Цитирам мнението на Наско Стаменов (с негово позволение) по повод поредна истерия из социалните мрежи по темата от снимка от учебник (горе).

„Много рядко занимавам приятелите си във фейсбук с мнения по теми, но тези дни ми попадна споделената снимка.

И се ужасих, но не от снимката, а от реакцията на родители и учители. Видели, че в текста се споменават наркотици и хайде да изгорим учебника!

Хора, да крием проблеми не е начин да ги решим. Ако наркотиците, сексуалното здраве, домашното насилие са теми табу, то те ще останат като проблеми. Децата ще се сблъскат с тях, ще научат за тях, няма избор дали ще узнаят или не, има избор къде ще узнаят. Докато замитаме проблемите под килима и не ги дискутираме с децата, докато не общуваме с тях те просто ще ги научат от приятели, познати или от първа ръка. Всяка скрита тема е подпочвена река, която постепенно еродира основите на обществото. Който иска тези теми да са табу, който иска с децата да не се говори и който си затваря очите е съучастник!„

Follow

Историята, която споделям тук ми разказа Санджу. Тя е на 20 и е родена и живее в Катманду – 5 милионен град, столица на Непал. Основната част от хората в Непал са хиндуси. И на повечето жени и млади момичета в Непал се случва това.

Темата за женствеността, менструацията, бременност, женско здраве е тема табу в това общество. Дори майките рядко говорят за това с дъщерите си.

Санджу споделя, че когато жените са в менструация трябва да живеят в ъгъла или в обора, мястото за животните в къщата. Нямат право да излизат от дома си, да влизат в храмове, да поднасят храна. Тя няма с кого да говори за това. Бунтува се и редовно нарушава тези правила, с което си навлича гнева на роднини и родители, които й се карат и наказват.

Отскоро конституцията позволява на хората в Непал да променят, ако желаят, своята религия, но това е силно социално неприемливо и почти никой не го прави. Санджу също не може, макар да иска, да смени религията си.

Сексът преди брак е силно нежелан и социално неприемлив също.

Здравното образование липсва. Отскоро имат и използват дамски превръзки – все още са лукс.

Жените не се хранят заедно с мъжете, а по-скоро слугуват, изчакват мъжете да се нахранят и ядат сами след това. Те масово не работят – не ходят на работа, т.е. основно работят къщна работа, отглеждат децата. Животът им никак не е лесен.

Жените от снимите са от улиците на Катманду. Всички снимки са направени с позволение.

Follow

В музея на илюзиите в София

О, светли дни в началото на новата година и новото 20! Време за планове, обещания, годишни равносметки и пожелания. Реших, насърчена от Петя, да събера какво си пожелавам колективно за всички ни, живеещи в моя град, в моята България и с това да отправя мисли в посока дано се сбъдне.

По-малко мрънкане.

Мнооого е досадно мрънкането. Оплакването понякога е ок, но когато е постоянно, плюс не последвано от действие става наистина досадно.

Мрънкането има различни измерения. А пасивната агресия също се шири навред и минава между капките на нашата търпимост. Дори неврността, пришпореността, припряността са си измерения на същото. Спасението е във второто ми пожелание – повече време в мир.

А, да – осъзнавам, че това самото си е вид мрънкане от мрънкащи 🙂

Повече време в мир.

След мрънкането много досадно за мен е да има наоколо ми нервни хора. Така ми се иска хората да са повече в мир със себе си, така ще са в мир и със света. Никаква телевизия, по-малко време онлайн, без излишно безумно скролване из sm. Да, фб на корем, дори когато си сред хора, на маса с приятели и неразделянето с телефона ми се струват неприемливи, да го кажа меко (за дигиталните диети като добро начало съм писала също).

Повече разходки сред природата, който има нужда и осъзнатост – медитация, за останалите и музика, четене или слушане на хубава книга, спорт, движение могат да помогнат. Задължително време с приятели (без клюкарстване и одумване на другите), време със семейството (в любов и уважение), време със себе си.

Нулев отпадък.

Знам, че е трудно, много трудно. Нулев отпадък е много трудно днес, но е мисъл, която може да ни води в консуматорския ни свят и да помага. Скоро ще бъдем принудени да го приемем, затова ако от сега си го изградим като идеология ще е чудесно. Редуциране на непотребните, излишни покупки. Рециклиране на всичко, което може – вече има места за предаване освен на хартия, метал, пластмаса и стъкло и на текстил, стари дрехи, обувки и чанти – нека всичко ненужно мине нататък.

Компостиране – ясно е, че ми е слабост. Хайде, който отдавна е мислил – време е да се започне. Писала съм по темата.

Да, всичко това е възможно.

Повече активизъм и доброволчество.

Каузи и нужни от помощ – много. Всеки, намерил своята е вече пълноценен човек в 2020. За останалите – силно пожелателно. Малки крачки от всеки от нас могат да доведат до по-голяма промяна. Светът няма да се промени в добра посока, ако оставим хора с егоистични и недобри намерения да го водят. Не, това не се отнася само за политиката. А за живота като цяло.

Каузи бол – почистване около блока или спретване на хубава градинка за радост на всички, а към нея и пейка за общуване, писане, допринасяне, превеждане за Wikipedia на български, подпомагане на приюти за кучета или доброволстване в кухнята за бездомни, садене на дървета, събиране на пластмаса и фасове от плажа … много са. В някои държави (в северозападната част на Европа) доброволчеството е доста развито, тук сме на последни позиции … Да, доброволчеството е обратното на мрънкането – виждаш, че нещо не е ОК и полагаш усилия да го поправиш, без да виниш другите и да чакаш съседите, кметът или държавата, щото те, може никак да не им е до това, дето ти виждаш, че не е ОК.

Та пожелавам ни да сме по-активни.

По-малко излишества.

Радикално разчистване на старите дрехи и даряването им на различни домове, нуждаещи се, приюти, контейнерите за текстил е добра първа стъпка. Пазаруването по списък с преосмисляне (спрямо движението към нулев отпадък) и добро планиране също е добра стъпка. За себе си обещавам стабилно да продължа да работя в тази посока и през 2020.

А в допълнение – който действа вече в някое от тези направления – имаме задача да споделяме с хората около нас – за успехите и неуспехите, които постигаме. Не да агитираме, лайкваме във фб, а да разказваме и да даваме пример с делата си.

Добра година за всички ни!

p.s. По-малко да мразим и повече да обичаме. Себе си, света и живота.

Тази публикация е провокирана от публикацията на Петя PetPanda – 5 неща, които да спрем през 2020.

Follow

От бъдещия кмет на София искам да има визия за София. Защото най-вече градът ни страда от това, че повечето от управниците му нямат визия, като цяло и в частност визия за този град като град, като столица, като Европейска столица, като град за своите хора. Липсата на визия води до това много от живеещите тук да не си припознават мястото като свое и да не го обичат. Липсата на любов винаги е фатална. И за човека. И за града. И за планетата.

Радвам се, че има екип, който да поработи по бъдещето на този наш град и в навечерието на изборите са изработили план с 24 основни цели за развитието му – Визия за София. Тези дни те представиха тези цели и защото ми се струва важно да знаем, че това се случва, да го осмислим и да обговорим – публикувам тук.

“София 2050 е компактен, многообразен и адаптивен град, управляващ умело ресурсите си и включващ гражданите в решенията за бъдещето, за да създава и поддържа разнообразни възможности за развитие и високо качество на живот.” – под тази визия, представена за първи път на форума, се обединяват всички дългосрочни цели, които представляват основата на документа и които бяха определени след много анализи, изследвания и консултации с експерти, бизнес, администрация и граждани.

Разгледах публикуваните до момента неща и се радвам, че се прави опит да се мисли в много и различни перспективи:

• качествена градска среда – естествено
• мултифункционален град – мда
• компактен и концентриран град – малко мъгляво
• високопродуктивна икономика – сложно
• център за иновации – няма нужда да се чака
• устойчив и иновативен туризъм – хм, добре
• кръгова икономика – да!
• устойчив ресурсен и енергиен баланс – супер
• чиста среда – 2050 е късно
• адаптивен град – да
• жива среда – 2050 е късно
• активно придвижване – 2050 е късно
• глобална и регионална свързаност – ок
• популярен масов транспорт – 2050 е късно
• мобилността като услуга – добре
• развит културен център – брей
• автентичен и много пластов град – това си е сега така, но да се запази
• позитивен имидж – хм, любопитно
• сближаване и общност – ключово
• образование, насочено към бъдещето – това бъдеще е сега …
• здравословен живот и здрави хора – това следва да е днес, иначе може да няма за кого да се прави
• общината е стратег – това ми се иска да видя как е
• автоматизиран административен процес – очакваме, дано не е чак 2050
• децентрализирано и демократично управление – много хубаво

Хайде да видим който и да дойде за кмет да привиди тези цели за свои и да започне да работи активно по тях. От нас зависи да го изискаме. Ако успеем да не си изберем популист ще е супер, защото може би ще има реална възможност за промяна.

Follow

селфи след края на часа по математика в 21:00 вечерта с учениците от 9 клас

Даката е любим учител в Увекинд в София. Но, вече е любим учител и за много деца от Кения. Това лято той гостува там и споделя сърцераздирателни снимки и истории от истинския живот в този доста беден регион на планетата. Накратко си говорим за това в интервюто, специално за вас.

Разкажи ни за своето гостуване в Кения това лято? Какво те отведе там?   

Основната причина беше желанието ми да помагам на хората. По призивание съм учител и винаги изпитвам удоволствие, когато помагам на децата, споделяйки знания и опит. Тъй като лятото съм ваканция от училище, реших да потърся място, където ще бъда полезен. Африка от години ми е на сърце, а и никога не бях ходил там и реших да направя нещо различно. Заедно с един от най-добрите ми приятели, който също желаеше да отидем започнахме да разпитваме хора, организации и сдружения за различни училища в различни държави на континента. Успяхме да се свържем с директор на частно училище, намиращо се в околностите на гр. Накуру,  Кения. Проведохме доста разговори с него и съпругата му, Трогна ме историята му и посвещението му към децата. Свързахме се и с хора, които са били там и ги познават и това ни даде допълнително спокойствие и увереност да го направим. Впоследствие и друг мой приятел реши да се присъедени към нас, така че станахме 3-ма.

учениците и учителите, когато се казват важни съобщения за деня

Колко продължи и какво прави там?

Учебната година ми приключи на 28 юни (петък) и на 30-ти същият месец вече летях на там. Желанието ми беше да остана възможно най-дълго, но момчето с което пътувах можеха да го пустнат от работата му максимум за 5 седмици и затова на 5-ти август се прибрахме. На 1-ви август обаче дойде Диан (другият ми приятел) и той в момента е там за същият период от време. Училището е предимно за деца, които са сираци или родителите им не могат да осигурят храна и образование. Децата живеят и учат там по време на учебната им година (юли месец е учебен за учениците в Кения). Включих се с това което мога най-добре – да преподавам математика. Първата една седмица се запознавах с учебния процес, местните учители и система на обучение и от втората започнах да преподавам на 9,10 и 12 клас.

раздаваме ориз на семейства, живеещи на сметището

Най-големите предизвикателства за хората от тези бедни региони в ежедневието им?

Шокиращо е, че макар цените да са същите като тези в България, около 1/3 от населението живее с под 1 долар на ден (под 2 лв.). В района, в който се намира училището няма ток и вода. За самата сграда е закупен генератор, който работи само рано сутрин и късно вечер за да може да има осветление в стаите. За къпане и пране се използва събраната, чрез покривите дъждовна вода. За пиене – идваше цистерна, която пълни веднъж седмично големи резервоари. За много деца от улицата обаче, дори чистата вода е лукс. Храната в училище е една и съща абсолютно всеки ден – закуска с угали (смляна царевица), за обяд и вечеря – царевица с боб (понякога и ориз). Децата бяха много благодарни дори за това, защото преди да отидат в училище, много от тях са гладували дни на ред и са яли от отпадъците на сметището.

С какво се завърна?

Отидох за да уча децата, а се оказа че ученикът бях аз. Много от тези деца, въпреки преживяните тежки истории бяха щастливи и изключително благодарни на Бог, за това което имат (покрив и храна). Времето изкарано с тях и учителите им беше удоволствие за мен. Техните сълзи при тръгването ми и молбите им, ме карат да се връщам всяко възможно лято там. Така че догодина плановете ми за лятото са да съм отново в Кения. Спестих си морета, сафарита и всякакви удоволствия, за да мога да купя подаръчета на децата там. Усмивките и благодарността им, ме прави щастлив.

След бране на боб заедно с учениците

Много тъжни снимки, с великолепни деца. Кое остана най-много с теб в сърцето ти?

Обичам всичките деца и когато чувах техните истории, не можех да заспя лесно през нощта. Мислех какво мога да направя за тях и как мога да им помогна повече. Теди например е ученик в 12 клас. При раждането му са настъпили усложнения и лекарите са поставили избор пред майка му кого да спасят – нея или детето й. Тя избира живота на сина си. Баща му е пътувал от друг град, за да отиде в болницата. Докато управлява колата му съобщават по телефона, че съпругата му е починала. Афектиран, губи управлението над автомобила и катастрофира. В деня на раждането си, Теди остава без двамата си родители. Има невероятни баба и дядо, които се грижат за него докато навърши 7 години. Те обаче имат повече от 30 внуци (там всяко по-бедно семейство има по 6-7 деца) и не могат да продължат да се грижат за него. Свързват се със Сами и Мили (директорът и съпругата му) и те записват Теди да учи и живее там. Други истории на част от децата и снимки с дейностите ни там, може да откриете в групата ни във фейсбук „Мисия Кения“.

Какво можем да направим, за да получат шанс тези деца? С какво може всеки от нас да помогне за по-доброто им образование, храна, живот?

Преди да си тръгнем се опитахме да закупим с лични средства и средства дадени ни от приятели храна и дрехи за децата. Основната нужда обаче си остава възможността повече такива деца да получат образование, храна и закрила в училище. Имаше деца, които ме молиха ако можем да вземем техни братчета или сестричета, които живеят на улицата при тях. Разходите за едно дете са 72 лв на месец (което включва храна, дрехи, учебници, легло, ток, вода, заплати на учители и т.н.). В момента планираме създаване на фондация за събиране на средства за нуждите на тези деца, за да може всеки да дарява. Когато е готова, ще напишем в групата „Мисия Кения“ банкова сметка. Със събрани средства от приятели, вече платихме едногодишната грижа за 5 деца. С помощта на работниците в училището, децата ни записаха благодарствени клипчета, които ще качим в групата.

заедно с учениците от Rain Edge High school, в гр. Накуру, Кения

Follow

Това са официално приетите Глобални цели за устойчиво развитие. Да, вероятно повечето хора си мислят – какво ме засягат? нали това е работата на институциите? защо имам да се занимавам и аз?

Климатичните промени, защитата на биоразнообразието, мира, равенството – всички 17 теми касаят всеки от нас и всеки може да направи много (или поне малко) по всяка от темите. И следва да го направи. Сега.

Изумително е как продължаваме да изхвърляме кенчета и бутилки в общия боклук, вместо в специалните контейнери за рециклиране. Не говоря за хората без информация по темата или в малките населени места без разделно сметосъбиране. За останалите, които въпреки всичко все още не изхвърлят разделно и правят личния си отпечатък доста значим. (Планини от боклуци за рециклиране и митове, свързани с тях)

Ясно е, че климатичните проблеми преминават в климатична криза. Да, това касае големите компании, правителствата, но има и неща, които всеки от нас може (и е добре да) направи. Сега.

Любима тема за мен е и градското земеделие – може да се причисли към цели 2, 11, 12, 15 поне.

Подробно за целите – в Уикипедия.

С това продължавам серията публикации по темата за климатичната криза и нашата готовност за промените, които настъпват. Защото смятам, че наистина е важно. А някак говоренето по тази тема е недостатъчно, счита се за маргинално. Нямаме готовност, а можем и следва да имаме.

Follow

Наскоро гостувах в едно радио предаване (нещо, което често ми се случва) и си говорихме по темите за Създателите и дигиталните комуникации. В края на предаването прекрасният водещ Стефан Хранов (явно позапознат с интересите ми – книги и еко) ми заговори за тази книга. Мой пропуск, че не я бях чела. Намерих я в библиотеката (много богатата и приятна библиотека) на НБУ.

И така – ако темата за това ще се справим ли с все по-натежаващия проблем с глобалното затопляне и екологичния, а с него и икономически колапс – препоръчвам да прочетете „Светът на ръба“ на Лестър Р. Браун.

„Когато се срещам със стари приятели и те ме попитат „Как си?“ често отговарям „Аз съм добре. Притеснявам се за света.“

„Никоя предишна цивилизация не е оцеляла, разрушавайки естествената си опора.“

Изборът е наш. Ваш и мой.

Препоръчвам.

Follow

По повод 24 май и Седмицата на библиотеките, на база всички мои срещи и разговори с библиотекари из цялата страна (прекрасни хора, силно отдадени на професията си) реших, че ще е полезно да съставя списък с книги, които смятам за стойностни, важни, маркери за съвремието ни, писани и издавани в последните години, които е добре (силно препоръчително) да присъстват за обществен достъп във всяка библиотека (или поне във възможно повече).

Списъкът включва само книги на чуждоезични автори. За българските автори и книги вероятно следва да се направи друг, макар (според скромното ми мнение) част от авторите ни и издателите им да правят доста усилия, за да са познати на четящи и библиотеките.

Списъкът е базиран на прочетено и споделено от видни четящи хора, както и от мен самата. Няма претенция за уникалност или изчерпателност. Включила съм основно автори от днешния ден, не познатите на всички класици, които и без това са достатъчно популярни. Списъкът не е класация, има препоръчителен характер.

Ако вие искате да дарите книга на библиотеката във вашия град или квартал, но не знаете какво точно да им купите – ето това са заглавия, които дори да имат в повече бройки няма да им навреди. Защото ако имат само 1-2 бройки тези книги не могат да се дават за домашно ползване, т.е. библиотеките имат нужда от няколко бройки, за да може повече хора да четат. Подарете им!

1. Sapiens и/или Homo Deus на Ювал Харари – фундаментални, двете силно допълващи се, няма как да сложа една под друга, слагам в едно. Да, за разлика от останалите заглавия в списъка това не е художествена литература, но ми се струва достатъчно важна, за да присъства тук.
2. Собствена стая на Вирджиния Улф
3. Изкупление на Иън Макюън
4. Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган
5. Сол при солта на Рута Сепетис
6. Живот след живот на Кейт Аткинсън
7. Левиатан на Пол Остър
8. Черните кучета на Иън Макюън
9. Windows of the world на Фредерик Бегбеде
10. Кафка на плажа на Харуки Мураками
11. Човек на име Уве на Фредрик Бакман
12. Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон
13. 1Q84 на Харуки Мураками
14. Законът за детето на Иън Макюън
15. Баща на мъртвите на Балаж Дьоре
16. Има крокодили в морето на Фабио Джеда
17. Ру на Тим Кхуи
18. Асамтой на Етгар Керет
19. Майсторът на фиде на Ма Дзиен
20. Сияние на жена на Ромен Гари
21. Атлас изправи рамене на Айн Ранд
22. Името ми е Червен Орхан Памук
23. Никога не ме оставяй на Кадзуо Ишигуро
24. Американският любовник на Роуз Тримейн

Бих се радвала и други книжни блогъри да се ключат със свои подобни списъци.

Знам, че с тази публикация ще предизвикам много полемики и няколко поне приятеля автори, издатели, преводачи силно ще се засегнат, разсърдят или дори разгневят. Това е целта ми. Да има дебат. Да има говорене. Да има действие.

И да не забравите да дарите някоя от тези книги на библиотеката наоколо. Може и да попрочетете тези от списъка, които не сте чели. А библиотекарите – искайте да имате тези заглавия за отдаване в библиотеките си.

Follow