Стартирам август с експеримент – всеки ден ще съм с поне по една вещ по-малко около себе си, у дома, в офиса. Време за разчистване. Време за даряване. Време за осъзнаване, че можем с много по-малко. Че има много наистина ненужни неща в живота ми/ни.

Идеята взимам от The Minimalists – две момчета, които през юни изхвърляха всеки ден с една вещ в повече, т.е. на 1-ви една, на 2-ри две и т.н. до 30-ти – 30. Ще се постарая да ги последвам, да видим. Ще изхвърлям, дарявам, оставям навън, раздавам, подарявам неща, които стоят непотребни у дома от години, а биха били полезни, зарадвали друг. Какво ли? Дрехи, книги най-вече вероятно.

Да, още една моя крачка в посока антиконсумеризъм.

Добавям нещо още от себе си – август ще е месец без телефон (gsm) за мен. Да, наистина.Ще е месец, в който ще съм без телефон. Може би ще е трудно да се разбере, но мисля, че за мен ще е много освежаващо и любопитно как ще се случи. Ще използвам фб, туитър и мейл по макс час на ден. Който иска да ме намери – моля да опитва там.

По-малко е повече. По-малко вещи – повече радост от наличните.
Повече време за хората и идеите. Повече въздух.

Ще разказвам как е.

Наследството на Орхан на Алин Оханесян – Вася ми я даде, след като преди време гледахме двете Раната и изплакахме цяла кофа сълзи.

И отново сълзи, сълзи, сълзи. Незатворена рана от преди 100 години.

Семейството на Лусин и още хиляди арменски семейства разтурени, убити, преследвани, прогонени, прокудени, ограбени, обездушени, лишени от живот. Милион и половина арменци. Геноцид.

Историята на 15 годишната Лусин в опита й да спаси семейството си, в загубата на всички най-близки – баща, майка, сестра, брат. Убийства, изнасилвания, грабежи, бягство. За силата на духа и живота след толкова много смърт. За любовта, прошката към другите, прошката към себе си, силата да продължиш, да се бориш, да вярваш. За силата на любовта. За тежкото наследство, което рано или късно откриваме, че носим. Всички ние.

Чете се на един дъх. С много, много тъга в сърцето.

p.s. Може би една наистина силна корица би дала друг живот на тази книга. Тази далеч не грабва …

тези дни излезе от печат новата ми книга, която заедно със Симо писахме – Мисия Татко

и то именно в седмицата на бащите! седмицата, в която казваме Благодаря ти, татко!

затова реших да разкажа за моя баща и изключителната роля, която той има в моя живот. и един начин на учене, който имам от него и който би е бил полезен урок в много ситуации.

на 4-5 съм и сме за първи път с новите ски, подарък от Дядо Мраз (в соц-а беше така), на Люлин планина, в нашия край на София и ще се учим а караме. има много сняг и малко хора. в рамките на час баща ми ми показва рало, как се завива. след това се спуска и казва – Идвай след мен! а, аз викам – Не могааа! но се спискам след него, за да не го загубя и така се спуснахме чак до нашия дом.

ето така се научих да карам ски.

а урокът е – най-добре се учи в практиката.

имам още много какво да разказвам за чудния ми баща! но – друг път. сега каня Денис и Калин да разкажат за бащинството – какво им носи, какво им взима и Филип, Ками, Мирянка – да разкажат за своите бащи, ако искат 🙂

 

на снимката сме двете със сестра ми и с нашия баща – Томс

и да припомня за великолепната кампания за истинския мъж

Раната, филмът на Фатих Акин

историята на едно арменско семейство, подложено на мъките и гоненията на арменците от Османската империя преди 100 години

жертвите на Геноцида са над 1.5 милиона души …

ако питате защо сме разпръснати по цял свят – филмът го показва

филм за човешкото и свръхчовешкото

и да, наистина не помня филм, на който да съм плакала от първата до последната сцена

много хора тези дни ми казаха, че не знаят нищо за геноцида над арменците. надявам се повече да гледат филма, както и да го има по кината и след СФФ. надявам се.

още за Раната и трейлър

още за Геноцида над арменците тук

#armeniangenocide

 

„Каква майка си ти, щом толкова много работиш! Кога ти остава време за децата!“ – ако си от отбора работещи майки, особено от този на майките-предприемачи вероятно редовно си чувала подобни реплики. Днес срещнах моя приятелка, майка на три деца, която започна свой бизнес наскоро. Та тя ме попита как реагирам при подобни реплики.

Въпреки че и майчинството и бизнеса не са отскоро постоянно чувам критики в тази посока. Защо съм на среща, вместо у дома. Кой се грижи за децата. Как така не става.

Убедена съм, че майчинството и работата не си пречат. Има място и за двете в живота на една жена, че дори остава пространство и да е жена, повярвай. Въпрос на организация, дисциплина, светоглед.

Аргумент 1. Децата имат нужда да общуват и с бащата, баби и дядовци, други роднини и приятели. Няма нищо лошо да са една или няколко вечери седмично в друга компания. Дори напротив – плюсовете са много!

Аргумент 2. Качество за сметка на количеството. Плътно, пълноценно, забавно време заедно може да се получи и в по-кратък интервал. Ако е осмислено, осъзнато, прието от всички като такова. И от децата – и от родителите.

Аргумент 3. Майката ще е щастлива като майка ако е пълноценна и като жена и като професионалист. Майчинството е малка част от ежедневието, макар и водеща. Но щастието и усмивките вървят ръка за ръка през 24-те часа на денонощието.

И вместо край: хайде стига сме робували на стереотипи от преди години, на клишета и хорски приказки. Винаги ще има някой да говори нещо. Момичета, горе главите! Както си го усещате майчинството – така си го изживявайте и подреждайте!

защото светът ни е насляпо забързан, вероятно заради нарастващата ентропия, или пък от чисто човешката природа да иска още и още, понякога ни се случват случки, които ни карат да поспрем, да се замислим, да намалим темпото

признавам си, търся своите начини за slow down отдавна. но да се противопоставиш на всичко наоколо, на темпото на другите, на живота не е лесно

някои мои начини:
– грижата за градината;
– рисуването;
– свиренето;
– писането;
– ходенето на театър и кино;
– времето с приятели в бавно кафе или вино с приказки;
– времето в планината, сред природата, то е задължително бавно;
– да послушаш птичките сутрин;
– да медитираш;
– да почетеш стихове;
– да напишеш писмо на хартия до любим приятел;
– да погалиш тревата;
– да прегърнеш дърво в парка;
– да поспреш и послушаш уличните музиканти;
– да послушаш дишането си;
– да послушаш себе си.

и някак е нужно още забавяне, и още, и още …

някакви неща нахвърлям тук, просто така, да не ги забравя.

2015-та ми се иска 
да говоря повече за промяната, която настъпва, крачка по крачка
да сънувам повече и по-цветно
да се движа повече, в т.ч. да тренирам повече
да събирам повече спомени, мои и чужди
да не натъжавам (по възможност) никого
да показвам и казвам повече и по-често на хората (които обичам), че ги обичам
да прочета повече книги
да порадявам повече книги
да имам повече време за игра (с децата)
да опитам повече нови неща
да пътувам на нови и непознати места
да се изгубя из разни места и говоря с непознати хора
да говоря повече за климатичните промени
да внимавам повече за своя климатичен отпечатък, боклука, който правя
да рециклирам повече
да посадя повече дървета
да редуцирам още консуматорското у мен
да не се отказвам лесно от идеите, желанията и нещата, в които вярвам
да имам всеки ден поне минута повече да съзерцавам кипящият наоколо живот
да ходя по-често на театър
да откривам още чудати хора с чудати идеи и да помагам да се случват още такива
да се радвам повече на красивото наоколо
да не бързам
да не правя компромиси често
да усмихвам другите
да се усмихвам
да дишам
да съм

по темата за започнатите тефтери писа Денис, пък Мирянка продължи в посока размисли за мотивацията да се продължи напред, та се включвам и аз в темата, нали е време за равносметки

да, фокусът е много важен, за да успееш. търпението и настойчивостта да допишеш започнатата тетрадка, да довршиш започнатият проект, който знаеш, че е важен, не само за теб, а за още хора – това дава смисъл, носи ценност

но също да, възможността да опитваш в различни посоки, да тръгваш нанякъде без план, да започнеш неща, с идеята че може и да не ги довършиш – не бива да си го отнемаме, защото това е да вкусваш, това е да експериментираш, да твориш, да си жив

във времето се научих да стискам зъби и да продъжлавам напред за важните неща, без да губя фокус (или поне не за дълго). това е уморително, изисква доста воля, особено когато проектите се движат с години (например 15 за БГ Сайт)

във времето се научих да си позволявам да започвам проекти, знаейки, че част от тях ще отпаднат по пътя. някои съвсем скоро след началото си, други доста след това. но ако няма драма излишна, подобни проекти също носят. може би не точно удовлетворение, но със сигурност опит, нови и интересни хора наоколо, бъдещи възможности

така че #продължаваменапред

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!