Студии по социология на културата. Карл Манхайм, 1956 (за Карл Манхайм в У)

Златорог, 2002, превод Елика Рафи

„В различните общества подборът на елита приема различни форми. Много са нюансите – от свободната конкуренция до безкомпромисния монопол на феодалната или кастовата стратификация.“

„В модерното общество селекцията на елита приема три основни форми:

а/ издигане в административния апарат

б/ нерегулирана конкуренция

в/ класов натиск

Хората, достигнали елитни позиции демонстрират явни различия в зависимост от избора на ефикасен за тяхното издигане механизъм.

Бюрократичният тип селекция на елита благоприятства усърдните служители, които са в състояние да реагират на всяла ситуация според предварително установени правила. перспективите пред тях са сведени до набор от правила и регулации. Индивиди с широки интереси и склонност към импровизация обикновено са пропускани при повишение.“

Политическият елит в XIX век разчита основно не на професионализма в конкретна област, а притегателната сила на лидера, която импонира на масите.

С появата на класови партии през XX век успехът в политиката започва в по-малка степен да зависи от личния магнетизъм, а в по-голяма от партийния ред.

„Една система е демократична само, ако достъпът до елита не е ограничен единствено до членовете на някоя затворена група.“

„демокрацията влече след себе си промяната от морфологичен към аналитичен светоглед“

„В обществата със силни съсловни ограничения и липса на вертикална мобилност морфологичното мислене изцяло доминира. Повечето хора са в позицията на аутсайдер, който отдалеч съзерцава централните авторитети. Хората ги преживяват през техния символизъм и ритуали.“

„демократизацията значи разочарование“ (стр. 307)

Хуманистичният културен и образователен идеал е универсален. Той е изцяло пропит с ценностите на класическата античност.

„Всички хуманисти намират най-искрено уровлетворение в заниманията с интелекта и духа в уединение от останалия свят.“

„Доколкото „образование“ означава разширяване на екзистенциалната перспектива, демократичният културен идеал като че ли превъзхожда хуманистичният. При него това разширяване се постига по по-естествен начин.“

„Най-значимото потенциално постижение на демокрацията е създаването на основа за чисто екзистенциални човешки отношения.“

Величието на модерния индивид – заплаща се със загубата на усещането за сигурност. „Ориентацията в общества, в които статусът е от първостепенно значение е лесна. Всеки знае към какво може да се стреми и какво може да очаква.“ Модерният живот не гарантира очаквания, предлага само безкрайно предизвикателство. В миналото единствено бедните могат да мечтаят до безкрай (по Макс Вебер). В този смисъл днес всички сме станали бедни. „Несигурността каъо споделена съдба е характеристика на модерната епоха“ (стр. 344)

„Да си обречен на несигурност е трагично усещане. Но то е и път към морален и културен ръст.“

„Дълбоко погрешна е склонността ни да интерпретираме колапса на старите йерархии и модели на ред като симптом на морална и културна разруха.“

Follow

Черните обувки, роман на Десислава Неделчева

Романът на Десислава Неделчева „Черните обувки“, издаден наскоро от ЕРГО в поредицата Нова българска проза ме върна силно в детството ми, в онзи соц, лепкав и протяжен, унизителен на моменти, смачкващ, но от лекотата на възрастта ни тогава – време на бели, приключения и случки, които ти остават за цял живот.

Докато го четох през цялото време в съзнанието ми изскачаха сходни на описаните сценки, местата ми бяха много познати, може би защото и моите лета бяха във Варна, може би защото соцът осигуряваше еднакъв, форматиран по един и същ начин живот за всеки.

Много ми е любопитно и за този роман на Десислава Неделчева, както и за други от тази епоха, дали и как се четат от младите хора, които нямат спомен и дори идея за това време, за всичките му доста често абсурдни правила.

Също ми е любопитно защо не се учим от историята. Това време не е толкова назад. Обърнеш се – и е зад рамото ти. А вече сме го забравили. И някои си го искат обратно. Нима.

Гмурнете се в тази книга. Черните обувки.

Follow

Герника – вероятно една от най-разпознаваемите картини на великия Пикасо. Знаех историята на създаването й. Но наскоро, от подкаста на Duolingo на испански език, научих и подробности около заточението на картината и волята на автора й да се върне в родната си Испания едва когато тя е наистина демократична държава.

Времената са такива, че много хора предпочитат да мълчат, да не заемат позиция по случващото се в Украйна.Изумително е как хора на изкуството у нас, прехвалени музиканти, актьори, спортисти, предприемачи, които иначе доста обичат да се изказват за какво ли не – сега повечето от тях мълчат. Дори не само мълчат, а продължават да споделят лежерния си лайфслайл със снимки от Малдивите, луксозни хотели и обилна храна.

Иска ми се повече хора да научат за това как Пикасо създава и постъпва с Герника. И да заемат страна. Страната на мира и демокрацията. Незаемането на страна е съучастие с насилието.

Платното представлява виждането на Пикасо за бомбардировката от 26 април 1937 година на мирното баско селище Герника, което германските съюзници на Франко в Гражданската война сриват със земята. 70% от сградите на Герника са разрушени, 1600 души са загиналите, а над 800 са ранените. Да, това плашещо много прилича на случващото се в Украйна през 2022 – Мариопул, Буча …!

Пикасо използва черна, бяла и сива маслена боя, за да покаже ужаса на войната. Хората са разпокъсани. Болката е непоносима.

Пикасо завършва картината през юни 1937 година и тя е отнесена в Париж, където авторът е в изгнание. Две години по-късно Франко установява своята диктатура, което кара Пикасо да завещае волята си и пред адвокат – Герника да не се върне в Испания докато не се установи истинска демокрация.

През 1939 година Герника обикаля на няколко места в Европа, а след това потегля към Америка, като събраните средства от показването й са за испанските бежанци. Изложена в MoMA тя става сензация. Плановете са след САЩ Герника да се върне във Франция, но започва Втората световна война и тя остава в Ню Йорк.

Цели 44 години Герника не е в своята родна Испания, а в музея MoMA в Ню Йорк. Чака търпеливо.

Пикасо умира през април 1973 година във Франция, все още в изгнание. През 1975 година умира Франко. Демкорацията постепенно се завръща в Испания, съставена е нова конституция, провеждат се избори. Минава време докато адвокатите на Пикасо признаят, че в Испания наистина цари демокрация и разрешат преместването на Герника. Преговорите с испанското правителство започват през 1979 година.

8 септември 1981 година е последният ден, в който посетителите на MoMA могат да видят Герника. На следващия ден картината е внимателно демонтирана, пренесена със самолет и върната в родната й Испания. В родината й вече цари демокрация.

„Герника е първата историческа картина, рисувана от хора, които правят собствената си история и осъзнават това. Една картина – огледало на света на ужасите и варварщината, от които хората трябва да се избавят“ пише Пиер Дакс. Висока е 3,5 метра и е дълга 7,8 метра (349 × 776 cm). Тя показва страданието на хора и животни, разрушени сгради без да показва непосредствената причина за това. Но от картината лъхат хаосът и насилието на войната и тя се превръща в символ на мира и антивоенните движения.

Пълната история на Герника е в Уикипедия и на български, все още без подробностите за изгнанието на картината.

Мисля си коя ли ще е новата Герника и защо хората не се научаваме от грешките … и докога ще позволяваме звярът в нас да надделява.

–

Ако знаете испански и английски може да чуете историята на Герника и пренасянето й обратно в Испания в подкаста на Duolingo тук.

Follow

Тази година в Деня на детската книга – няколко книги за тийн млади хора силно препоръчвам, но всъщност са си доста яки и за пораснали хора:

• Сянката на щуреца на Юлия Спиридонова Юлка
• Кронос, тоя нещастник на Юлия Спиридонова Юлка
• Истории за лека нощ за момичета бунтарки – от Елена Фавили и Франческа Кавало
• Sapiens – история в картинки на Ювал Ноа Харари (ще пиша скоро за нея, пропуснала съм)

Набелязала съм още няколко, за които не съм успяла да пиша в блога, но обещавам – скоро.

За по-малки деца:

Всички книги на издателство Точица.

Всички книги на издателство Рибка.

Вече писах за 5-те български писателки, чиито книги си заслужава да имате за децата си.

Писах и за 7 начина за повече детско четене.

Follow

Синът на едни приятели замина да учи в Германия, дъщерята на други – в Холандия, а на трети – в Ирландия, детето на четвърти – в Италия. Избират между университети из цяла Европа и изборът наистина е голям – без значение от специалност. Знаят езици, имат амбиции, пътуват, нашите млади хора, учат. Родителите им са спокойни. И всичко това е възможно, защото сме част от голямото семейство на Европейския съюз.

С една дума – ехаааа!

Помня времето, когато бях самата аз пред избора къде да уча. Той бе мнооого по-малък, а възможността да пътувам и уча в чужбина – почти никаква. Все още не бяхме членове на ЕС, а и като нация едва едва се научавахме, че няма вече бариери и желязната завеса е паднала.

Освен възможността да учат из всички европейски университети, с относително еднакви и поносими финансови условия, младите хора днес имат още много други възможности – да ползват здравни услуги из държавите в ЕС, да пътуват със студентски билети, както и редица други благини.

Follow

Сянката на щуреца на Юлия Спиридонова Юлка го очаквах много, защото харесвам всички предишни романи на Юлка и бях любопитна и за историята и за подхода й в новия й роман. Знаех, че ще е много хубав тийн роман, но след като го прочетох разбрах, че не е само тийн роман, а много повече.

Романът мисля е идеален за млади хора на възраст 12+ и също е много хубав за техните родители. Чете се на един дъх и е наистина много, много смислен.

Историята е в днешния ден, няколко тийнейджъра се забъркват, разбира се, в приключение. Не липсват смартфони, социални мрежи, битки за лайкове. Всичко на фона на серия атентати из големи европейски столици. Дали не е ред и на София? Дали има как деца да предотвратят атентат? Дали възрастните въобще им обръщат внимание – и като родители, и като учители, и като власти, и като общество.

Текстът е разделен в къси глави, равномерни и това прави четенето още по-лесно и приятно.

Корицата е … ехаааа! Няма как да не е – дело е на Капка Кънева. И е наистина прекрасно, силно допълнение на този великолепен роман.

Юлка, благодаря ти!

Надявам се всички познавате творчеството на Юлия Спиридонова и взимате книгите й за децата си. Ако сте пропуснали – силно препоръчвам: за по-малките Къде си, слънце, Страната на сънищата – всички истории, Приключенията на Джиго, Графиня Батори: Как се става разбивачка на сърца, за по-големите – Кронос, тоя нещастник, Макс: всичко на макс!, Тина и половина.

Follow

Преди няколко месеца научих, че в последните две години българските ученици от 11 и 12 клас изучават предмета Гражданско образование. И няма да крия – бях приятно изненадана.

Вярвам в силното гражданско общество и ключовата му роля за демокрацията. Също вярвам, че:

Силно гражданско общество = Активно гражданско общество = Информирано гражданско общество

Повече за информационната кампания #БуденЛиСи в подкрепа на гражданското образование в България може да чуете в специалния епизод посветен на темата в любимия ми подкаст – Ден. Също предлагам да чуете интервюто с Флора, едно от лицата на кампанията – гостуването й в подкаста Свръхчовекът с Георги Ненов.

Follow

Разказите в „Токата в До мажор“ на Антони Либера ме отнесоха в една романтична атмосфера, леко носталгична, леко наивна сякаш (особено като я сравнявам с днешния напрегнат ден) и ми подействаха като успокоително. Заведоха ме на различни места из Европа, които не познавам, но почувствах свои. Срещнаха ме със странни добряги в забавни ситуации.

Много достолепно и класически, разказите на Либера са в търсене на красивото и хармонията. Надпреварващи се ноти и дни, разказани с усещане за завършеност и спокойствие. Не е нужно да сте любители на музиката, за да ви харесат.

Наистина чудесен контрапункт на напрежението, което витае из въздуха в последните седмици. Силно препоръчвам.

Чудесен превод от полски на Лина Василева.

Великолепна корица  на Омана Кацарска.

Браво на ИК Ерго!

Follow

От около година редовно посещавам Читателския клуб на НБУ и съм благодарна за възможността да чуя мненията на учени литературоведи, страстни любители на книгите, преводачи, експерти и обикновени (като мен) читатели. Е, така се случи за трети път в живота си да прочета „Спасителят в ръжта“ на Джером Селинджър. Много ми харесва и английското заглавие „The Catcher in the Rye„. Четох го веднъж в тийн годините си (когато ми се струва е нужно да се чете), после като студентка и сега – отново. И го открих отново, видях го в други детайли.

Романът излиза през 1951 година и е истински ранен предвестник за цялата буря на бунта на младите, който протича 60-те и 70-те години на миналия век. Изумително е как излиза на български език (познавайки контекста) през 1965-та. Да, има цензурирани моменти. Тук е мястото да спомена, че има два превода на български език. Старият е на Надя Сотирова от 1965 година, а сега – на Светлана Комогорова – Комата от 2017-та година. За мен първият превод остава по-мой, по-смирен. Но пък в новото издание имаме пълната, нецензурирана версия.

История за силата на младостта, за съзряването, но и за любовта и за спасението (не в библейския или религиозен смисъл, както вероятно подвежда заглавието).

История, която ми се иска всички млади хора днес и утре да четат. И вярвам ще развълнува всеки.

„Все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива… А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта.“

Добавям три корици на английски език, защото са хубави.

И ви каня да прочетете „Спасителят в ръжта“.

Статията в Уикипедия на български е доста подробна, но за не челите, а искащи да прочетат романа – по-добре не я гледайте.

Събиранията на Читателския клуб на НБУ са всяка последна сряда от месеца. Подробности има на сайта на клуба https://chitatelski-klub.nbu.bg/

Follow

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Follow