50 дни в синьо

IMG_5533

Лято 2017 за мен бе синьо. Всъщност изкарах 50 дена със синя коса. Това бе експеримент. Експериментален бунт. Израз на свободна воля. Измерване границите на обществото ни. И личните, разбира се.
Споделям накратко резулатите и наблюденията си.

Лични.
Забавлявах се. Харесах се така. Мисля, че и основна част от семейството и приятелите ме харесаха. Стоеше ми естествено тази синя коса и ме зареждаше.
Прагматично, особено за лятото, когато човек рядко спи у дома, а е често по хотели и други места леко постоянно бях в стрес да не боядисам възглавниците в синьо, но някак го прескочих това леко дискомфортно обстоятелство.
Честно – най-много ме радваха хората, които си общуваха с мен без коментари за косата ми, просто както винаги, като с обикновен човек. Благодарна съм им.

Обществени.
Като цяло хората, особено тези, с които имах повод да поговоря, да им се усмихна и общуваме, ме приемаха добре.
Нооо обрах и не малко подминавания с цъкане на език, враждебни коментари и подмятания. Постарах се да не им обръщам внимание много. Но разбрах, че на различните хора в България никак не им е леко. Че традиционно мислещите хора доминират, но и че (за пореден път се убедих) промяната е възможна и си пробива път, макар и бавно.

Продължението.
За момента, за спокойствие на заинтересованите и случайните минувачи по улицата – отново съм в конвенционалната гама за цвят на коса. Но не за дълго.
Ще има продължение този експеримент.
Едно, защото е забавно в личен план.
Две, защото има ефект върху другите – на едни дава кураж да видят, че може, на други – че е възможно, на трети – да опитат да приемат, на четвърти – да разширят границите си.

Благодарности.
Благодаря на Димитър Цонев (Star Nails Bulgaria) за консултацията за цвета и за боята, както и на смелия ми коафьор Васко, който подкрепи това мое начинание.
Благодаря за вниманието.

The Righteous mind. Защо добрите хора са разделени

IMG_5586

The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Социално предприемачество в действие: ура за Отсреща и Антон Вълков

img_8206

Познавам Антон Вълков като мечтател и като благ, добър, съзидателен човек. Наскоро той се зае с една наглед сложна и доста предизвикателна задача – да създаде споделено пространство в Пловдив – Отсреща. Получава му се, според мен, на него и партньорите му. Но в този разговор, който споделям тук, научаваме още.

Как дойде идеята за Отсреща и как я реализира?
Идеята за Отсреща е много стара. Първо като тийнейджърска мечта да имам кафене, като това от сериала „Приятели“, а по-късно и като осъзнато търсене на физическо пространство за изява по темите, които ме вълнуват – устойчиво развитие, смислени разговори, общности. Споделих я с близките ми хора – сестра ми Ана и нейният приятел Христо, които също имаха подобна идея за техните проекти свързани повече с науката, дизайна и изкуството. Кафето се оказа добра пресечна точка между всички теми и начин да привлечем разнообразни хора към тях. Мястото изградихме сами, по дизайн на Христо, с минимална финансова инвестиция и много часове вложени в ремонт, изработване на част от мебелите и другите елементи на интериора. Удоволствие е да погледнеш почти всяко нещо около себе си и да се сетиш как си го правил 🙂

По-различен ли е Пловдив с Отсреща? Какво носи мястото на хората?
Иска ни се да вярваме, че сме място, което задава тон по алтернативен начин за теми като устойчивото развитие на града и бизнеса като цяло, качеството на средата, която обитаваме, математиката, астрономията, визуалните изкуства. Правим го чрез собствените си проекти и като предоставяме пространството на всеки, който се свързва с нашите търсения. Понякога достъпът до много информация за всичко, което се случва някъде другаде ни дава измамна представа, че го имаме и тук. Иска ни се повече смислени инициативи да се случват на местно ниво за местните хора, Пловдив дава много възможности, но все още неизползвани.

Социалната промяна в ход ли е, според теб, и в България? Как може да се ускори?
Обществото се променя постоянно, едва ли някога е спирало. Въпросът е на какво обръщаме внимание, в кое влагаме енергия и време. Отговорът е във всеки от нас и малките избори, които прави всеки ден – от това какво да купи, с кого и как да общува до това какво да работи. Не вярвам, че има някаква конкретна промяна, която трябва да се случи на всяка цена, по-скоро в кръговрата на неизбежната промяна да успеем да хванем най-същественото.

Какво си пожелаваш?
От гледна точка на развитието на Отсреща си пожелавам да бъда по-търпелив и да мога по-добре да виждам реалните нужди – както моите, така и на хората около мен.

Ако и на вас са ви симпатични – посетете ги или поне дайте по един лайк – fb 🙂

interior

Георги Марков за свободата

„От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото – още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието – трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.
Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост…“

Георги Марков


Благодаря на Елена Хамбарджиева за пропомнянето!

Елена Божинова: Относно глупостта на злото

p_45715

Благодаря на Елена за този текст!
Споделям с много вълнение, тъга и все пак надежда, че можем заедно да спрем завладяването ни от Нищото …

„От много дълго време насам българският политически живот (за съжаление) ми напомня за заглавието на една психоаналитична статия – „Относно глупостта на злото“ (Concerning the Stupidity of Evil, D. Meltzer, Sincerity, Karnac Books, 1994).

След писмото на В. Симеонов към българите в чужбина, реших, че е крайно време да помисля защо българският политически живот и глупостта често изглеждат много тясно свързани. Преди да решите, че глупостта не е достатъчно сериозен проблем, ви моля да помислите отново. Ако сте от моето поколение сигурно си спомняте един филм – „Приказка без край“, в него имаше едно „нищо“, което поглъщаше в черната си маса целият свят и бяха нужни целият героизъм на характерите от филма и цялата креативност на създателите му, за да може да му се противопоставят. Съществуването на света беше застрашено поради ширещата се глупост и безхаберие, защото, казва Мелцер:

„Доколкото индивидите са пожертвали способността си за страстен отговор на красотата на света, те падат жертва на завистта към другите, които изглежда притежават „ежедневна красота в живота си“, вътрешна красота. Но тук отново глупостта погрешно възприема външната форма за вътрешна красота и търси „тайни на успеха“, вместо „душата на мистерията“. – Доналд Мелцер, „Относно глупостта на злото“, Sincerity, Karnac Books, 1994

И така, за пореден път бяхме изправени пред бруталността на глупостта като клиничен феномен, като психична защита срещу способността за мислене, промяна, развитие, срещу глупостта, която в неизбежен екип със завистта, реагира първосигнално срещу всеки опит и всеки успех на надеждата, активността, включеността на хората, които влагат страст в живота си, които са малко по-различни, изглеждат по-успешни, имат самочувствието да се заявяват и да отстояват себе си и бъдещето си. Когато глупостта ги забележи, когато се почувства застрашена (защото идват избори, защото е била учудена от резултатите от предишните избори, защото не може да повярва и, още по-малко, може да понесе, че съществува и друг свят на красота, на възможности, на потентност, на успехи, на любов и принадлежност, която не е обвързана с преки ползи, с тънки сметки, а говори за идентичност, лоялност и надежда), тогава глупостта показва истинското си лице, изкривено от лъжи, манипулации и завист, не можещо да понесе „душата на мистерията“, а ровещо за познатите му перверзии – пари, жажда за внимание и саботаж.

Когато бях малка „Приказка без край“ беше един от любимите ми филми, той ми даваше надежда, че смисълът, страстта, надеждата могат да победят глупостта и Нищото. Сега ми коства огромно усилие да си припомням това, но пък дъщеря ми ми помага да си припомня „красотата на света“ и „душата на мистерията“.

И нещо лично, г-н Василев, ние не използваме децата си за политически цели, ние сме политични в името на децата си.

200_s

Припомнете си „Приказка без край“:
„– Защото хората започнаха да се обезверяват и да забравят мечтите си. Така Нищото става все по-могъщо.
– Какво е Нищото?
– Празнината, която остава. То е като отчаянието, унищожаващо света.
– Но защо?
– Защото хората без мечти са лесни за контролиране. А у когото е контролът – притежава властта.“

Гаяне Минасян за понятието за лидерство

Слагам този текстна Гаяне Минасян за истинското лидерство, за да не потъне. А е много ценен, за да го оставим да потъне във фийда на социалките:

„Една от причините, поради които не виждаме желаната социална промяна, е остарялото ни, тоталитарно понятие за лидерство. За прекалено много от нас лидери са хората, които са на власт – политиците. Истинските лидери на едно общество обаче не са тези, които държат лостовете на насилието (политическата власт), а тези, които държат лостовете на съзиданието – дейците на културата, науката, иновациите, изкуството.

Промяната не започва от законодателството, което ще ни я „спусне“ отгоре; промяната се създава от гражданите, които водят, а властта може само да следва. Именно заради големите ни очаквания към властта има такъв вакуум на лидерство и сякаш само се лутаме като муха без глава, без да отиваме наникъде. Време е да забравим чл.1 за ръководната роля на партията.“

Опааа! Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати

Признавам си – финансите не са ми страст. Но случващото се по света, специално в последните няколко години истински ме вълнува и честно казано – никак не ме радва. Затова и с охота и нарастващо любопитство се зачетох в Опааа на Джон Ланчестър, когато Дени ми я подари (Благодаря ти!).

15323В книгата по забавен и доста достъпен начин са обяснени сложните финансови продукти и техния генезис и развитие в последните стотина години. За надуването на балона, отприщването на процеса, още и още и още и за неговото триумфално спукване. За хората, обикновените хора, които го отнасяме това спукване.

Така научих за „теорията за по-големия глупак“, например. И затвърдих разбирането си, че кризите са голяма предпоставка за нови възможности и напредък.

Да, на момента звучи прекалено левичарска, но тази книга крие доста факти и истини. Мда, не рядко добре прикрити под лъскави опаковки, но сурови истини.

Сега, покрай случващото се и в Гърция, а и къде ли не по света ми се струва особено актуално да се прочете Опааа – Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати.

Отделно за банковите случки у нас – поне става ясно, че врътки с правителства и зависимости не са наш патент и не са от днес. Това, разбира се, не ги прави по-малко неприемливи.

Та – „банките са необходими, за да се получават депозити и да заемат пари, и да създават ликвидност за хората и за бизнеса, това е жизненоважна роля в съвременното общество … трябва да разработим законодателство, което гарантира, че банките ще се придържат към тази своя задача и ще ни служат … ще стигнем там, където трябва, но пътешествието няма да ни хареса особено …“

Вкратце – ако ти е интересна темата – готино четиво е.

Още за книгата – в Кафене.бг

Какво може да се направи за да се намали броя на бедните в България?

IMG_3978

Днес бях на събитие на Национална мрежа за децата и обсъждахме как децата могат да са по-обгрижвани и ролята на семейството в това. Няколко мнения бяха изказани, че нещата с децата и семейството биха били по-добри ако семействата не са толкова бедни. И някой подметна, че 30% от децата растат в мизерия и битка за насъщния, та на база това за какво семейство и възпитание можем да говорим. И за бедността като първа за преборване.

И се замислих аджаба кой и как може и трябва да бори бедността. Вероятно в очите на повечето хора това е задача на Държавата. Същата тази държава, която товарим с какво ли не, но това е друга тема. Апропо Пламен се вдъхнови по темата и писа доста свежо за Държавата в блога си тук (http://blogatstvo.com/top/spuk-im-hochhaus/)

Поставих въпроса за бедността и из социалните мрежи и тук публикувам няколко от отговорите, които харесах най-много:

Пламен: Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!

Венцислава: Бедността свързвам с липсата на образованост, умения и в голяма степен- нежелание за развитие и промяна.

Делян: Има два модела – или им даваш риба и стимулираш и други да се пробват, или ги учиш да ловят риба и ги оставяш на езерото. Сиреч, единственият дългосрочно работещ механизъм според мен е осигуряването на работа и гарантирането че всички помощи са по-малки отколкото е минималната работна заплата

СтойнеДа работят. Повечето от тези бедни и мизерстващи са напълно годни да работят, но въпреки това не го правят. Това, че няма работа не е съвсем така. По-скоро няма хора да работят.

Константин: Да накараме хората да работят съвестно, да мислят, преди да вземат решение да се разпростират над възможностите си и да не се блазнят от лесни, но скъпи кредити, да се следят средствата, които се отпускат по съществуващи програми къде отиват и кого облагодетелстват!

ЕкатеринаЕлиминиране на корупцията в администрацията + елиминиране на монопола на мафията в бизнеса + подкрепа на частната инициатива + зверски контрол за спазване на законодателството = повече и по-добре платена работа за повече хора => по-малко бедни

Мариан: да започнат да мислят проактивно, а не реактивно. Тоест да седнат и да помислят, а не „и без това имам малко и без това нищо не зависи от мен и без това няма да се оправя, да харча и живея като за последно“, също да намалят саморазрушителното поведение „шефа е педераст, аз пък няма да му работя“. Да спрат пасивната съпротива.

Теодоси: Образование , образование , образование и по-малко помощи

Слави: Всеки да си поеме личната отговорност.

ИвоФормулата е проста: либерална икономика, ниски данъци, ефективна съдебна система, защита на частната собственост.

ЛюбомирТрябва максимално да се ползват наличните ресурси. В момента те са главно в селата. В което и село да отидете, като разпитате възрастните местни хора, ще узнаете, че преди 1944 г. там, в това село, са се отглеждали от 5 до 10 пъти повече животни (от всички видове: едър и дребен добитък, и птици), отколкото има днес. Т.е. природната среда позволява и в момента да увеличим производството 5 до 10 пъти – в почти всяко село в България. Разбира се, този преход – от живот в града към живот на село – е доста труден, чисто психологически – но това е единственият продуктивен вариант. Разбира се, дори и след такъв преход хората пак няма да са „богати“ (в чисто финансов смисъл) – но поне ще бъдат – и ще се чувстват – по-независими.

Александър: като се имат предвид възможностите за мен е направо странно, че има бедност в България.

p.s. Паното е на входа на Балкантон, сграда от соц-а в кв. Хиподрума, София. Не успявам да открия името на автора, но бих се радвала ако някой знае да сподели. Предварително благодаря.

За равенството между половете, силните стереотипи и има ли изход – разговор със Светла Енчева

two-women-of-tahiti-paul-gauguin

И пак по темата за жените и равенството – говорим си със Светла

Равни ли са жените и мъжете реално у нас, според теб?

Под „реално“ можем да разбираме много неща. Ако имаме предвид заплащането на труда – не, не са равни. В достъпа до висши ръководни позиции също не са равни. Преди няколко месеца направих анализ на присъствието на жени в парламента. От депутатите малко над 82% са мъже, а жените са почти 18%. Докато работих по темата, ми направи впечатление, че в българския език дори няма изрази за описване на силните жени в политиката, какъвто е например изразът „политически мъже“.

Друго, което ми прави впечатление, е, че в редица области у нас се смята за напълно в реда на нещата жената да се приема като сексуален обект. В заведенията като цяло преобладаващият тип сервитьор е добре изглеждащо момиче, по-точно – сексуално привлекателно. Като написах „сервитьор“, дори се замислих, че не помня да съм виждала обява „търсим сервитьори“, обикновено на обявите пише „търсим сервитьорки“. Има и големи вериги заведения, в които сервитьорките са в униформи с минижупи и трябва да имат съответните крака, на които минижупите да стоят добре. Това е една от основните причини, поради които престанах да ходя в Happy. Когато бях за няколко дена в южна Франция, контрастът ме порази – там преобладаващият типаж сервитьор е мъж на средна възраст.

Такива нагласи има не само в сектора на услугите – можете да ги видите там, където най-малко очаквате. Всички знаем за преподаватели в университета, при които студентките имат по-добри шансове за висока оценка, ако се явят на изпита с къса пола. Има обаче и по-драстични случаи – катедра в български университет например, която веднъж седмично се посещава от основателя си. В този ден всички преподавателки трябва да се с поли над коляното, защото на професора така му харесва. На единствената преподавателка, която съответния ден упорито идва с панталон, редовно ѝ се карат, че не се държи уважително към професора, не му е достатъчно благодарна и затова не ходи с къса пола.

Подобни случаи изобщо не са изключение, но дотолкова сме свикнали да ги възприемаме като нещо естествено, че не ги и забелязваме много-много. Мишел Фуко казва, че властта е най-ефективна, когато я смятаме за толкова естествена, че дори не я забелязваме. Голяма част от жените в България смятат, че трябва да са сексуално привлекателни според определени стандарти, за да „изглеждат добре“, и не им минава през ума, че това може да е форма на интернализирана власт. Ако видиш например повече скандинавски жени, разликата веднага изпъква. Много от тях по тукашните стандарти биха били окачествени като лесбийки – без грим, с ниски обувки, често с къса коса. Приятелка, която преподава в Германия, разказва, че е много лесно да се разпознаят българските студентки първокурснички там – гримирани и нагласени, с фалшиви „маркови“ чанти и на високи токчета. Но с времето се научавали да се гласят по-малко и да ходят на лекции с колело.

Давам си сметка, че говоря „от собствената си камбанария“. Самата аз не се гримирам, защото не виждам никакъв смисъл да хабя време, усилия и пари, за да не приличам на себе си. Не нося обувки с токчета, понеже не ми е удобно и не ща да се мъча. И нямам усещането, че женствеността ми, каквото и да означава това, страда от тази работа.

Мисля си и че социалният натиск върху жените е социален натиск и върху мъжете. Бих искала да живея в свят, в който хората изглеждат, както се чувстват, а не каквито са стереотипите за пола им. Мечтая да доживея време, в което няма да е скандално мъжете да се гримират и да ходят с поли и рокли…

Кое те гневи най-вече? Кои ситуации, случки?

Гневи ме това, за което писах по-горе – схващането на социалната принуда, която възпроизвежда сексистки стереотипи, като нещо не само естествено, но и необходимо. В същото време знам, че човешкият свят е така устроен, не само в България, и че това го удържа. Ако не приемаме принудата като естествена, социалният ред ще стане много крехко нещо. Тъй че не толкова принудата ме ядосва, колкото сексистките стереотипи.

А най ме гневи идентифицирането на женското с майчинското. Знам, че отново гледам „от собствената си камбанария“, защото самата аз нямам желание да бъда майка. Но не мога да приема, че отказът да се изпълни биологичната функция на възпроизводството е морално прегрешение. Като кажеш, че не желаеш да имаш деца, повечето хора реагират, сякаш човечеството ще се свърши заради хора като мен. А населението на планетата не е престанало да се увеличава. Дали „морализаторите“ са загрижени за цялото човечество, или за една определена част от него, към която принадлежат те?

Днес публикувах в Marginalia по темата http://www.marginalia.bg/analizi/tya-e-vinovna/ и позицията ми за пореден път стана предмет на хейт.

Съвсем не отричам родителството и все се чудя защо екзистенциалният ми избор се генерализира. То е все едно някой да упрекне теб, че имаш фирма за уеб дизайн, вместо да живееш на село и да се занимаваш с фермерство, защото, ако всички работят в града, какво ще ядат хората? Може би примерът не е съвсем удачен, защото ти все пак си отглеждаш храна в двора :-). Но тя, все пак, не е достатъчна, за да изхранваш с нея семейството си, камо ли други хора. Думата ми е, че има достатъчно хора, които искат да бъдат родители. Толкова ли е страшно да има и такива, които не желаят?

Какви са пътищата към промяна?

Смятам, че за равните си права човек трябва да се бори. Да дава публичност на проблемите, свързани с неравноправието, да не се уморява да убеждава. Да не се отказва, когато среща неразбиране и омраза. Колкото повече хората отстояват правата си, толкова по-голяма е вероятността достъпът им до тях да се разширява. Това важи и за жените, и за ЛГБТ „общността“, и за други дискриминирани групи. Не трябва да чакаме директиви на ЕС, които задължително да се прилагат у нас, за да ни се гарантират определени права. Има огромна разлика между правата, за които си се преборил, и тези, които са ти подарени. Една от основните предпоставки за евроскептичните настроения у нас е, че по линия на ЕС у нас се въвеждат правила, които не са били обект на вътрешни дискусии, не са изкристализирали като необходимост, нямало е хора, които са се борят в достатъчна степен за тях.

НПО секторът в помощ ли е и може ли повече? От кого зависи?

Хм, сериозно ме накара да се замисля по този въпрос. Не че имам поглед върху целия НПО сектор, но по мои впечатления неправителствените организации, за които мога да се сетя и които имат отношение към жените, разглеждат жените по-скоро като уязвима група. Примерно жени, пострадали от насилие, жени, жертви на трафик и тъй нататък. Популярната инициатива „Извърви километър в нейните обувки“ отново е насочена към насилието върху жени. Разбира се, много е важно да има такива организации, които създават видимост на проблемите с насилието и които помагат на пострадали жени, предоставят кризисни центрове, психологическа и юридическа подкрепа. Трудно ми е да се сетя за българска организация обаче, която се занимава с равните права на жените – и в труда, и в други области. Може би има такива, но видимостта на другите определено е по-голяма.

Смятам, че да се разглеждат жените предимно като уязвима група, освен че не помага много на равенството, не е справедливо и към мъжете. Идентифицирането на жертвите на насилие и жените пречи да забележим мъжете, жертви на насилие, включително и на сексуално насилие. Според българското законодателство дори не съществува изнасилване на мъже, изнасилени могат да бъдат само жените. Насилието върху мъже, разбира се, не е толкова разпространено като това върху жени, но това не означава, че то не съществува и че не трябва да се говори за него.

От кого зависи, питаш. Освен от самите неправителствени организации и от нас, като граждани, зависи и, не на последно място, от приоритетите на донорите, тъй като като цяло неправителствените организации оцеляват от проекти. Знам, че звучи цинично, но когато за проекти, свързани с равенството на половете, се дават повече пари, отколкото за такива, насочени към жените като уязвима група, НПО секторът целокупно ще се загрижи за равенството.

Още по темата за тази година: разговорът ми със Събина и с Марин.

За илюстрация – Гоген.

В България жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа

femisnot
Говорим си днес с Марин Мермерски на тема равенство между половете и феминизъм. Един дълбок разговор, по тема, която някак никога не е на дневен ред в обществото ни.

Има ли разлика, според теб, във възприемането и в реалната равнопоставеност мъже-жени в Европа и в България? Какво е по-специфичното у нас?

Европа не е хомогенна. Последните години са много динамични. Държавите имат нужда от свежа кръв в работната сила. Обществената съзнание се изменя в полза на жените. Например, преди 4 години исторически патриархална Франция въведе изискване до 2017 г. да се достигне 40% женско представителство на ниво управителен съвет в големи и/или публични компании. В края на 2014 г. Германия благослови сходно законодателство с малко по-различни параметри. На ниво ЕС виждаме подобни цели: 40% – 2020г. И бащинството става все по-популярно.

Жените в Западна Европа – изключение правят Скандинавските държави – обаче са исторически по-назад от българките в еманципацията си на пазара на труда. Може би също и затова там се обръща силно внимание върху равенството между половете.

България – предполагам поради социално-икономическия път, който е извървяла – е приела в по-голямата си част, че жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа. Отсъстват често срещаните в западните медии статии, фокусиращи върху трудностите и пречките пред жените вместо върху ползите от разбиването на тези пречки. А съгласи се, трудно е да си топ мениджър, успешен предприемач или добър спортист, ако си обезкуражен.

По отношение равенството. Нека се спра на пазара на труда на по-обобщено ниво. Съгласно ЕВРОСТАТ през 2013 г. средно 69.5% от мъжете и 58.9% от жените в ЕС (на възраст от 15 до 64 години) работят (1). За България: 62.1% (мъже) и 56.8% (жени). Ние, обаче сме нацията в ЕС с най-нисък брой нейни представители работещи на непълен работен ден: 2% от мъжете и 3% от жените (2). Стойности за ЕС: 8.7% и 32.5% съответно. 58.6% от българските жени, които не работят на пълен работен ден биха желали да работят на пълен такъв. Този процент при другите европейки е над двойно по-нисък (26.1%) (3). Съответно аналогичните съотношения за българските мъже и другите европейски мъже изглеждат така: 65.8% и 40%. Равенството в заплащането между мъжете и жените у нас също е доста над средното за ЕС през 2013 г.

Това, в което сме назад е по-скоро липсата на ясно разграничаване между работното място и личен живот. Чувал съм за случаи на сексуален тормоз от работодатели/преподаватели от една страна и за случаи на „едни гърди напред“ от друга, които биха били немислими на запад.

Често се споменава „стъкления таван“, наистина ли го има и до каква степен?

Да започнем от страната на неограничените възможности. Според изследване на ЕY върху 1371 публични компании в САЩ, през 2013г. 85% от местата в управителните съвети се държат от мъже. Според изследване на Европейската комисия (ЕК) върху най-големите публични компании (общо 587 компании) в страните членки на ЕС, 83.4% от местата в УС се държат от мъже. Дори в Норвегия – чието правителство изиска в далечните 2002г./2003г. от публичните компании да достигнат 40% женско представителство на ниво УС, което бе достигнато 2009г. – към 2013г. нямаше нито една жена изпълнителен директор в най-големите 32 публични компании. В България 84.8% от местата в УС на 15-те публични компании, които ЕК е разгледала, се заемат от мъже.

Има и големи секторни различия. Съгласно проучването на EY споменато по-горе в медиите и търговията около 20% от членовете на УС и около 15% от висшия мениджмънт са жени, докато в нефтената и газовата индустрия съответните числа са 10% и 5%.

Има ли все пак тенденции на промяна в последните години?

Определено. От една страна големи компании се ангажираха с изследвания в тази сфера. Жени започнаха активно да се събират и да правят женски професионални срещи/организации, което е изключително важно, тъй като едно от пречките, които често се посочват за професионалното развитието на жените е, че имат доста по-малка мрежа от контакти от мъжете. Има силно желание на правителствено в редица страни в Западна Европа да се облекчи държавния бюджет, като силно женско присъствие в работната сила и предприемачество са две възможни решения.

Но за мен промяната ще дойде от това, че жените могат да ни помогнат да подредим света, в който живеем и да го направим по-социално отговорен.

Как, според теб, ще се случи тази промяна и какви фактори биха ускорили този процес?

Не помня коя феминистка бе казала “Equal does not mean the same.”, тоест: “Равна не означава еднаква“. Отлична мисъл. Много голяма част от дискурсите и политиките за еманципация на жените фокусираха и все още фокусират върху едно чисто механично равенство с мъжете на работното място без да показват в какво средностатистически жените и мъжете се допълват и какво могат да научат един от друг. Например: Говорим за квота на жени в УС, а не за промоциране на „женското“ мислене в УС.

Мисля, че е редно в известна степен да изместим фокуса от равенството към ползите от различието и то не на ниво биология, а на модели на мислене и вземане на решения. Мисля, че е редно да не очакваме, че средностатистически мъжете и жените ще са еднакво добри във всичко. И мисля, че свободния пазар може да види ползи от тази по-голяма възможност за диверсификация и да е дори по-добър коректив от държавата. Трябва да внимаваме, обаче да не прекалим с обобщаването и стереотипите, тъй като работим с уникални хора, а не със средностатистически величини. От тази гледна точка е редно да минем над ниво биологическа единица, а по-скоро на начин на мислене. Особено в днешно време, в много мъже се засили „женското“, а в жени „мъжкото“ възприемане и мислене.

Мисля и че не можем да говорим само за жените и да подминаваме мъжете. Преди години видях, че приятел е на митинг за правата на бащите. Има син в Канада, който губи при развода, защото по негови думи има стереотипи. А тези стереотипи не са ли същите, които безгласно казват – Как ще работиш, нали имаш дете, мамче?

В ЕС започна да се говори активно по тази тема. Много ще се опитат да наложат тяхното си парченце истина, като представляващо целия пъзел. Но с оглед икономическите и социални динамики в нашето общество очаквам, че в рамките на 5-10 години този дискурс ще даде зрели решения, които ще са и важна част от решенията на редица икономически проблеми.

Крайният феминизъм е някак непопулярен у нас. Това добре ли е, според теб?

Крайният феминизъм първо е доста обща категория, тъй като има различни видове феминизъм: социален феминизъм и всякакви други, които имат малко общо и често и не се харесват помежду си. Така е още от Клара Цектин нататък. Нека да разгледам стереотипния краен феминизъм с неотваряне на врати, небръснене на крака и т.н.

Първо, всяко общество е като жив човек със своята си история опит и реакции. Трудно е да очакваме една българка, която работи като вол и си мечтае тайно, тайно най-накрая мъжът й да се сети аджеба да й подари едни цветя и да й каже колко е хубава, да вдигне скандал, че й е отворена врата. Крайните видове феминистки са имали своята роля в редица страни – и има и положителни, и отрицателни резултати от техните действия.

Лично аз съм скептичен към крайни течения, който се базират на отричането на нещо, защото имат потенциала да те превърнат в гротеска на това, което отричаш. Например, преподавател от САЩ имаше позната, която бе правила изследване върху лесбийките и се оказа, че има такива, при която едната изпълнява мъжка роля и за да се наложи, бие другата. Казвайки това е редно да отбележа, че има ситуации, в които единственият начин да се промениш е пред вратата ти да има 100 гневени жени с плакати. Така, че не може изцяло да отречем крайния феминизъм.