Романът на Десислава Неделчева „Черните обувки“, издаден наскоро от ЕРГО в поредицата Нова българска проза ме върна силно в детството ми, в онзи соц, лепкав и протяжен, унизителен на моменти, смачкващ, но от лекотата на възрастта ни тогава – време на бели, приключения и случки, които ти остават за цял живот.

Докато го четох през цялото време в съзнанието ми изскачаха сходни на описаните сценки, местата ми бяха много познати, може би защото и моите лета бяха във Варна, може би защото соцът осигуряваше еднакъв, форматиран по един и същ начин живот за всеки.

Много ми е любопитно и за този роман на Десислава Неделчева, както и за други от тази епоха, дали и как се четат от младите хора, които нямат спомен и дори идея за това време, за всичките му доста често абсурдни правила.

Също ми е любопитно защо не се учим от историята. Това време не е толкова назад. Обърнеш се – и е зад рамото ти. А вече сме го забравили. И някои си го искат обратно. Нима.

Гмурнете се в тази книга. Черните обувки.