в ден на фарсове и цинизъм като този реших, че е подходящо да споделя впечатления от новоизлязлата на български книга на култовия Фредерик Бегбеде „помощ, простете„. да не си мислим, че само тук и само сега е така.

„като всички останали се правех на нормален. … приличах на моята лишена от структура епоха. признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. наистина не знам как се справят останалите безгръбначни“

„всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима“

„нашето общество вярва, че може да мине и без воля, но в крайна сметка да знаеш какво искаш, е доста сериозен проблем.  всеки има нужда от точно определена цел, а нашата цел става все по-мъглява. без мечти се превръщаме в безцветни животни, в блуждаещи скиталци. обезсмисляме се и се изгубваме. за кратко може и да е приятно …“

„толкова е сложно да си самотен. самотата е бреме, с което трябва да се свикне, като със смъртта …“

има още свежи изречения, но въпреки тях вероятно няма да дочета я дочета. може би книгата все пак на мнозина ще се хареса.

напоследък из семинарите Денис привнесе правилото „1 + 9 + 90“

то гласи:
1% от хората списват блог
9% го коментират
останалите 90% само го четат

в подкрепа на това твърдение идва фактът, че от новата ми вълна студенти, които са около 100 само 1 списва блог и това е Деница, макар напоследък да го е пооставила с радост открих, че последния й пост е с цитати от Дегбеде, а самият блог е с прекрасното име „Писма към утрешната Аз“
извод: дори и само с 1% си струва и пак е по-добре от 0! 🙂