Галина Лачева: смелост за съпротива и готовност да се учим от грешките си

12106790_10153648532957605_1398052315674980048_n

Най-смелите хора, които познавам, все са / предимно са жени! Не знам само на мен ли ми се случва или това си е правилото. Изумително е! И да, Галина Лачева е една от тях! Едновременно нежна, мила и добра, но и силна, безстрашна и отстояваща всяка своя битка – такава я познавам. Възхищава ме, вдъхновява ме Галя!
Реших да ви запозная и тук говорим за съпротивата, човешкото, битката за правата.

Кое те кара да се застъпваш силно за правата на хората?
Тласка ме усещането за дисбаланс по отношение на идеята, че всички сме родени свободни и равнопоставени по природа, и това трябва да се пази. Упражняването на насилие и неговата легитимация са от моя гледна точка единственият валиден критерий за дискриминация и съответно ограничаване на права. Ще ми се тоя възглед да беше по-популярен. За жалост ми се струва, че ксенофобските, раситските, сексистките, хомофобските и прочие основания са по-разпространени от търпимото.
Да не забравяме за правата и на останалите животни при това!

Защо (през 2017) е нужно да се говори за темата равенство и права на жените?
От една страна защото е нужно системно да се говори за равенството между хората като висша демократична ценност, особено в контекста на историческите й изкривявания – свеждане до уравновиловка, еднаквост и обезличаване, за разлика от равнопоставеност по отношение на участието в определянето на правилата, достъпа до ресурси за развитие на способностите и оптимална изява, недискриминация и т.н. От друга – заради световните статистики, според които човешките права на жените са много по-често нарушавани от тези на мъжете. Това има своите специфики и съответно заслужва особено внимание. Без търсене на обръщане на статистиките с обратен превес, разбира се, а в контекста на борбата за ефективно елиминиране нарушенията на правата въобще.

Според много хора правата на жените в България са си ОК. Какво им отговаряш?
Отговарям им, че по официални данни за страната, всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие, а над 35% от запитаните мъже смятат, че изнасилването е оправдано при определени обстоятелства. Обръщам им внимание на масово пренебрежителното отношение към жените, избрали да не раждат, агресията към избралите да отглеждат деца в гей двойка. Споменавам хомофобската заклейменост на трансполовите случаи на самоопределяне като жена и изборът да живееш като такава, в противоречие с биологичните си особености по рождение. Засягам темата за все още ограничения трудов достъп на българките до ръководни длъжности и до по-добре платени позиции в повечето сектори на икономиката. Сондирам дали въпросните ми събеседници са наясно с нестихващото явление „обективизация на жените“ и им давам примери от рекламни билборди, печатни издания, чалга сцената и пр. И прегръщам редовните ответни опити да се провокира надскачане на стремежа към опазване правата на жените, да се обърне внимание на правата на мъжете и децата. И използвам случая да напомня за правата и на животните извън контингента на хомо сапиенс, с проверка дали събеседниците ми ги включват в кръга на заслужаващите тяхната защита.

Кога ще си удовлетворена и ще знаеш, че мисията е изпълнена?
Перфекционист съм. Едва ли ще доживея края на страданията на живите същества. Личната ми мисия ще е изпълнила ако издъхна без да съм се отказала в стремежа към постигане на идеала.

Жените, които те вдъхновяват?
Едновременно грижовните и непримирими с несправедливостите, предразсъдъците и догмите – емпатичните бунтарки с всякаква окраска, възраст, сфери на изява, от всички кътчета на земята, от книгите и филмите…

За мен не е нужно да са обществено известни, да фигурират в учебници, улици да носят имената им. Всъщност повечето от вдъхновителките ми се явяват дръзки критици на онези, които контролират медиите и това кой да става известен чрез тях, на авторитарните власти, определящи какво и как да се учи в училищата, кой заслужава паметник, кой да получи награда за постиженията си, кой да участва в решенията от обществена важност въобще и т.н. Но така или иначе ме окриляват и „невидимите“ героини на собствената си съдба, които например успяват да осъзнаят ограниченията на свободата и потисничеството, на което са подложени в личен план, да се опълчат и измъкнат от клетките, давайки пример на децата и останалите около себе си…

Все пак е важно да се знаят и имена, да се изтъкват постижения – точно заради вдъхновението, което може да породи личният пример. Та си мислих покрай 8 март за стартиране на подобна страничка в социалната мрежа и на български: https://www.facebook.com/amightygirl/?fref=ts. Или хаштаг някакъв да огласим. После ми се прищя хаштагът да е по-обхватен и да не разграничава полово борците за права… Хайде да го доизмислим заедно!

Пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю?
Да подлагат на здравословно съмнение всяка една дума в него и не само, да имат смелостта да се доверяват и съпротивляват, готовността да се учат от грешките си, и щастието да живеят в мир и обич.

Феминисти от всички страни! Събина Панайотова: Не си мълчете

unnamed (3)Тадаааа поредицата ми постове за феминизма ви среща с едно познато лице – Събина! Мда, Събина Панайотова не е от кротките и затова много я харесвам, силно й вярвам и е много яко, че я има! Блогър, активист по различни теми, силен човек, днес с нея си говорим за фееееминизъм!

Феминистка ли си и какво се крие зад това?
Горда такава и си нося последствията. 🙂 Хората обичат да спорят за вълни на феминизъм и да намират най-лошото в това движение. За мен то опира до нещо много просто – равна права не само за жените, а за всички. Феминистките се борят и за права на малцинства, LGBT хора, деца и мъже. Да, има групи феминистки, които имат различни мнение по този въпрос, за мен борбата на феминизма е борба за равни права за всички.

Кое най-много те фрустрира в отношението на хората, когато се заговори за равни права?
Идеята, че ако някой иска равни права, то той иска привилегии. Която идва от това, че всички сме устроени така че да не усещаме правата и привилегиите, на които ние сами се радваме, когато вече ги имаме и ги ползваме всеки ден. Равните права са точно това – равни. Без оглед на пол, раса, култура, религия.

Според много хора правата на жените в България са си ОК. Какво пък толкова има да им оправяме? Постоянно виждам свободни, образовани, умни жени, които имат свободата да работят, да правят аборти, да носят къси поли и дълки коси, да спят с други жени, да казват, как те не са феминистки и как това е излишно. Имам новина за вас, момичета: правата на жените никъде по света не са ОК. Също така равните права са едно крехко папие маше на нашето общество и обикновено отнема много малко да бъдат смачкани и хвърлени в кофата като мокър вестник.

Като феминистка ме дразни, че жените са по-големи сексисти от мъжете, често са по-критични към жените и са по-склонни да ги спъват и да им пречат. А по отношение на самите феминистки (не толкова у нас, колкото в световен мащаб), че алиенират мъжете от този дебат. Не съм съгласна, че задължително мъж да говори за феминизъм е покровителтване. Важно е как говори. Човекът, който ме запали мен самата по gender studies и човешки права като цяло е професор Дайнов, например. Много обичам писмото на Обама защо е феминист или обяснението на Азис Анзари.

Според мен трябва да индетифицираме мъжете феминисти и да им даваме думата по-често, защото мъжете не слушат жени. Съжалявам, но това е тъжната истина. За мъжете, а и за много жени, мъжете са по-голям авторитет и ако мъже им говорят за общите ползи от феминизма и равните права, ще има много по-голям ефект, от колкото ако им казваме: тихо там, това е женска тема. Не е, това е тема за цялото общество. Освен това мъжете феминисти леко ги е срам да се идентифицират като такива, затова е добре да ги насърчаваме.

От кого зависи нещата да се променят?
Много е банално, но зависи от всички нас и понякога е в малките неща, като например да не се смеем на тъпите вицове за блондинки и негри. Защото има и много смешни вицове, но в България нещо не ги умеем.

Жените, които те вдъхновяват?
Жената, която е имала и има най-голямо влияние над мен е майка ми. До ден днешен е най-добрата ми приятелка и можем да говорим с часове всеки ден. Винаги ме е подкрепяла каквато и глупост да измисля. Обаче човек трябва да стане на една определена възраст, за да оцени родители си и понякога си мисля, че не винаги съм била благодарно дете, но сега се старая, а тя продължава да казва, че никога в нищо не съм я разочаровала. Абе супер е.

Иначе в последно време Лийна Дънам е жената, която с всяко нещо, което прави не спира да ме изненадва какъв абсолютен гений е. Мисля, че е най-силният глас на своето поколение не само по отношение на жените, но и като продуцент и творец като цяло. Лавърн Кокс е страхотна. Абсолютно перфектна, мога да е гледам в захлас и истински искам да съм като нея,но нямам този финес, признавам. Мишел Обама, няма нужда дори да казвам защо мисля. Тези дни съм си взела отпуск, за да се отдам на творчестото на Марина Абрамович и колкото повече виждам, толкова повече смятам, че е гений. Много харесвам Ангела Меркел, силно се надявам да има сили да победи злото в световната политика, защото леко е последната ни надежда. Иронията, Германия да е надеждата за свободен свят, но така е – животът се обръща.

Пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю?
Да не си мълчат. Аз имам славата на хейтър и дълбоко сърдит човек, защото се обаждам като видя каквото и да е изказване или проява, които ме дразнят, а честно казано живеем в свят, в който ужасно много неща не просто ме дразнят, а искрено ме потрисат. Вчера четох за убийството на Дандара дос Сантос и искрено исках да повърна, стана ми физически лошо. Още повече, че преди дни гледах филм на Стейси Дули (добавете я в горния списък) от BBC за сексът Турция, Бразилия и Русия, където този проблем беше засегнат. Гледайте го.

Не мисля че е ок да си мълчим, дори когато някой каже тъп сексистки виц. Просто не е ок, защото подминаването на всяко малко нещо, означава че сме ок със средата. А тя възпитава. Не си мълчете.

unnamed (2)

За равенството между половете, силните стереотипи и има ли изход – разговор със Светла Енчева

two-women-of-tahiti-paul-gauguin

И пак по темата за жените и равенството – говорим си със Светла

Равни ли са жените и мъжете реално у нас, според теб?

Под „реално“ можем да разбираме много неща. Ако имаме предвид заплащането на труда – не, не са равни. В достъпа до висши ръководни позиции също не са равни. Преди няколко месеца направих анализ на присъствието на жени в парламента. От депутатите малко над 82% са мъже, а жените са почти 18%. Докато работих по темата, ми направи впечатление, че в българския език дори няма изрази за описване на силните жени в политиката, какъвто е например изразът „политически мъже“.

Друго, което ми прави впечатление, е, че в редица области у нас се смята за напълно в реда на нещата жената да се приема като сексуален обект. В заведенията като цяло преобладаващият тип сервитьор е добре изглеждащо момиче, по-точно – сексуално привлекателно. Като написах „сервитьор“, дори се замислих, че не помня да съм виждала обява „търсим сервитьори“, обикновено на обявите пише „търсим сервитьорки“. Има и големи вериги заведения, в които сервитьорките са в униформи с минижупи и трябва да имат съответните крака, на които минижупите да стоят добре. Това е една от основните причини, поради които престанах да ходя в Happy. Когато бях за няколко дена в южна Франция, контрастът ме порази – там преобладаващият типаж сервитьор е мъж на средна възраст.

Такива нагласи има не само в сектора на услугите – можете да ги видите там, където най-малко очаквате. Всички знаем за преподаватели в университета, при които студентките имат по-добри шансове за висока оценка, ако се явят на изпита с къса пола. Има обаче и по-драстични случаи – катедра в български университет например, която веднъж седмично се посещава от основателя си. В този ден всички преподавателки трябва да се с поли над коляното, защото на професора така му харесва. На единствената преподавателка, която съответния ден упорито идва с панталон, редовно ѝ се карат, че не се държи уважително към професора, не му е достатъчно благодарна и затова не ходи с къса пола.

Подобни случаи изобщо не са изключение, но дотолкова сме свикнали да ги възприемаме като нещо естествено, че не ги и забелязваме много-много. Мишел Фуко казва, че властта е най-ефективна, когато я смятаме за толкова естествена, че дори не я забелязваме. Голяма част от жените в България смятат, че трябва да са сексуално привлекателни според определени стандарти, за да „изглеждат добре“, и не им минава през ума, че това може да е форма на интернализирана власт. Ако видиш например повече скандинавски жени, разликата веднага изпъква. Много от тях по тукашните стандарти биха били окачествени като лесбийки – без грим, с ниски обувки, често с къса коса. Приятелка, която преподава в Германия, разказва, че е много лесно да се разпознаят българските студентки първокурснички там – гримирани и нагласени, с фалшиви „маркови“ чанти и на високи токчета. Но с времето се научавали да се гласят по-малко и да ходят на лекции с колело.

Давам си сметка, че говоря „от собствената си камбанария“. Самата аз не се гримирам, защото не виждам никакъв смисъл да хабя време, усилия и пари, за да не приличам на себе си. Не нося обувки с токчета, понеже не ми е удобно и не ща да се мъча. И нямам усещането, че женствеността ми, каквото и да означава това, страда от тази работа.

Мисля си и че социалният натиск върху жените е социален натиск и върху мъжете. Бих искала да живея в свят, в който хората изглеждат, както се чувстват, а не каквито са стереотипите за пола им. Мечтая да доживея време, в което няма да е скандално мъжете да се гримират и да ходят с поли и рокли…

Кое те гневи най-вече? Кои ситуации, случки?

Гневи ме това, за което писах по-горе – схващането на социалната принуда, която възпроизвежда сексистки стереотипи, като нещо не само естествено, но и необходимо. В същото време знам, че човешкият свят е така устроен, не само в България, и че това го удържа. Ако не приемаме принудата като естествена, социалният ред ще стане много крехко нещо. Тъй че не толкова принудата ме ядосва, колкото сексистките стереотипи.

А най ме гневи идентифицирането на женското с майчинското. Знам, че отново гледам „от собствената си камбанария“, защото самата аз нямам желание да бъда майка. Но не мога да приема, че отказът да се изпълни биологичната функция на възпроизводството е морално прегрешение. Като кажеш, че не желаеш да имаш деца, повечето хора реагират, сякаш човечеството ще се свърши заради хора като мен. А населението на планетата не е престанало да се увеличава. Дали „морализаторите“ са загрижени за цялото човечество, или за една определена част от него, към която принадлежат те?

Днес публикувах в Marginalia по темата http://www.marginalia.bg/analizi/tya-e-vinovna/ и позицията ми за пореден път стана предмет на хейт.

Съвсем не отричам родителството и все се чудя защо екзистенциалният ми избор се генерализира. То е все едно някой да упрекне теб, че имаш фирма за уеб дизайн, вместо да живееш на село и да се занимаваш с фермерство, защото, ако всички работят в града, какво ще ядат хората? Може би примерът не е съвсем удачен, защото ти все пак си отглеждаш храна в двора :-). Но тя, все пак, не е достатъчна, за да изхранваш с нея семейството си, камо ли други хора. Думата ми е, че има достатъчно хора, които искат да бъдат родители. Толкова ли е страшно да има и такива, които не желаят?

Какви са пътищата към промяна?

Смятам, че за равните си права човек трябва да се бори. Да дава публичност на проблемите, свързани с неравноправието, да не се уморява да убеждава. Да не се отказва, когато среща неразбиране и омраза. Колкото повече хората отстояват правата си, толкова по-голяма е вероятността достъпът им до тях да се разширява. Това важи и за жените, и за ЛГБТ „общността“, и за други дискриминирани групи. Не трябва да чакаме директиви на ЕС, които задължително да се прилагат у нас, за да ни се гарантират определени права. Има огромна разлика между правата, за които си се преборил, и тези, които са ти подарени. Една от основните предпоставки за евроскептичните настроения у нас е, че по линия на ЕС у нас се въвеждат правила, които не са били обект на вътрешни дискусии, не са изкристализирали като необходимост, нямало е хора, които са се борят в достатъчна степен за тях.

НПО секторът в помощ ли е и може ли повече? От кого зависи?

Хм, сериозно ме накара да се замисля по този въпрос. Не че имам поглед върху целия НПО сектор, но по мои впечатления неправителствените организации, за които мога да се сетя и които имат отношение към жените, разглеждат жените по-скоро като уязвима група. Примерно жени, пострадали от насилие, жени, жертви на трафик и тъй нататък. Популярната инициатива „Извърви километър в нейните обувки“ отново е насочена към насилието върху жени. Разбира се, много е важно да има такива организации, които създават видимост на проблемите с насилието и които помагат на пострадали жени, предоставят кризисни центрове, психологическа и юридическа подкрепа. Трудно ми е да се сетя за българска организация обаче, която се занимава с равните права на жените – и в труда, и в други области. Може би има такива, но видимостта на другите определено е по-голяма.

Смятам, че да се разглеждат жените предимно като уязвима група, освен че не помага много на равенството, не е справедливо и към мъжете. Идентифицирането на жертвите на насилие и жените пречи да забележим мъжете, жертви на насилие, включително и на сексуално насилие. Според българското законодателство дори не съществува изнасилване на мъже, изнасилени могат да бъдат само жените. Насилието върху мъже, разбира се, не е толкова разпространено като това върху жени, но това не означава, че то не съществува и че не трябва да се говори за него.

От кого зависи, питаш. Освен от самите неправителствени организации и от нас, като граждани, зависи и, не на последно място, от приоритетите на донорите, тъй като като цяло неправителствените организации оцеляват от проекти. Знам, че звучи цинично, но когато за проекти, свързани с равенството на половете, се дават повече пари, отколкото за такива, насочени към жените като уязвима група, НПО секторът целокупно ще се загрижи за равенството.

Още по темата за тази година: разговорът ми със Събина и с Марин.

За илюстрация – Гоген.

Един откровен разговор със Събина на тема жени и правото на всеки да е най-доброто си Аз

two-women-running-on-the-beach

В продължение на темата за жените в женския месец си говорим със Събина и мисля, че е доста любпитно:

Защо, според теб, хората толкова се вглеждат в разликите между мъжете и жените?

Според мен причините основно са две. Първо, защото независимо да ли искаме да го признаем или не разлики има. Не само в пола, но и в начина по който двата пола мислим, действаме, възприемаме нещата и най-вече в начина по-който реагираме.

Втората причина са стереотипите, с които всички ние сме израснали. Ако не в семейството, то в обществото. Според тях жените и мъжете имат определени роли. Жената е майка, домакиня, работи в сянката на мъжа. У нас жените традиционно работят, от една страна защото има наследство от комунизма да докажем, че жената може да е багерист, танкист и всякакъв -ист. От друга жената у нас работи, защото няма как – един доход трудно стига.

Въпреки това имаме стереотипи за типовете професии, които жените могат да изпълняват – жената е медицинска сестра, мъжът е лекар, например.

Имаме и дори стереотипи за успелите жени в бизнеса. Те са жени, дъщери или любовници на някой. И за съжаление, това в повечето случаи и вярно, но не винаги – има и примери, които опровергават това. Проблемът обаче се задълбочава, когато този тип жени се промотират и останалите остават с впечатлението, че това са начините жена да успее и се примиряват. Жената в бизнеса може само да е сянка на мъжа.

Как можем да променим това?

Можем да променим начина, по който възпитаваме и дъщерите и синовете си. Това сработва трудно и е дългосрочна, съответно несигурна инвестиция, но няма друг начин. Трябва да започнем да възпитаваме децата на предприемачаство и да започнем да променяме начина по-който възприемат джендър ролите. Това е усилие на много нива – на училището, на родителите и на цялото общество. Вече виждаме чудесни примери в чужбина, които у нас за съжаление дори много жени отричат. Защо ни е да има Леми – куклата с размери на средностатистическа жена, нали куклата е мечта, тя трябва да кара момиченцата да се стремят към нещо по-добро. Съжалявам, но отричането и борбата със собственото ни тяло, болемията и ненужната козметична хирургия не са точно нещо по-добро.

В България проблемът с джендър ролите е сериозен и защото е силно залегнал в начина по който мислят дори жените, не само жените. Жените у нас масово не разпознават домашно насилие или сексуален тормоз. Счита за нещо нормално и дори тотално липсва емпатия към този вид разговори. Видяхме няколко примера през изминалите месеци.

Междувременно масовите медии непрекъснато промотират и показват като примери за подражание точно типа жени, за които говорихме по-горе – нечия любовница, нечия дъжещя. Едни и същи момичета се въртят от ръка на ръка на едни и същи синове и известни босове и това са момичетата, които виждаме всеки ден по телевизията, това са женските модели на подражание.

Тук аз виждам нашата роля – на Интернет и новите медии. Ако аз, ти, другите жени блогъри не говорим за това, не вадим на преден план точно другия тип примери, няма кой. Нещата се променят и с говорене, с показване на положителните примери. Трябва да създаваме “вълни”, които да достигат до все повече и повече хора и да ги карат да мислят.

Кое те ядосва най-много в цялата тази „битка“? Ти кога я усещаш най-вече?

Ядосва е силна дума, но нещото което ме изненадва е въпросът от страната на мъжете: Нас как ни интересува това? Как ме засяга този разговор като мъж? Ами засяга ви. Не живеем във вакуум разделени на мъже и жени. Всеки мъж има майка, сестра, гадже, дъщеря! Да кажем, че майките ви са живели в други времена; да кажем, че ви е по-удобно жените ви да работят по 10 часа, да се прибират, за да готвят, пишат домашни с децата, чистят къщата и прочие, ами дъщерите ви? Ако утре някой каже, че дъщеря ви, че не може да има частен бизнес, защото не е ничия любовница? Или че няма да бъде повишена, защото за същата позиция има мъж кандидат? Това е разговор важен за развитието на цялото общество, не само на индивиди.

Мъжете много обичат да казват, че в бизнеса няма мъже и жени, има резултати. Жената или се справя или не. Само че тези резултати са базирани на това, че бизнесът е мъжки спорт и често, за да ги покрие жената просто трябва да е мъж. Аз мисля, че е време да мислим и бизнесът като цяло през женска перспектива и да видим дали всъщност не можем да го направим по-отговорен, по-хуманен с помощта на женските качества. В края на деня бизнесите, които се концентират само върху печалба и растеж на всяка цена не носят стойност за обществото ни. Погледнато в дългосрочен план повече вредят от колкото допринасят. Мисля си, че тук жените могат да изиграят важна роля.

Кога аз я усещам. Не бих казала, че съм усещала задължително натиск защото съм жена. Винаги е било заради личните ми качества – заради това, че не съм склонна да си мълча, че винаги искам да променя нещо към по-добро, че се отдавам – понякога твърде много или че ужасно ми личи, когато нещо в работата ми ми е скучно и не виждам смисъл.

Но аз съм типа човек, който няма нужда една “битка” да е лична, за да я води. Дори напротив, понякога отстрани ми е по-лесно. Имам особена слабост към under dogs и на 31 години, колкото и да е наивно, все още искам нещата да са честни и добрите, умните и смелите да печелят накрая. Много искам животът и обществото да са справедливи и всеки да има право да е най-доброто си Аз, което автоматично прави темата за жените важна за мен.

Още по темата:
Как да окуражим жените-предприемачи
и Жената в България готви, пере, чисти …

за илюстрация – любима картина на Пикасо

Жените-предприемачи – има ли как да ги окуражим

download (2)
Продължаваме да си говорим с Марин Мермерски на тема жени и равенство. Този път акцентът е към жените-предприемачи.

Жените-предприемачи – има ли как да ги окуражим?

Първо бих искал да кажа и че има и не малко мъже на по 30 и повече години, които имат стабилна работа с добра заплата, някой друг ипотечен кредит и семейство и които не по-малко си мечтаят за собствен бизнес. Също ги е страх и не знаят откъде да започнат. А сега обрано към въпроса ти.

Мисля, че за жените предприемачи – които според различни изследвания са по-детайлно ориентирани, следят бизнеса по-изкъсо, по-големи перфекционисти са и рискуват значително по-малко от мъжете – е важно на чисто емоционално ниво да приемат, че животът дава възможности често не на най-умния, най-можещия или най-разбиращия, а на този, които се е появил и е поискал най-убедително. Редно е да се борят със зъби и нокти. Има моменти, в които целият ти бизнес се крепи на това колко силно вярваш в него и в себе си. От тази гледна точка за дамите е още по-важно да се обградят с положителни хора. Да си обръщат внимание и да си угаждат заради самите себе си. Другото нещо, което е редно да приемат спокойно е, че често един бизнес отнема години, за да се изгради. Понякога потъва и трябва да се мине към нещо друго. Важно е да разберат какво им дава това да са предприемачи и защо го правят. Да не дефинират себе си само като собственик на точно конкретен бизнес, а на едно по-високо ниво – като предприемач.

Имаше изследване в Харвард Бизнес Ривю на известни млади милионери. Средният брой техни неуспешни бизнеси преди да стигнат до успешния си бизнес, доколкото помня, бе или 13, или 17. Разбира се изключително важно е рисковете да са премерени и да не те изкарат от играта, но все пак без риск няма възвръщаемост. А кое е по-рисковано да развиеш разумно един бизнес за 5-10 години и за още 5 години да натрупаш добри спестявания или цял живот да работиш за някого другиго, който я фалира, я те уволни. И ако в този момент имаш малко дете и безработен мъж?

Желая успех на всички жени и мъже, които четат тази публикация и имат или планират да почнат собствен бизнес. Правете го разумно, с търпение, любов, самочувствие и се борете здраво. Не е лесно, но си заслужава. А и кое нещо, което наистина си заслужава е лесно? И от друга страна толкова хора, които нямат и половината от Вашите качества са успешни бизнесмени. Така, че действайте.

В България жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа

femisnot
Говорим си днес с Марин Мермерски на тема равенство между половете и феминизъм. Един дълбок разговор, по тема, която някак никога не е на дневен ред в обществото ни.

Има ли разлика, според теб, във възприемането и в реалната равнопоставеност мъже-жени в Европа и в България? Какво е по-специфичното у нас?

Европа не е хомогенна. Последните години са много динамични. Държавите имат нужда от свежа кръв в работната сила. Обществената съзнание се изменя в полза на жените. Например, преди 4 години исторически патриархална Франция въведе изискване до 2017 г. да се достигне 40% женско представителство на ниво управителен съвет в големи и/или публични компании. В края на 2014 г. Германия благослови сходно законодателство с малко по-различни параметри. На ниво ЕС виждаме подобни цели: 40% – 2020г. И бащинството става все по-популярно.

Жените в Западна Европа – изключение правят Скандинавските държави – обаче са исторически по-назад от българките в еманципацията си на пазара на труда. Може би също и затова там се обръща силно внимание върху равенството между половете.

България – предполагам поради социално-икономическия път, който е извървяла – е приела в по-голямата си част, че жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа. Отсъстват често срещаните в западните медии статии, фокусиращи върху трудностите и пречките пред жените вместо върху ползите от разбиването на тези пречки. А съгласи се, трудно е да си топ мениджър, успешен предприемач или добър спортист, ако си обезкуражен.

По отношение равенството. Нека се спра на пазара на труда на по-обобщено ниво. Съгласно ЕВРОСТАТ през 2013 г. средно 69.5% от мъжете и 58.9% от жените в ЕС (на възраст от 15 до 64 години) работят (1). За България: 62.1% (мъже) и 56.8% (жени). Ние, обаче сме нацията в ЕС с най-нисък брой нейни представители работещи на непълен работен ден: 2% от мъжете и 3% от жените (2). Стойности за ЕС: 8.7% и 32.5% съответно. 58.6% от българските жени, които не работят на пълен работен ден биха желали да работят на пълен такъв. Този процент при другите европейки е над двойно по-нисък (26.1%) (3). Съответно аналогичните съотношения за българските мъже и другите европейски мъже изглеждат така: 65.8% и 40%. Равенството в заплащането между мъжете и жените у нас също е доста над средното за ЕС през 2013 г.

Това, в което сме назад е по-скоро липсата на ясно разграничаване между работното място и личен живот. Чувал съм за случаи на сексуален тормоз от работодатели/преподаватели от една страна и за случаи на „едни гърди напред“ от друга, които биха били немислими на запад.

Често се споменава „стъкления таван“, наистина ли го има и до каква степен?

Да започнем от страната на неограничените възможности. Според изследване на ЕY върху 1371 публични компании в САЩ, през 2013г. 85% от местата в управителните съвети се държат от мъже. Според изследване на Европейската комисия (ЕК) върху най-големите публични компании (общо 587 компании) в страните членки на ЕС, 83.4% от местата в УС се държат от мъже. Дори в Норвегия – чието правителство изиска в далечните 2002г./2003г. от публичните компании да достигнат 40% женско представителство на ниво УС, което бе достигнато 2009г. – към 2013г. нямаше нито една жена изпълнителен директор в най-големите 32 публични компании. В България 84.8% от местата в УС на 15-те публични компании, които ЕК е разгледала, се заемат от мъже.

Има и големи секторни различия. Съгласно проучването на EY споменато по-горе в медиите и търговията около 20% от членовете на УС и около 15% от висшия мениджмънт са жени, докато в нефтената и газовата индустрия съответните числа са 10% и 5%.

Има ли все пак тенденции на промяна в последните години?

Определено. От една страна големи компании се ангажираха с изследвания в тази сфера. Жени започнаха активно да се събират и да правят женски професионални срещи/организации, което е изключително важно, тъй като едно от пречките, които често се посочват за професионалното развитието на жените е, че имат доста по-малка мрежа от контакти от мъжете. Има силно желание на правителствено в редица страни в Западна Европа да се облекчи държавния бюджет, като силно женско присъствие в работната сила и предприемачество са две възможни решения.

Но за мен промяната ще дойде от това, че жените могат да ни помогнат да подредим света, в който живеем и да го направим по-социално отговорен.

Как, според теб, ще се случи тази промяна и какви фактори биха ускорили този процес?

Не помня коя феминистка бе казала “Equal does not mean the same.”, тоест: “Равна не означава еднаква“. Отлична мисъл. Много голяма част от дискурсите и политиките за еманципация на жените фокусираха и все още фокусират върху едно чисто механично равенство с мъжете на работното място без да показват в какво средностатистически жените и мъжете се допълват и какво могат да научат един от друг. Например: Говорим за квота на жени в УС, а не за промоциране на „женското“ мислене в УС.

Мисля, че е редно в известна степен да изместим фокуса от равенството към ползите от различието и то не на ниво биология, а на модели на мислене и вземане на решения. Мисля, че е редно да не очакваме, че средностатистически мъжете и жените ще са еднакво добри във всичко. И мисля, че свободния пазар може да види ползи от тази по-голяма възможност за диверсификация и да е дори по-добър коректив от държавата. Трябва да внимаваме, обаче да не прекалим с обобщаването и стереотипите, тъй като работим с уникални хора, а не със средностатистически величини. От тази гледна точка е редно да минем над ниво биологическа единица, а по-скоро на начин на мислене. Особено в днешно време, в много мъже се засили „женското“, а в жени „мъжкото“ възприемане и мислене.

Мисля и че не можем да говорим само за жените и да подминаваме мъжете. Преди години видях, че приятел е на митинг за правата на бащите. Има син в Канада, който губи при развода, защото по негови думи има стереотипи. А тези стереотипи не са ли същите, които безгласно казват – Как ще работиш, нали имаш дете, мамче?

В ЕС започна да се говори активно по тази тема. Много ще се опитат да наложат тяхното си парченце истина, като представляващо целия пъзел. Но с оглед икономическите и социални динамики в нашето общество очаквам, че в рамките на 5-10 години този дискурс ще даде зрели решения, които ще са и важна част от решенията на редица икономически проблеми.

Крайният феминизъм е някак непопулярен у нас. Това добре ли е, според теб?

Крайният феминизъм първо е доста обща категория, тъй като има различни видове феминизъм: социален феминизъм и всякакви други, които имат малко общо и често и не се харесват помежду си. Така е още от Клара Цектин нататък. Нека да разгледам стереотипния краен феминизъм с неотваряне на врати, небръснене на крака и т.н.

Първо, всяко общество е като жив човек със своята си история опит и реакции. Трудно е да очакваме една българка, която работи като вол и си мечтае тайно, тайно най-накрая мъжът й да се сети аджеба да й подари едни цветя и да й каже колко е хубава, да вдигне скандал, че й е отворена врата. Крайните видове феминистки са имали своята роля в редица страни – и има и положителни, и отрицателни резултати от техните действия.

Лично аз съм скептичен към крайни течения, който се базират на отричането на нещо, защото имат потенциала да те превърнат в гротеска на това, което отричаш. Например, преподавател от САЩ имаше позната, която бе правила изследване върху лесбийките и се оказа, че има такива, при която едната изпълнява мъжка роля и за да се наложи, бие другата. Казвайки това е редно да отбележа, че има ситуации, в които единственият начин да се промениш е пред вратата ти да има 100 гневени жени с плакати. Така, че не може изцяло да отречем крайния феминизъм.

Заслушай се в думите на Ашо

954815_10151874540434323_914008724_n

Ашод Дерандонян е от тези идеалисти млади хора, завърнали се в България да помагат да става по-добре и тук. Финансов консултант, активен гражданин и радетел за равенство и интеграция Ашо се е захванал серизно да популяризира проблемите на глухите и хората с различна степен увреден слух. В България има над 120 000 такива хора. Те нямат достъп до българското кино и българските телевизии, трудно намират работа и като цяло са заврени в тъмния ъгъл на обществото ни.

Говорим си с Ашо защо се върна и защо искаме повече хора да се заслушат:

Защо Заслушай се?

Какво по-хубаво от това име за първата по рода си информационна кампания за предизвикателствата пред хората с увреден слух както и за повишаване на културата на слухово здраве в България. Време е вече да се заслушаме един в друг независимо от това дали имаме слух или не. Това е призив за едно по-добро общество, където всички ние имаме възможността за равен старт. Също така, голяма част от хората в България приемат слуха си за даденост и не предприемат никакви мерки срещу шумовото замърсяване, на което всеки един е изложен в съвременното ни общество. Инициативата е на хора с увреден слух и техни приятели, които призоват за по-добра грижа за слуха. Ние, хората с увреден слух, знаем какво е, и искаме да предпазим всеки.

Какво планирате още, за да ангажирате вниманието на обществеността?

Вече промотираме лица с увреден слух и показваме, че въпреки загубата си на слух, те са можещи и активно работят за това техните мечти да станат реалност. Вече с помощта на Столична община  промотираме Кампания „Заслушай се“ чрез билборд и постери. Присъствието ни в онлайн пространството ни чрез фейсбук страницата ни и сайта ни също допринасят за информирането на българските граждани. Участието ни в редица събития, като StartUp Conference 2014, където за първи път ще има осигурени жестов превод и съответно субтитри за видеоматериали е един пример за съпричастност към тихата общност. Обществените библиотеките в страната тепърва ще работят в посока да осигуряват по-добър достъп до информация за хората с увреден слух. Привличаме редица инициативи, организации, бизнеса да покажат своята съпричастност към каузата.

Къде е мястото на хората с нарушен слух в обществото ни и какво може да се направи, за да е по-достойно?

В момента хората с увреден слух в България се водят като инвалиди, което е в резултат на една държавна политика от години, което обаче довежда не до тяхната интеграция, а допълнителна изолация.  Това трябва да се промени – хората с увреден слух са здрави и можещи хора. Единственото, което трябва да се осигури е достъп до по-добър достъп до информация и комуникация. Нужен е модерен център за жестов език и услуги, който да подпомогне  по-добрата интеграция на хората с увреден слух. Трябва да имаме субтитрирани български филми, предавания и т.н. „Заслушай се“ ще се стреми точно към това – осигуряването на равен достъп до информация и комуникация.
„Заслушай се“ се стреми към по-добро приемане и разбиране между всички нас.

Самият ти какво пожелаваш на хората като теб?
Аз бих пожелал от сърце на всички хора с увреден слух да имат самочувствието за това, че можем да бъдем като всички останали. Загубата на слух не трябва да ги плаши и демотивира, напротив трябва да полагат усилия и да покажат, че въпреки това, можем да живеем по същия начин както всички останали. И да сме целенасочени и борбени и разбира се да сме приятели с всички, независимо чуващи или със слухова загуба. „Заслушай се“ се стреми точно към това – да покажем че най-доброто предстои. А то е, да сме щастливи и да имаме възможностите за равен старт.

#заслушайсе

и страничката за кампанията във фейсбук

Не за прайда, а за правото да си свободен

Наистина не успявам да уловя нуждата от суматоха, вражда, нетолерантност, агресия, истерия около провеждането на прайда (днес в София и по принцип).

Две основни неща са нужни на човек, като въздуха и слънцето за всяко живо същество – нуждата да е свободен и нуждата да е щастлив.

От изконната необходимост човек да е свободен да е себе си и да прави своите избори, всеки ден, във всяко отношение и да намира своя, вероятно не винаги лесен път към щастието – никой няма право да скага окови от каквото и да е естество върху другия, другите.

Хората следва да са свободни в избора си кого да обичат, с кого да са щастливи, кой им дава нежност в този и без това толкова враждебен свят. В този смисъл и семейството (за което писах наскоро) може да е във всякакви комбинации, стига да е с грижа, любов и доверие.

И никакви аргументи не могат да ме убедят в обратното.

Клетниците

Film_Review_Les_Miserables-087fa1356128584_image_1024w

вероятно си спомняте историята – чели сме я като задължителна литература в 8-9 клас. малката Козет, Жан Валжан, който откраднал свещниците, бил на каторга, после избягал и се променил, Революцията, Гаврош, барикадите ….

дължината на прожекцията, фактът, че не е просто филм, а мюзикъл, класическата история, позната на всеки, целият шум около него може да ви откажат. а не бива. Клетниците трябва да се гледа, слуша, усети, изплаче, преосмисли, изживее.

от утре по кината. още инфо за Клетниците