцията.
тъжно и жалко.

мислите ми са с роднините на убитата жена. с нейните колеги. с всички, които преживяват трагедията като такава.

в допълнение – много силен текст на Манол Пейков по темата в Капитал тук

прекрасно зелено

един спокоен и красив филм, наистина леко наивен, но чуден за по Коледа – Прекрасно зелено е една приказка от бъдещето, която ни кара да се замислим върху много детайли от настоящето, които често подминаваме

с уважение към хъм хората. живите и умрелите.

Мишо е написал много силен текст „Защо не бива да публикуваме снимки на убити деца?„.

темата е дълга и болезнена. ще ми се да я разширя леко и добавя – защо не бива медиите да публикуват толкова щедро информация за не само за децата-жертви, а въобще за смъртта, за насилието, за жертвите. нещата напоследък излизат извън контрол. и нека уточним нещо изключително важно, което в жаждата за зрелищни новини убягва масово – и мъртвите, нищо, че не са живи, имат достойство, което трябва да бъде пазено. и са хора. техните близки – също. достойнство.

това достойнство трябва да пазим всички. и медиите, и полицията, и близките, и съседите.

„Разкриването на самоличността и публикуването на снимки на деца – жертви на насилие има няколко ужасяващи последствия:

  • Грубо нарушава достойнството на детето, като публично го белязва и променя начина, по който хората го възприемат – „убитото дете“, „изнасиленото дете“ и т.н.
  • Усилва многократно трагедията на семейството. Към болката на близките се добавя публичен натиск, който увеличава скръбта им.
  • Нанася сериозни психологически травми на други замесени деца – как ли са се почувствали двете по-малки братчета на убитото дете, ако са видели тялото му в локва кръв? Как ли това ще се отрази на съучениците му?“

в допълнение отказвам децата ми да попадат на подобна информация – снимки по вестниците, видео в новините. вчера едно дете на 7 пищеше панически в басейна при всяко мяркане на решетка под водата и майката се оправдаваше „много му повлияха онези новини …“. категорично смятам, че децата (под определена възраст) не бива да гледат новини по телевизията. кадри, в които се показва кръв следва да се дават след 10. отговорността не е нито само на медиите, нито само на родителите. отговорността е на всички.

писах още: колко не са хора хората в медиите и в какво сме превърнали децата си

добра среща

днес срещнах една много мила жена. на 51. с 6 деца, 10 броя внуци и 18 броя правнуци. сама си каза, че е ромка, но говореше на чист български език, правилно и възпитано. беше чиста, но беззъба. нисичка, слаба и кокалеста, с дълга черна коса, вързана с ярко розова панделка. каза, че откакто дошли промените нямало работа за нея. та си стояла в къщи и помагала на младите. а всички внуци я обожавали. споделяли само с нея. много обичали и готвеното й. и тя им готвела вкусни-вкусни манджи.

въпреки несгодите жената беше ведра и усмихната. и бъбрива. срещата ни ме зареди с оптимизъм.

моите малки радости

Поли ме покани в тази блог-игра и се включвам, без да знам ще ги докарам ли именно 6 нещата, които ми носят малки радости или ще пропусна някои важни. няма да каня нататък, любопитно ми да узная за всеки по още нещо, който желае да сподели е поканен да се включи

  • времето с децата, когато ги гледам как се смеят, как играят, как заспиват;
  • първото кафе сутрин и всяко следващо кафе винаги и по всяко време на деня;
  • времето с поредната безкрайно интересна книга, сладостта от всеки ред, напрежението в последните страници, преди да я завърша, минутите веднага след като я затворя прочетена;
  • шофирането, най-вече когато карам сама и без да бързам, без значение от посока, задръствания и каквото и да е друго на пътя;
  • да редя камъчета едно върху друго на плажа; да варя сладко от ягоди или вишни; миризмата на току-що опечения сладкиш или козунак, който съм загърнала в кърпа; времето във всяка уютна книжарница, с разгръщането на книга след книга; леката разходка навън след пролетен дъжд, сред падащите шарени есенни листа в парка или по първия сняг