Sticky Post

Преди кафето да изстине. Тошиказу Кавагучи

За Преди кафето да изстине на Тошиказу Кавагучи научих от позитивен отзвук от приятел, споделен онлайн и доста се заинтригувах.

Книгата събира четири истории, развиващи се в едно японско кафене с името на неаполитанска песен. И, без никаква изненада, кафенето не е обикновено, а позволява при много стриктни правила да се пътува във времето. Както във всички истории с пътувания във времето и тук – пътуването реално нищо не може да промени. Но всъщност – променя. Променя мен, четящата. Защото всичко се случва само преди кафето да изстине.

Имаме малко време за важните неща. За това да си кажем „Обичам те“. За това да си простим. За това да се усмихваме по-често. За това да сме хора, приемащи и другите, и себе си.

Накрая си поплаках.

Освен мистиката, така специфична за японските истории, други характерни, очаквани и любопитни за мен елементи са детайлните описания на хората, а също на храната, особен акцент има винаги върху нея и с това историята някак се приземява и става още по-истинска.

Преводът от японски е на Маргарита Укагева, а Люба Халева е художник на корицата.

Чела съм няколко японски автора, сред фаворитите ми като цяло е Мураками (за доста от книгите му съм писала тук), както и отскоро Приказки от военни времена, сборник с разкази на съвременния японски писател Акиюки Носака, за която писах тук. Вече сред любимите ми японски автори е и Кавагучи.

Препоръчвам ви да я прочетете, преди кафето да изстине.

Книгата си купих от любимата Книжарница зад ъгъла.

Живи. Ю Хуа

IMG_7035

За романа Живи на Ю Хуа научих от един от любимите ми подкасти на български език – Бележка под линия. Стефан Русинов прави подкаста, а също е преводач на романа Живи. И като цяло инициатор за превеждането и издаването му на български език.

Ясно е, че китайската литература не е много популярна у нас и май нямаме никакъв почти поглед върху нея.

Поглеждайки назад си припомням и други китайски автори, които съм чела в последните години – Иун Ли с Хиляда години молитва и Ма Дзиен с Майсторът на фиде. Много, много силни и различни книги.

От Бележка под линия знаех в аванс неща за романа. Като цяло в по-честия случай предпочитам да не знам много подробности за книга, а да се оставя на приятелска препоръка, лека интуиция, онлайн референция от човек, с когото имаме сходен литературен вкус. За Живи знаех, че е е обявен е за едно от стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на ХХ век. Че преводачът Стефан Русинов много и съвестно е работил върху текста. Че романът ще ми хареса.

Е така е, четох го разтеглено във времето, но наистина Живи ме държа живо доста силно. С обикновения живот на Фу-гуей в Китай по време на идването на социализма на власт (40-те – 70-те години), разказан увлекателно, забавно, земно, леко, живо. Фу-гуей, който в началото е наследник на богати земевладелци, пройдоха, води живот сред жени, мързел и охолство, минава през войник, който по чудо оцелява, връща се при семейството си, където един по един губи най-близките си хора, сам погребва сина си, дъщеря си, жена си и още и още. И след всичко това става истински, загрижен, емпатичен човек.

Повече от сюжета няма да издавам, защото си заслужава всеки да го открие за себе си. Ще подскажа, че романът е екзотичен, с жилав и плътен стил, впечатляващ език.

Много ме учуди и удиви начинът на писане. Не е бил лесен за превод текст. Понякога трудни моменти са придадени с такава лекота и тежка ирония, трагичността на смъртта така линее пред силата на живота. Може да е от вглеждането в детайла, от реализма на картината, но и от липсата на категоричност на времето или сингуларността на гледната точка на разказвача. Нямам представа дали е типично за китайския език, литература, за този автор или само за романа. Но придава една специфична нотка на живост и бълбукане на текста, която ми допада.

Хайде, няма нужда от повече. Романът Живи ще стигне своите читатели и в България, сигурна съм.

„Под небето няма задънени пътища.“
“Дълго време не се чу никакъв гърмеж, до нас достигаха само стоновете на хилядите оцелели, сякаш плачеха, но и сякаш се смееха – това е звукът на нетърпимата болка, в живота си не съм чувал по-страшен от него”.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.


До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли 46 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Граница, Капка Касабова
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

24 книги, които всяка библиотека трябва да има

Library Location

По повод 24 май и Седмицата на библиотеките, на база всички мои срещи и разговори с библиотекари из цялата страна (прекрасни хора, силно отдадени на професията си) реших, че ще е полезно да съставя списък с книги, които смятам за стойностни, важни, маркери за съвремието ни, писани и издавани в последните години, които е добре (силно препоръчително) да присъстват за обществен достъп във всяка библиотека (или поне във възможно повече).

Списъкът включва само книги на чуждоезични автори. За българските автори и книги вероятно следва да се направи друг, макар (според скромното ми мнение) част от авторите ни и издателите им да правят доста усилия, за да са познати на четящи и библиотеките.

Списъкът е базиран на прочетено и споделено от видни четящи хора, както и от мен самата. Няма претенция за уникалност или изчерпателност. Включила съм основно автори от днешния ден, не познатите на всички класици, които и без това са достатъчно популярни. Списъкът не е класация, има препоръчителен характер.

Ако вие искате да дарите книга на библиотеката във вашия град или квартал, но не знаете какво точно да им купите – ето това са заглавия, които дори да имат в повече бройки няма да им навреди. Защото ако имат само 1-2 бройки тези книги не могат да се дават за домашно ползване, т.е. библиотеките имат нужда от няколко бройки, за да може повече хора да четат. Подарете им!

  1. Sapiens и/или Homo Deus на Ювал Харари – фундаментални, двете силно допълващи се, няма как да сложа една под друга, слагам в едно. Да, за разлика от останалите заглавия в списъка това не е художествена литература, но ми се струва достатъчно важна, за да присъства тук.
  2. Собствена стая на Вирджиния Улф
  3. Изкупление на Иън Макюън
  4. Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган
  5. Сол при солта на Рута Сепетис
  6. Живот след живот на Кейт Аткинсън
  7. Левиатан на Пол Остър
  8. Черните кучета на Иън Макюън
  9. Windows of the world на Фредерик Бегбеде
  10. Кафка на плажа на Харуки Мураками
  11. Човек на име Уве на Фредрик Бакман
  12. Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон
  13. 1Q84 на Харуки Мураками
  14. Законът за детето на Иън Макюън
  15. Баща на мъртвите на Балаж Дьоре
  16. Има крокодили в морето на Фабио Джеда
  17. Ру на Тим Кхуи
  18. Асамтой на Етгар Керет
  19. Майсторът на фиде на Ма Дзиен
  20. Сияние на жена на Ромен Гари
  21. Атлас изправи рамене на Айн Ранд
  22. Името ми е Червен Орхан Памук
  23. Никога не ме оставяй на Кадзуо Ишигуро
  24. Американският любовник на Роуз Тримейн

Бих се радвала и други книжни блогъри да се ключат със свои подобни списъци.

Знам, че с тази публикация ще предизвикам много полемики и няколко поне приятеля автори, издатели, преводачи силно ще се засегнат, разсърдят или дори разгневят. Това е целта ми. Да има дебат. Да има говорене. Да има действие.

И да не забравите да дарите някоя от тези книги на библиотеката наоколо. Може и да попрочетете тези от списъка, които не сте чели. А библиотекарите – искайте да имате тези заглавия за отдаване в библиотеките си.

 

Мъжът от Константинопол

FullSizeRender

Мъжът от Константинопол на Жозе Родригеш Душ Сантуш дойде при мен като подарък от моя вуйчо и със силната препоръка да я прочета. Тъй като това вуйчо ми Миго Кавафян да ми подари книга не ми се бе случвало от детските години, реших че е повече от редно да я прочета и дори редът й за четене да изпревари книгите, чакащи отдавна на нощното шкафче.

Книгата в класическа форма разказва за живота на Калуст Саркисян – арменец, чието дело остава дълбока следа в цяла Европа през миналия век. Историята е съпроводена с много интересни детайли освен за живота на арменците при първиде кланета от османска страна около 1996-та, но и около историята на Турция, Европа и света като цяло в този период на динамични промени, войни, завоевания, отвоюване на свободи на балканските страни, навлизането на петрола.

Мъжът от Константинопол е прекрасно четиво за всеки, който обича историята в голям детайл. В допълнение има вдъхновяващи елементи за предприемаческия дух и разгръщането на бизнес с мащаб, разбира се съпроводени и със скритите иначе моменти при достигането на висоти.

Въпреки че е художествена измислица, романът е инспириран от реални исторически събития.

Преминавам директно към втората част „Милионерът от Лисабон“.

Рута Сепетис. Сол при солта

IMG_5608

„Сол при солта“ на Рута Сепетис (Salt to the Sea, Ruta Sepetys) е от книгите, които се помнят много дълго, а се четат на един дъх. От задължителните, поне по моя списък. И съм напълно склонна да се присъединя към New Yourk Times в твърдението „Най-забележителната книга на 2016“ и на Goodreads и Amazon, които я определят като най-добра книга за 2016-та.

Януари 1945. Войната е в края си, но не и за жертвите, които поглъща като безпощадна бездна. Германия и Русия завличат целия свят в битката си за надмощие и погубват милиони невинни. Полша и Източна Прусия стават главна арена на битки, глад, смърт … Сред всичко това все пак някои хора успяват да оцелеят и да запазят човешкото в себе си.

Историята е разказана през погледа на Йоана, сляпо момиче от Литва, Флориан, младеж-реставратор от Прусия, Емилия – 15 годишна полякиня, изнасилена от руски войници, Алфред – немски младеж, въвлечен във войната и Йоана, медицинска сестра от Литва.

Историята на бягството, оцеляването, потъването на „Вилхелм Густлоф“ – вероятно една от най-големите трагедии по време на Втората Световна война, с удавянето на на 9000 души на борда му.

„Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея.“

„Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. … Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната?

Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.“

„Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях. Моля ви, дайте им думата.“

След Тесният път към далечния север, който прочетох миналото лято и ми разкри Втората Световна, погледната от към войниците от Австралия, Нова Зеландия, хванати в плен в Азия, Сол при солта допълва картината през погледа на цивилните поляци, литовци, прусяци, в бягството им от / между еднакво безпощадните и загубили всичко човешко немски и руски войски. Войната ще е винаги неразбираема за мен, нелепа и грозна. Иска ми се да се поучим от всички войни и намерим по-скоро път към човечни решения, заедно, всички.

Сол при солта не е леко четиво. Но ми се иска повече хора да прочетат тази книга.

Присъединявам се към призива на Жоро към Сиела да издадат и другата книга на Рута Сепетис – Between Shades Of Gray.

помощ, простете

fb

в ден на фарсове и цинизъм като този реших, че е подходящо да споделя впечатления от новоизлязлата на български книга на култовия Фредерик Бегбедепомощ, простете„. да не си мислим, че само тук и само сега е така.

„като всички останали се правех на нормален. … приличах на моята лишена от структура епоха. признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. наистина не знам как се справят останалите безгръбначни“

„всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима“

„нашето общество вярва, че може да мине и без воля, но в крайна сметка да знаеш какво искаш, е доста сериозен проблем.  всеки има нужда от точно определена цел, а нашата цел става все по-мъглява. без мечти се превръщаме в безцветни животни, в блуждаещи скиталци. обезсмисляме се и се изгубваме. за кратко може и да е приятно …“

„толкова е сложно да си самотен. самотата е бреме, с което трябва да се свикне, като със смъртта …“

има още свежи изречения, но въпреки тях вероятно няма да дочета я дочета. може би книгата все пак на мнозина ще се хареса.

последно за 2012

по традиция последния пост за годината завършвам с цитат от книгата, която чета в момента. калокаин на Карин Бойе

„Предполагам, че е уместно да се използва думата „любов“, когато хората насред отчаянието все пак се държат здраво един за друг, сякаш въпреки всичко може да стане чудо – тогава самото мъчение придобива един вид собствена стойност и се превръща в свидетелство, че двамата имат поне едно общо: очакването на нещо, което не съществува.“

последно за 2011 – Калин Терзийски
последно за 2010
последно за 2009 – Айн Ранд
последно за 2008 – Мураками