#мисияТатко и благодарност за моя

тези дни излезе от печат новата ми книга, която заедно със Симо писахме – Мисия Татко

18448
и то именно в седмицата на бащите! седмицата, в която казваме Благодаря ти, татко!

затова реших да разкажа за моя баща и изключителната роля, която той има в моя живот. и един начин на учене, който имам от него и който би е бил полезен урок в много ситуации.

на 4-5 съм и сме за първи път с новите ски, подарък от Дядо Мраз (в соц-а беше така), на Люлин планина, в нашия край на София и ще се учим а караме. има много сняг и малко хора. в рамките на час баща ми ми показва рало, как се завива. след това се спуска и казва – Идвай след мен! а, аз викам – Не могааа! но се спискам след него, за да не го загубя и така се спуснахме чак до нашия дом.

ето така се научих да карам ски.

а урокът е – най-добре се учи в практиката.

имам още много какво да разказвам за чудния ми баща! но – друг път. сега каня Денис и Калин да разкажат за бащинството – какво им носи, какво им взима и Филип, Ками, Мирянка – да разкажат за своите бащи, ако искат 🙂

IMG_4653

 

на снимката сме двете със сестра ми и с нашия баща – Томс

и да припомня за великолепната кампания за истинския мъж

Раната. На Фатих Акин.

d131afab-894f-4578-b05a-64409ee2390d

Раната, филмът на Фатих Акин

историята на едно арменско семейство, подложено на мъките и гоненията на арменците от Османската империя преди 100 години

жертвите на Геноцида са над 1.5 милиона души …

ако питате защо сме разпръснати по цял свят – филмът го показва

26179_43_TheCut02_FotoGordonMuehle_CopyrightbomberointPandoraFilm

филм за човешкото и свръхчовешкото

default

и да, наистина не помня филм, на който да съм плакала от първата до последната сцена

много хора тези дни ми казаха, че не знаят нищо за геноцида над арменците. надявам се повече да гледат филма, както и да го има по кината и след СФФ. надявам се.

още за Раната и трейлър

още за Геноцида над арменците тук

#armeniangenocide

 

каква майка си, като толкова много работиш!

IMG_3291

„Каква майка си ти, щом толкова много работиш! Кога ти остава време за децата!“ – ако си от отбора работещи майки, особено от този на майките-предприемачи вероятно редовно си чувала подобни реплики. Днес срещнах моя приятелка, майка на три деца, която започна свой бизнес наскоро. Та тя ме попита как реагирам при подобни реплики.

Въпреки че и майчинството и бизнеса не са отскоро постоянно чувам критики в тази посока. Защо съм на среща, вместо у дома. Кой се грижи за децата. Как така не става.

Убедена съм, че майчинството и работата не си пречат. Има място и за двете в живота на една жена, че дори остава пространство и да е жена, повярвай. Въпрос на организация, дисциплина, светоглед.

Аргумент 1. Децата имат нужда да общуват и с бащата, баби и дядовци, други роднини и приятели. Няма нищо лошо да са една или няколко вечери седмично в друга компания. Дори напротив – плюсовете са много!

Аргумент 2. Качество за сметка на количеството. Плътно, пълноценно, забавно време заедно може да се получи и в по-кратък интервал. Ако е осмислено, осъзнато, прието от всички като такова. И от децата – и от родителите.

Аргумент 3. Майката ще е щастлива като майка ако е пълноценна и като жена и като професионалист. Майчинството е малка част от ежедневието, макар и водеща. Но щастието и усмивките вървят ръка за ръка през 24-те часа на денонощието.

И вместо край: хайде стига сме робували на стереотипи от преди години, на клишета и хорски приказки. Винаги ще има някой да говори нещо. Момичета, горе главите! Както си го усещате майчинството – така си го изживявайте и подреждайте!

slow down. има нужда. има и как.

IMG_2659
защото светът ни е насляпо забързан, вероятно заради нарастващата ентропия, или пък от чисто човешката природа да иска още и още, понякога ни се случват случки, които ни карат да поспрем, да се замислим, да намалим темпото

признавам си, търся своите начини за slow down отдавна. но да се противопоставиш на всичко наоколо, на темпото на другите, на живота не е лесно

някои мои начини:
– грижата за градината;
– рисуването;
– свиренето;
– писането;
– ходенето на театър и кино;
– времето с приятели в бавно кафе или вино с приказки;
– времето в планината, сред природата, то е задължително бавно;
– да послушаш птичките сутрин;
– да медитираш;
– да почетеш стихове;
– да напишеш писмо на хартия до любим приятел;
– да погалиш тревата;
– да прегърнеш дърво в парка;
– да поспреш и послушаш уличните музиканти;
– да послушаш дишането си;
– да послушаш себе си.

и някак е нужно още забавяне, и още, и още …

maybe новогодишна резолюция 2015

IMG_2184

някакви неща нахвърлям тук, просто така, да не ги забравя.

2015-та ми се иска 
да говоря повече за промяната, която настъпва, крачка по крачка
да сънувам повече и по-цветно
да се движа повече, в т.ч. да тренирам повече
да събирам повече спомени, мои и чужди
да не натъжавам (по възможност) никого
да показвам и казвам повече и по-често на хората (които обичам), че ги обичам
да прочета повече книги
да порадявам повече книги
да имам повече време за игра (с децата)
да опитам повече нови неща
да пътувам на нови и непознати места
да се изгубя из разни места и говоря с непознати хора
да говоря повече за климатичните промени
да внимавам повече за своя климатичен отпечатък, боклука, който правя
да рециклирам повече
да посадя повече дървета
да редуцирам още консуматорското у мен
да не се отказвам лесно от идеите, желанията и нещата, в които вярвам
да имам всеки ден поне минута повече да съзерцавам кипящият наоколо живот
да ходя по-често на театър
да откривам още чудати хора с чудати идеи и да помагам да се случват още такива
да се радвам повече на красивото наоколо
да не бързам
да не правя компромиси често
да усмихвам другите
да се усмихвам
да дишам
да съм

#продължаваменапред или за пътя и правото да се лутаме

IMG_1017

по темата за започнатите тефтери писа Денис, пък Мирянка продължи в посока размисли за мотивацията да се продължи напред, та се включвам и аз в темата, нали е време за равносметки

да, фокусът е много важен, за да успееш. търпението и настойчивостта да допишеш започнатата тетрадка, да довршиш започнатият проект, който знаеш, че е важен, не само за теб, а за още хора – това дава смисъл, носи ценност

но също да, възможността да опитваш в различни посоки, да тръгваш нанякъде без план, да започнеш неща, с идеята че може и да не ги довършиш – не бива да си го отнемаме, защото това е да вкусваш, това е да експериментираш, да твориш, да си жив

във времето се научих да стискам зъби и да продъжлавам напред за важните неща, без да губя фокус (или поне не за дълго). това е уморително, изисква доста воля, особено когато проектите се движат с години (например 15 за БГ Сайт)

във времето се научих да си позволявам да започвам проекти, знаейки, че част от тях ще отпаднат по пътя. някои съвсем скоро след началото си, други доста след това. но ако няма драма излишна, подобни проекти също носят. може би не точно удовлетворение, но със сигурност опит, нови и интересни хора наоколо, бъдещи възможности

така че #продължаваменапред

Блог на 8 години – ха честито ми!

IMG_0695

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!

10 спомена или защо помня времето преди 10 ноември с лошо

естествено, че съм била дете и всичко ми е било по детски леко и чудесно. приятелствата, игрите, тичането из парковете, разговорите до късно на улицата, безгрижието … но няма как да не помня соца и с друго:

  • опашките за банани – по кило на човек, само по Нова година, поради това обожавам банани и до днес;
  • униформите в училище и строгият ред за якички, 3/4 чорапи бели, дължина на полите, вързаните коси, прегледа на ноктите, унизителното изкарване пред строя ако не си както се изисква;
  • забраната на вицовете, защото даже да не са политически някой може да ги изтълкува така и да те изтропат, та родната милиция да те отведе;
  • възможността родната милиция да те проверява и прибира за щяло и нещяло;
  • невъзможността да се слуша „западна“ музика, да се гледат филми, да се четат книги, които не са позволени;
  • невъзможността да се пътува – не само извън страната, но и в някои части на страната, това е толкова трудно дори да си го представим днес;
  • празните рафтове и еднаквите стоки за всички, а за капак и еднакви заплати за всички, еднакви официални заплати за всички в държавата – около 120-130 лв;
  • далаверата и стритата икономика, движена от „нашите“ хора, размяната на валута, стоки с долари, корекомите, в които само отбрани имаха право да пазаруват и чакането с месеци и години, списъците за купуване на печка, кола, апартамент;
  • фактът, че много деца мечтаеха родителите им вместо да са лекари и инженери да са тираджии или митничари, че да имат вносни неща у дома, разбирай касетофон или хубава кукла;
  • пропагандата – всички вестници, учебници, телевизия говореха колко велик е соцът, Тодор Живков, СССР и как социализмът е върхът на сладоледа, всеки ден, ден след ден, по всевъзможен начин; огромна лъжа, която оформаше целият ни свят – от гнилия капитализъм, който се разпада, до върховенството на всезнаещата и всеможеща Партия любима … явно тази пропаганда още работи, щом 55% от хората днес казват, че бай Тошо е позитивен герой – уау!

списъкът може да продължи. още и още. и в най-кошмарните си сънища не искам да си спомням за онова време. и няма нормален човек, които да иска това недоразумение да се върне. честит ни 10-ти ноември! ако не друго, поне свобода имаме!

Какво е семейството.

IMG_8708

Много хора подскачат при споменаването на думата „семейство“. Прочитат я като нещо задължително, нещо страшно, лимитиране на свободата, прекалена отговорност или кой знае какви беди над личността. За сметка на тях като че има друга, по-малка вероятно, група хора, които намират семейството за върховна ценност и го издигат в култ, треперят над него.

Семейството, в моето разбиране, е отвъд тези две крайности. И ми се иска да споделя по темата.

Семейството на първо място е грижа, в добрия смисъл на думата, загриженост без тежест. Грижа за другия. Грижа за другия, през която човек се грижи и за себе си. В този смисъл другия може да е всеки. Не е канон кой да е той.

Познавам хора, на които искрено се възхищавам, които прекрасно се грижат за своите семейства и с това са щастливи. Понякога това са семейства от баща, майка, деца, както е по традиция. Но друг път това са семейства в друг състав. И там грижата, любовта и щастието са не по-малки. Може да е само баща с дете, може да е баба с внуците си. Може да прозвучи не на място в нечии уши, но мисля, че Събина е прекрасна майка на Вух и цялото им семейство е готино!

Семейството е този, който те приема и различен, и с разчорлена коса, и с всичките ти хрумки на деня. То няма свян, тайна или нужди. До просто е. То ти дава криле, но и те държи на земята.

Семейство е този, който е с теб, когато се търкаляш със смях по поляните, с който се гмуркате в морето в гоненица. Семейство е този, с когото можеш да си помечтаеш, да си поплачеш или с когото просто можете да си помълчите заедно. Семейството те чака на вратата с усмивка и тича да те прегърне. Семейство е този, на когото звънкаш, за да кажеш „Пристигнах“ след дълъг път или пък просто „Обичам те“ по средата на работния ден.

Семейството е време заедно по всякакъв начин. И не количество време, а качество време.

Семейство са всички, който са заедно и с грижа един за друг. Без значение от всички останали подробности.

И може да е идеалистично или наивно, но ако и там където работиш го чувстваш с грижа, ако наистина ти пука, като за твое семейство – би било чудесно. Пък ако и политиците чувстваха България с грижа, като семейство – ехеее …

p.s. несемеен кодекс – позицията на ДЕОС

как ме промени последната година #дансwithme

garnizov-366

снимка Васил Гарнизов

година по-късно не съм същата.

да, Филип – бебето на Мирянка беше в количката, сега вече бяга устойчиво и прави бели
не само децата – всички пораснахме. всички.
България порасна.

година по-късно, вероятно най-динамичната година в моя живот, вероятно най-ключовата година в „прехода“ ни като цяло
съм много по-толерантна към различното
и много по-малко толерантна към преднамереното зло
много по-малко приемаща алчността, лукавството, лицемерието, сервилниченето, неистината, лъжата
много по-търпелива съм
но и много по-гневна при всяка поредна порция безсмислие и неглижиране на хората
и съм още по-добра

още на 14 юни 2013 разбрах, с радост, че не съм само аз, че сме много

година по-късно се вълнувам много повече от това, което се случва в Парламента и МС
и започвам да разбирам, че партия и политика не са мръсни думи, просто голяма част от хората, занимаващи се с партии и политика у нас са нечисти хора

това е година, в която всеки ден бе свързан с протеста
това е годината, в която приятелите, истинските, придобиха още повече смисъл„ а другите си тръгнаха с лекота от мен
това е годината, в която бе някак по-лесно да разгранича смелите от страхливите,

борбените от нерешителните

мрънкачите от действените,

фейсбукарите от пълнокръвните,

скатавчиците от тези, които реално правят промяната

в тази година положих, както вероятно и много други, изключително много време в доброволен труд – обикаляне по паветата и викане

да, в тази година разбрах, че може и да си на 40 и да викаш с пълно гърло на площада

следих активно новините

общувах изключително много с нови и нови приятели

участвах в намислянето и случването на редица протестни акции – артистични и не само

един от най-ключовите бе създаването на вестник Протест през август

участвах в създаването на уникалното явление за родния политически пейзаж Протестна мрежа, през миналото лято и в създаването на либералния политически проект ДЕОС през тази пролет

говорих си с непознаните на площада и ставахме приятели

говорих си с непознати в много места от страната – за ситуацията, за нуждата от промяна, за това защо искаме оставка и какво ще се случи след това

водих децата си на протест, редовно и взимахме заедно важни уроци по гражданственост

дадох много интервюта за международни и родни медии на тема протест

минахме и през караници и през откровения, през заплахи и през заливане с помия из парцаливи медии, биха ни полицаи, после ние ги целувахме, после пак ни биха, някои ги привикваха да дават показания, други ги сплашваха по телефона

научих се да чакам
научих се да търся
научих се да не се отказвам

разбрах, че алчността няма край
с изумнение се уверих, че и в днешно време има хора, готови да предадат род и Родина
с погнуса научих, че пошлостта, продажността и непукизма при някои са безгранични

губех надежда, възвръщах си я, отивайки обратно на площада, говорейки с хората
да, върнах си надеждата в хората
в нашата сила заедно
в способността ни да местим планини

днес, година по-късно, аз съм различна. ти също. и всеки от нас. България е различна. и промяната е дълбока и необратима.

#дансwithme бе голям учител. за мен. за всички нас.

от днес #дансwithme е #дансnomore

време е за ОСТАВКА