Знаете ли че пластмасова бутилка от вода, сок или кофичка от кисело мляко се разграждат за 300 до 500 години (години!!!). По колко такива изхвърля всеки от нас на ден, въобще без да се замисли … А може да се рециклира, ако се изхвърля ‪разделно!

А че цели 450 кг боклук произвежда всеки българин годишно. 125 кг от тях са от опаковки и поне те могат да се рециклират. Зависи от нас най-малкото да ги изхвърляме ‪разделно!

Имах късмет да съм сред поканените от Екопак на разходка из две площадки – за сепариране на отпадъците от пластмаса, хартия и метал и тези от стъкло. Бяхме 8-9 блогъра. Не беше купон, вероятно затова от поканените 60-тина се отзоваха толкова малко. Но беше изживяване, силно изживяване за всеки от нас, за което дълго ще мисля, разказвам, споделям.

На снимката – площадката в Нови Искър тъкмо беше получила доставка от квартал Младост.

Видях с очите си тонове отпадъци. Тонове опаковки, които имат шанса да живеят втори живот, защото са изхвърлени разделно и ще се преработят за повторна употреба. Планини хартии, бутилки, кенчета … Които след сепариране ще са „в играта“ отново.

Освен от тоновете опаковки за рециклиране се впечатлих от компетенцията и стремежът да действат и променят обществото ни в правилната посока на професионалистите в Екопак и на място на площадките.

За жалост все още сме далеч от цивилизацията, макар вече много години да има из цяла София и България по две или три цветни кофи за разделно събиране. Защото хората още не сме се научили какво може и какво не може, че това са само кофи за отпадъци от опаковки, а не за всичко. Защото не се замисляме, че опаковките са ресурс, а не боклук. Че си изчерпваме сами с невероятна скорост ресурсите на планетата, а има начин да забавим и дори спрем този процес.

Силен шамар бе тази разходка. Шамар срещу претенцията ни за цивилизованост. Шамар срещу всяка наша претенция.

И до момента съм се замисляла много и лимитирала почти напълно употребата на малки бутилки безалкохолно, пластмасови чинии, вилици, кенчета и подобни. Но вече ще ги сведа до 0 и ще разказвам на познати и приятели за планините боклук, които правим всични ние всеки ден.

Благодарност, че има хора и организации, на които им пука и полагат усилия да рециклират, събират разделно, правят по-малко боклук. Иска ми се да вярвам, че можем повече – всеки от нас поотделно и всички заедно.

Благодаря на Елена за този текст!
Споделям с много вълнение, тъга и все пак надежда, че можем заедно да спрем завладяването ни от Нищото …

„От много дълго време насам българският политически живот (за съжаление) ми напомня за заглавието на една психоаналитична статия – „Относно глупостта на злото“ (Concerning the Stupidity of Evil, D. Meltzer, Sincerity, Karnac Books, 1994).

След писмото на В. Симеонов към българите в чужбина, реших, че е крайно време да помисля защо българският политически живот и глупостта често изглеждат много тясно свързани. Преди да решите, че глупостта не е достатъчно сериозен проблем, ви моля да помислите отново. Ако сте от моето поколение сигурно си спомняте един филм – „Приказка без край“, в него имаше едно „нищо“, което поглъщаше в черната си маса целият свят и бяха нужни целият героизъм на характерите от филма и цялата креативност на създателите му, за да може да му се противопоставят. Съществуването на света беше застрашено поради ширещата се глупост и безхаберие, защото, казва Мелцер:

Събирам тук няколко фб статуса, за да не потънат:

„Как е турското робство тази сутрин?“
Василена Доткова

„Аз пък чакам от учебниците по математика да отпаднат задачите дето от една тръба се пълни басейн, а от друга се изпразва. Възпитава респект към разхищението“
Александър Христов

„За всички, които ведро очакват, Европа да дойде да ни реши проблемите, докато ние сме си сипали и боцваме салатка, да припомня: За разлика от Москва, Брюксел няма навика да праща танкове.“
Христо Христов

„Последно, че вече ми дойде до гуша от горестни емоции.

Обикновеният българин е абсолютно невеж за социалистическия период отпреди няколко десетилетия, който е живял, от който има тонове документи и изследвания – не е наясно с базисни политически събития, които пряко са влияли на живота тук, колко пъти е фалирала държавата в „Живковия рай“, не знае цената на нелепи мастодонти като „Кремиковци“ и прочие. Не знае. Пази само емоция, понякога положителна, понякога отрицателна, ако е пострадал от режима по някаква причина.

Същият този обикновен българин демонстрира абсолютна увереност, че знае какво е било през сложен петвековен период – 14-19 век, – по време на който империята, от която сме насилствена част, се променя из основи (знаете ли какво се случва с прословутите еничари изобщо?!). Сигурен е, че всяка народна песен и предание е фактологичен извор, че „Време разделно“ е достоверно историческо събитие, че никога и по никой начин никой българин не е бил щастлив в османския период, а всички вкупом са стенели под робския хомот. Не отчита богатите градове, богатите българи, постоянната борба, която се е водела срещу властта, която изисква базисната възможност да се бунтуваш изобщо, която като цяло на робите е отнемана във всеки един исторически период. Има толкова неща, с които може да се гордеем от този период, когато дори под чужда власт българи правят изключителни неща, но нееее, избира да вярва, че всички са били само клани, ограбвани и изнасилвани.

Вбесява ме невежата увереност, че ТОЙ ЗНАЕ, защото го е учил в училище и са му го показали нагледно с филми, книги и рисунки. И никое ново изследване, никой нов документ, никое вникване от различна гледна точка не може да промени това – и дори те трябва да са забранени, защото ИСТИНАТА е казана и толкова, тя е непоклатима, безспорна, а всички околни народи лъжат в своята история, защото ни мразят и завиждат. Полуостровът е наш, точка. И някой ден ще си го вземем.

Ей това е проблемът. И разбира се, че ония лайнари горе знаят, че патриотичната карта винаги може да се разиграе, когато поредното политическо лайно се е размирисало и трябва да се замете под килима. И така е винаги и ще е – и следващият министър ще е заложник на кресливото множество, което си иска своето си. Не за детето си, което може да възпита както прецени – а за да не се позволи никой да мисли различно. Защото, както се казваше в една добра статия тия дни, у нас национализмът е религия, която не си дава догмите. Защото ако използваш „владичество“, отричаш Батак, видиш ли – и този довод го видях използван стотици пъти. Логика, логика…“

Христо Блажев

 

„Тези избори трябваше да се наричат „Мистерията на българските гласове““
Милен Баятев

„Всъщност изборите се случват така през последните 26 години“
Магдалина Генова

„Тия бюлетини или имат крачка, или се родеят с Шрьодингер…“
Анди Стойчев

 

В последните месеци се срещам с много хора и говорим за избори, за хората и мястото им в политиката, конкретно за изборите на 25-ти октомври.

И се убедих, че клишетата и митовете, набивани с десетилетия в главите на хората, са наистина само митове.

Мит: Младите не гласуват.
Да, ама не! Не е вярно! Младите, част от тях, разбира се, се вълнуват от случващото се около тях и гласуват!

Мит: На хората им е писнало от политика.
Да, ама не! На част от хората им е писнало, обезверили са се. Но има и много хора, които знаят ролята си и гласуват, колкото и труден, понякога, да е изборът им.

Мит: Всички политици са маскари.
Да, ама не! Хората не са глупави. Част от хората мислят с главите си и евтината пропаганда при тях не работи.

Всичко това ме кара да вярвам в здравия разум на хората, в желанието им за промяна, в стремежа към добро.
Изборът е в наши ръце. Твои и мои.

Изборът ни е на 25-ти октомври 2015-та. Ако питате мен – В София с номер 35, Перник с номер 11, Хасково с номер 2!
За ДЕОС!

На първата ни среща с новата порция студенти в НБУ се запознахме и помолих всеки да се представи с три думи. Резултатът бе чуден и бързам да го споделя:

Истинска.
Романтична.
Креативен.
Искрен.
Добра.
Харизматична.
Забавна.
Изненадваща.
Социална.
Грижовна.
Позитивен.
Отворен.
Енергичен.
Висок, красив и умен.
Дейна.
Честна.
Емоции, сезони, любов.
Амбициозен.
Находчив.
Чаровен.
Обича новостите.
Трудолюбива.
Усмихната.
Инат.
Интелигентна.
Ученолюбива.
Емпатия, дисциплина, отговорност.
Упорита.
Свободна.
(Малко) мързелив.
Лоялна.
Различен.
Мечтателка.
Талантлив.
Оптимист.
Нахъсана.
Любопитна.
Целеустремен.
Пътешественик.
Умен, див, красив.
Съпричастност.
Въображение.

Получих също алтернативни като:
„Нека силата бъде с вас.“
„Пътувам в черно.“
„Аз съм – тук и сега.“

Ето какви са студентите (ми) в НБУ. Ами, доволна съм за начало!

Успешна учебна година!

Изписвайки го дори се замислих – колко ли хора днес знаят какво се крие зад „НРБ“ от „Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ„? И още по-добре ако са по-малко!

Въпреки вероятно странното или непонятно звучене за по-младите на „НРБ“ и може би тотална непонятност кому е нужно връщане в това време, за мен книгата на Албена Шкодрова е машина на времето! Шедьовър, който през наглед лесната и приятна тема – храната – прави разрез до болка на едно болно, постно, гладно, мизерно време. И все пак време, в което сме живяли, обичали, готвели, дори създавали, макар и рядко някой и друг бисер, просъществувал успешно и до днес. Като бисквитената торта или шопската салата.

Изключително задълбочен прочит на тези години между 9 септември 1944-та и 10 ноември 1989-та година. В много пластове. С цвят. С доста свидетелства. С чувство за хумор. Без преувеличаване или залитане.

За бригадите и впрягането в труд на ученици, студенти и всякакви служители, за запаруването в соц-а и силата на ключовата дума „там пуснаха …“, за това как само в България от соц лагера се е произвеждала кока кола и то по погрешка, за ресторантите, за домакинята, която соцът желае да освободи от тиранията в кухнята, но всъщност натоварва още повече, зимнината, чушкопека и още и още и още … За пропагандата, липсата на творчество, уеднаквяването, кръшкането, манипулациите, плановата икономика и още и още и още …

Книгата ми подариха чудния екип на Ей Би Си Дизайн още за Коледа. Но едва сега успях да я дочета. И въодушевена споделям с всички.

Благодарна съм на Албена, че е захванала тази тема, толкова сериозно и пълно. Изданието е чудно – комплименти за Жанет 45. Браво и на Велина Мавродинова за корицата!