Егон и тишината на Емануил А. Видински сама ме намери и съм благодарна, че ми се случи тази книга.

Една великолепна колекция от разкази, от тъжни по-тъжни, от докосващи по-докосващи, от наши по-наши. Дълбоко навътре ме отведоха. Разтърсиха. Припомниха, спомниха, опомниха. Разплакаха. И ме оставиха в тишина.

Едната част са разкази, писани по-преди във времето. Казват, че се са по-тъжните. Видях го това позабравено време. И се зарадвах мислено, че вече не сме в него. Втората част са по-скоро писани. Казват, че те са по-ведри. Видях ги човешки. И искрени.

Тази книга ме накара да осъзная, че имам нужда, като човек, понякога да спирам. И да си прощавам.

Благодаря на Емануил Видински. И на Жанет 45. Плюс – прекрасна корица.

 

Идеалният подарък за дами – Истории за лека нощ за момичета бунтарки – 100 приказки за невероятни жени от Елена Фавили и Франческа Кавало. Великолепна! Красива и зареждаща книга!

За всяка от 100-те момичета-бунтарки, описани в книгата има страница с историята й и великолепна илюстрация. Дори по-слабо четящи 12 годишни млади дами залепват и четат!

Препоръчвам. Не само за бунтарки. И не само за жени.

p.s. имам си списък с дами, чиито биографии чакат да бъдат допълнени на български език в Уикипедия за следващите ми wikidays поредица 🙂

След Съкровище, пищови и южни морета беше ясно, че историята ще има продължение и очаквахме Ателие за българска детска литература Upper earth books и Калоян Захариев да ни въвлекат отново в приключенията на Надя и Мартин.

Изчетох с интерес и споделям с радост, че имаме хубави истории, изпълнени с неочаквани и забавни моменти за деца, тийн и не само от наш млад писател. Отново, както и в първата книга, приключенията нямат граници, читателят надниква из различни места по света, научава много за тях. Разказът умело преплита и исторически събития и места, което е голям плюс.

Няма да издавам подробности от сюжета, но е ясно, че между кориците се крие истинско злато.

Книгата е идеална за подарък! Препоръчвам.

През месец май водих обучение по медийна грамотност в Регионална библиотека „Партений Павлович“ в град Силистра. Библиотекарите от района, които присъстваха на обучението, бяха изключително мили и гостоприемни. Когато разбраха, че съм арменка ми дадоха тази книга „Арменците в Силистра – минало и съвременност“ на Иван Занов и издействаха да отворят специално за мен арменската църква в Силистра, която се оказа най-старата арменска църква в България. Разгледах я и дълго си бъбрих с възрастния арменец, който сега се грижи за нея.

Пиша това, за да споделя, че ми стана много мило – и за книгата, и за възможността да посетя църквата, и от великолепното отношение от страна на дамите от библиотеката.

Книгата е малка, но изумително подробно разглежда историята на арменците в силистренския край, с много факти, имена, цифри. Авторът – Иван Занов явно е бил много интересен човек, с любопитство към темата и желание да се рови и изнамери по села и градове от околността кой, какво и как.

За самата църква – много е красива! Никак не е типична, вероятно защото е доста стара. И има защо да се посети и види.

Благодарна съм, че можах да се запозная с тези хора, книга и място.

Бакман – класика си е този човек. Истини, които всички ги знаем, но разказани в неговия стил забавно-лежерно-хайлашки. Нещата, които синът ми трябва да знае за света се чете на един дъх. И през страница се смеех на глас. Защото Бакман ми припомни през какво съм минала. Ама така с приятелско намигване и дооста искреност.

Книга за родителството в първо лице. Без грим. С всичките му лъкатушения емоционално и не само.

„Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света, преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност.“

„Дядовците ти са построили собствените си къщи преди още да има Гугъл. Разбираш ли какво монументално начинание е това? Те не са хора, а швейцарски ножчета с бради. … Леле.“

„И ето ни сега, със специализираните професии и кросфит тренировки, поддържани бради и фейсбук статуси, а не знаем как се реди дървен под. Или къде се намира ангренажният ремък.“

„Надявам се никога да не объркаш битката за равенство с война между половете. Никога да не мислиш, че една жена не заслужава същите права или свободи като теб, или същата заплата за работата, която вършиш и ти. И да не ти хрумне, че само защото тя заслужава тези неща, трябва да спреш да й отваряш вратата, когато можеш. Да не си мислиш, че равенството и джентълменството не могат да съществуват едновременно.“

„Искам никога да не забравяш, че можеш да станеш какъвто пожелаеш, но това далеч не е толкова важно, колкото да знаеш, че можеш да бъдеш такъв, какъвто си.“

Книгата е идеална за родители, за бъдещи родители, за нови в попрището майка и татко хора. Ще ви разсмее, замисли и ще ви накара да не се чувствате толкова самотни в онези нощи, когато безкрайно ви се спи, но младенците-наследници не са на същото мнение. Може леко да сладни на моменти, но в други си е доста „право в целта“. И с това е чаровна.

Иначе, разбира се, ако човек още не чел Човек на име Уве – за-дъл-жи-тел-на е 🙂

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Историята на Британската империя в 380 страници, поднесена с чувство за хумор, без спестени детайли, по интересен и силно увлекателен начин. Не мислих, че е възможно, но Джеръми Паксман е истински майстор и Империя е книга, която си заслужава.

Как се създава и как просъществува най-голямата империя в световен мащаб? Столетия отнемат да се изгради, а само десетилетия да се срине. Величие, авантюризъм, трудни решения, смели мореплаватели … но и високата цена – съдбата на милиони и прекроен свят. Как е възможно да функционира подобна световна машина? Изключителен разказ за историята на Империята, която никак не малко засяга историята на човечеството.

„Тази система – разкош, граден върху нищета – можела да оцелява само благодарение на насилието.“

Тук мнооого познато ми звучи и някак, като бивша част от империя (хм, не една, две дори), виждам следи у много хора около себе си, на които сякаш е добре внушено каквото е било и за всички колониални населения на Британската империя: „… местното население били считани за мързеливи, наивни и некадърни …“

„Мотивите били комплексни – понякога от военно, понякога от търговско естество, задоволяване на алчност или научно любопитство, разпространяване на религия, освобождаване и потисничество, осигуряване на работна ръка и отърваване от излишни работници, … но водещата и най-властна подбуда за пътешествия и колонизация били парите.“

„… работата по управлението на колониите преминала от ръцете на колоритните строители на империята  в ръцете на скучните им наследници, за които, както правилно преценява Х. Дж. Уелс „империята и цивилизацията са просто нещо, което им се е случило, също както пресните марули се появяват през питомните зайци. Те не разбират как са ги получили, няма да знаят и как да ги запазят.““

Намерих доста прилики и аналогии с други империи, не само държавни, но и икономически. Много любопитни детайли разбрах. Хареса ми, че надникнах в различни краища на света и историята им.

Хм, за Тасмания, за която съвсем наскоро четох (и писах – Смъртта на речния водач) – и не само за там, ми бе много тъжно. За много от местата и личностите четох допълнително, за да си изясня. Завладяваща е книгата на Паксман. По-късно видях, че май има и сериал, ще потърся.

Вася, благодаря ти, че ми я препоръча и даде.
Ако не става ясно – много ми хареса. Препоръчвам.

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.

Беше ми любопитно да се запозная с младия френски писател Давид Фоенкинос и неговия роман „Загадката Анри Пик„. Оказа се идеалното лятно четиво, забавно и леко. Написано с чувство за хумор и усмивка.

Загадъчният мотив, който завихря малкото френско градче с необикновена библиотека за върнатите от издателите произведения ми допадна. Всичко се върти около книгите – писани, неиздадени, издадени, около издателства и библиотеки. Има любовни сюжети. И средностатистическите житейски теми на обикновения човек. Разказани с лекота.

Лек спойл: Многото възможни развръзки до края (типично на книгите-загадки) не дават истинския отговор. И това ми хареса.

Мисля, че е добра книга за отпуск или уикенд 🙂