Остайница на Рене Карабаш – толкова се радвам, че го има този роман. Разтърсващ. Интимен. Смел.

Кануна, който още е на власт в някои селца в Албания. (за още по темата – Посърналият април на Исмаил Кадаре)

Кануна, както много други неща, предопределя съдбата на хората. Но не и когато хората са силни и имат смелостта да избират своята съдба. За да получи една жена свободата си, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Героинята на Рене Карабаш е такава. Затова става остайница.

Не, Остайница не е любовен роман, въпреки интимните сцени. Не, Остайница не е и политически роман, нито бунтарски. Това е роман за изборите, които правим. За отстояването на мечтите ни и правото на любов. За правото да избираме съдбата си. За правото на любов.

Толкова ме плени Остайница, че след като изчетох на хартия изслушах и аудио версията, във великолепен прочит на Петя Абаджиева. Браво и за корицата. И за всичко в този роман – благодаря!

„По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият.“

Препоръчвам. И очаквам нови книги от авторката.

Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

Бях много боязливо любопитна да прочета втората книга на Камелия Кучер – Нощ. След Дом, която много харесах, очаквах още от авторката. Затова и се сдобих бързо с книгата, щом излезе, но дълго не посягах към нея, оставих я да отлежи месец-два на нпщното ми шкафче.

Отново авторката подбира за сцена на романа си място различно от България. В Дом действието се развиваше във Франция. В Нощ – в Италия. Времето е от Втората световна до към днешни дни. Отново има голяма любов и силно страдание при загубата й.

“ … леко измършавели, защото войната ни краде от храната, детството, че и живота …“

“ … двамата сме приятели, откакто се помним, а тези приятели се помнят цял живот.“

„Не можеш да водиш битка с безсилието.“

„Никоя прошка не е толкова силна, колкото тази, която можеш да дадеш на себе си.“

„За всяко минало си има място. Там, където избереш да го поставиш.“

Виторио е хлапашки влюбен в Ева. Гледа я с далекогледа си, докато тя чете или свири на цигулката си. По-късно разбираме, че тя е знаела за това … Децата и войната, войната и непорастването, любовта като порастване.

Ако още не сте чели Камелия Кучер препоръчвам да започнете с Дом.

Писах за Дом по-рано тук.

Не съм си мислила доскоро, че ще ми се случи – но ето. Сливовиц на Катерина Хапсали е първата книга, която започнах на хартия, а довърших в аудио формат, прочетена от Койна Русева. Нямах време, а исках да я изчета. Изчетох / изслушах я на един дъх.

Първо за романа. Хареса ми. Вероятно ме свари в такава кондиция. Балкански, на моменти суров, на моменти романтичен, на моменти ежедневен, на моменти забавен. Роман за днешния ден, за отчуждението, за забързания живот, за самотата, за рода и корените.

За книгата. Мнооого хубава корица. Наистина. Точно за този текст. Точно с това лице и тези корени. Точно в този цвят. Тя първо ме грабна. На Дамян Дамянов е.

За аудиокнигата. Да, чете я Койна Русева. Знам, че е име голямо. Текстът й приляга. И сега звучи гласът й в ушите ми. Мисля, че това нейно изчитане променя текста. И да, вероятно следващата й аудио книга ще е по-добре.

 

Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.

---

Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!

Много бях чувала за „Стъклената река“ на Емил Андреев и сега, след като го прочетох потвърждавам – това е най-хубавият му роман. Мистика, богомили, стара църква, любов, ревност, мечти и мечтания – от всичко си има!

Както винаги при този автор сме нейде из ломските села, хората са пъстри, речникът им е цветущ, случките прескачат една в друга и правят действието динамично. В крайна сметка всичко се разкрива, разбира се и това може да разочарова някои, но за мен бе хубав край.

Дари, благодаря за споделянето!

Още от Емил Андреев – Проклятието на жабата.

Дом на Камелия Кучер ме изненада, прилъсти, много пъти напълни очите ми със сълзи, държа ме силно. Тежка колкото цял един живот. А може би и два.

Една обикновена история, на пръв поглед, в един обикновен град, но разказана толкова омайно, с такава дълбочина и сила. История за любовта. За прошката. За семейството. За вярата. За дома. За „живота, който е път към дома“. История, която можеше да е навсякъде другаде и с всеки от нас, ако имаме смелостта да застанем толкова открито към самите себе си и погледнем толкова надълбоко в душите си.

„Често надеждата се крие в най-дълбоката безнадеждност.“

„Може би първата стъпка е да знаеш какво е щастието за теб.“

„Но колко истини може да побере един свят?“

Поздравления за ИК Хермес и за чудната корица на Мариана Станкова.

Излишно е да казвам, че силно я препоръчвам.

Благодаря ти, Дени, че сподели тази книга с мен!

Мда, знаех си, че и Виенски апартамент на Радостина Ангелова ще ми хареса, след като Имаго ме остави дълго със себе си. Стилово двата романа се доближават, донякъде тематично също. След като бях слушала Имаго в прочит на Стоян Алексиев и Виенски апартамент, докато го четях, звучеше така. Чудно.

Историята, както си подсказва и заглавието, се развива в и около един виенски апартамент. Основната тема отново е любовта, случването и/или неслучването й, привличането, разминаването, самотата, отговорността, домът, семейството, мястото, твоето място.

В търсене на любовта или на себе си (дали пък не е същото) героинята ни оставя за седмица работата си, майка си и своя 6 годишен син и заминава за седмица във Виена. Наема апартамент и се опитва да осмисли в коя посока да поеме с живота си. Но, разбира се, неочаквано или не – излиза на концерт с наемодатяле си. Останалото ще оставя на любопитството ви на читатели. Има интрига, има и романтика, без да е прекалено сладникаво.

„Като че целият живот е пътуване не към конкретен човек или географска точка, а към един дом. Неслучайно хората, които забогатяват, първо него променят. Домът може да е навсякъде по света, но човек го познава със сърцето си. Когато носиш това място със себе си и чакаш да се прибереш в него с нетърпение, значи си го намерил. Дали това не е ключовата дума, нетърпение?“

Благодаря на Милена Ташева, която силно ми я препоръча и изпрати. Радвам се, че Жанет 45 са издали първото издание на романа, а също, че се е стигнало до това да има ново издание на Софтпрес от 2019-та година. Новата корица на Радослав Донев също е чудна, тъкмо като за романа.

Препоръчвам. Идеален за зимна вечер, лятна ваканция или просто слънчев пролетен / есенен уикенд.

Лелеееее … приказна и сурова, силна, като планината, омайно пленяваща като … зелените очи на вятъра … отнесе ме тази история на Здравка Евтимова.

Зелените очи на вятъра е за времето тук и сега, но е в безвремието на силата на човешкия дух. Носи мъдрост и нови измерения на думи като „любов“, „самота“, „смърт“. Дълбоко копае. И колкото повече болка извира от проникването на дълбоко, толкова и лекота. Отстояване. Дух. От майка на дъщеря. От човек на човек. От живот на живот.

Из между страниците се носи мирис на печени бадеми, щръкват дрянове, които пазят тези, които обичаме, скътава се в шепа сърце от кал …

А за хората като мен, които още не са чели нищо на Здравка Евтимова – ще откриете цял нов свят, който ще ви омагьоса.

„… Щото дори и да има очи, сърцето е един нещастен затворник между костите и нищо не вижда, докато не го извадиш на светло.“

„Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си.“

„Когато съм с мама, аз не зная дали е друг, или е същият ден, защото тя е и ден, и нощ, и трева, и къща, и коприва, и пътечка през копривата.“

„В тоя край от камък хората знаеха, че най-твърдото нещо е страхът.“

„Думите с нищо не можеш да вържеш, нито пък можеш да ги уплашиш. Те са като вселената – уж започват тук, а са оттатък баира, още преди да си поел въздух.“

„Да си мъж значи на Коледа да купиш една дебела жилетна на мама Вяра. Така тя е по-корава от гриповете и въобще не кашля … Да си мъж, значи да знаеш къде стои бъзът и да кажеш на мама: „Направих ти чай от бъз, жено. Ще ти мине.“ Достатъчно е мъжът да каже „ще ти мине, жено“ и ти минава.“

„Водех го в магазина за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го заедно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, защото беше студено и любовта се подреждаше някак, попадаше на мястото си, но никак не ме интересуваше любовта. Тя е съвсем обикновена, тъй или иначе се изперчва на пътя на хората, за нейна сметка сводници трупат пари. Търсачи на слава заснемат слаби филми, пишат фалшиви истории и стихове, а тя е толкова елементарна. И красива. Дори когато беше отчаяна.“

Истински подарък е този роман. Силно, силно препоръчвам.

Браво на Жанет45 и на Христо Гочев за корицата.

Радвам се, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е влязъл в учебник. Някъде по света. Ще се радвам много поне някой от текстовете й да се изучава, чете, изживява и у нас.

И да, тази книга ми е подарък от Дари и искрено й благодаря!

Много, много ми хареса новия роман на Петър Денчев. Очаквах го с нетърпение. И съм силно пленена. Една наша история, историята на всеки от нас. На цяло едно поколение – това на тъмните 90-те. Мътни, безизходни и неизговорени, бледи и блатисти.

Историята на продавача на цветя, който не е научен какво е щастие. Безнадеждна и нежна история, жестока и земна. За стремежа към щастие и стрмежа към свобода. История за миналото, което неизменно живее винаги в нас. Разтърсващ разказ за Русе, за България, за Балканите. С тъгата, безвремието, с липсата на бунт … място на приучена безпомощност … Само най-жилавите оцеляват, след този земетръс.

„Бях просто продавач на цветя, измъчван от тревожни разсъждения за света. В известен смисъл обичах самотата и разсъжденията, на които се отдавах. Харесваше ми да усещам как мозъкът ми работи. С други думи – нещо като загубеняк.“

„Миналото е най-сигурното място. Никога не можеш да се измъкнеш от там.“

„Ако има едно нещо, което със сигурност съществува в хората – това е болката и всяко нейно поглъщане, всяко нейно консумиране е много по-човешко от всяко въздаване на справедливост.“

„Пълното отсъствие на градска елегантност в хората контрастираше на чудесната архитектура. Това бяха напълно независими светове, които се срещаха в напречното сечение, което времето и историята им осигуряваха.“

„Обяснявах си това с приучената безпомощност … живите същества притежават способността да се адаптират дори към най-лошите условия на живот … когато хората не реагират на насилието, страхувайки се да не предизвикат още повече наисилие, всъщност се научават да го приемат като част от собствения си живот … Това парализираше всякаква сбособност за действие.“

„… невъзможността да си щастлив на място, където никой не те учи на щастие. Когато щастието не се учи, то всъщност отсъства. …Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в жял човек. Неразкъсан.“

Поздравления за Петър Денчев! И за великолепния роман и за уража да скочи дълбоко в темата. Чудесна корица от Христо Гочев. Поздравления за ИК Жанет 45.

---

От Петър Денчев задължително е да се прочете и Тихото слънце