знаеш ли, всеки ден минавам покрай това местенце, където се виждаме понякога с теб и си говорим за нещата от живота, а времето все не достига. и не си мисли, че тези срещи мимолетни са без значение.

сигурна съм, че ще прочетеш този пост, защото си много интернетски човек. на всички други ще им звучи налудничево или тъпо. но това няма значение.

обади се, защото има хора, които те обичат, държат на теб и са притеснени. дай знак. и щом искаш след това си стой в сянка.

–

знаеш ли, бях в Националното радио преди няколко дена, в едно от онези старите студиа на Ботев, из катакомбите. опушено, непипвано от поне 20 години, от където се излъчват повечето им предавания ежедневно. и си мислех за теб и последния ни разговор за радиото. и ме беше яд, то и сега ме е яд. но, знаеш ли, макар и бавно нещата се случват. изисква се инат, ама много инат. и шепа погледи отгоре. от тези, дето ти дадох при последната ни среща. ако са ти привършили – да се видим да ти дам още

сигурно режисьорът на цялата драма седи в тъмния ъгъл, пепелта пада тежко от измачканата му цигара докато той се хихика цинично на нескопосаните ни опити да бъдем себе си или своите маски. но ние трябва да доиграем ролите си докрай. поне така казват в класическите пиеси

Follow