данни, споделени днес от Пенка Иванова, Директор Дирекция „Достъп до образование …“ в МОМН
в България има 2770 училища (държавни, общински, частни, всичко)
едва 524 от тези училища имат училищна библиотека
в тези училищни библиотеки работат 525 библиотекаря (във всяко има по един, само в Американския колеж има двама)
тъжна статистика.
вероятно един от най-важните ключове за живота днес се крие в смисъла на думата „щедрост“. забързани, уморени, изнервени, озлобени, смятащи че всичко и всички са против нас, намусени, кисели, опаки, зли, сиви пропускаме едно елементарно решение. „щедрост“.
щедростта не е само за богатите. не се отнася само за милионера, който подхвърля 100 лева дарение за някой дом веднъж в годината. не е в 20-те стотинки, които минувачът пуска в шапката на уличния музикант, 50-те стотинки срещу повяхнала китка на бабата на улицата или левчето за босото цигане, което мие прозорци на коли по светофарите.
щедростта е отвъд материалното. тя е усмивката, споделена със съседите пред входа. това е добрата мисъл за приятел. това е подарената книга. протегнатата ръка. телефонното обаждане на някой, който го очаква. това понякога дори е един лайк или едно „браво“ в коментар във фейса.
щедрост е да дадеш повече – в работата си, в отношенията си с хората, във всичко. баба ми казваше „винаги давай малко отгоре от теб“. без да очакваш нищо в замяна. без да смяташ ползи и да правиш сложни калкулации кой колко. дай повече.
щедрост е да отидеш да раздаваш супа на бездомните или да храниш кучетата в приюта. щедост е да вземеш кутия блажна боя и да боядисаш пейката пред блока, а после и катерушката и пързалката, защото съботният ден е дълъг. щедрост е да измиеш някой път мърлявия асансьор, който постоянно иначе те дразни. щедрост е да вземеш всички недочетени нови книги и да ги дариш в близкото читалище. щедрост е да минеш до родното си училище и да попиташ дали пък нямат нужда от нещо, с което да помогнеш.
щедрост е просто да се усмихнеш сутрин в огледалото и да започнеш деня позитивно.
щедростта е нещо толкова човешко. за жалост, само благородните хора са готови за щедрост.
подарявам ти това слънчево сърце, което ме порази вчера. и не забравяй за тази красива дума „щедрост“.
три важни поста, на които попаднах в последните дни, които са важни. касаят здравето.
НЕ на антибиотиците. от блога на Горичка – защо не бива да се взимат антибиотици. личното ми мнение – и никакви лекарства. крайно е. но във времето, в което живеем са нужни крайни мерки.
НЕ на глутамата. от BBTeam – подробности за глутамата, нещото, което прави храната вкусна, но с което ако се прекалява (а в днешно време се прекалява) води до лоши, много лоши последствия.
Тренировки и балансирано хранене. от блога на Инес – 15 знака, че се храните и тренирате правилно. движение и силни тренировки, без оправдания и без прекъсване. без глезотии или „ама нямам време“.
–
писах още: разговор с треньора Марто за тренирането и три важни поста за дълголетието
не, не виждат страхотии в randome търсене или ей така случайно
НО, децата ни виждат неща, за които дори не сме се замислили, а в голяма степен именно ние им „ги сервираме“:
т.е. социалните мрежи многократно увеличават шума и за децата ни и скъсяват всяка дистанция между тяхното общество и това на големите. това за децата между 1 и 5-6 клас. след това повечето се научават и имат два (или повече) фб профила – един за родители, учители, общество и един за приятели, съученици, нови запознанства.
децата ни живеят в истинска дигитална джунгла. оправят се добре в нея. тези, които не се оправят добре сме ние, родителите. а училище за това няма.
вероятно за мнозина темата за безопасния интернет за нашите деца в контекста на днешния ден е не на място, не актуална. истината е, че тази тема е доста неглижирана и от родители и от учители и от институции, а докато се вълнуваме от политики и скандали децата ни са онлайн, без контрол, без насоки, без предпазен колан
в последните дни обикалям училища на много места и срещам много деца. говоря с тях. ето и първи впечатления:
– децата са масово онлайн, няма дете от 1 до 4 клас, което да не влиза в Интернет – това се предполага;
– децата масово са онлайн с часове и без родителски контрол – хм, и това някак го знаем;
– децата са с мобилните си телефони на училище – телефоните звънят в час, децата излизат да говорят, без да има изключителна нужда от това; задължително да се събират мобилните телефони на входа или поне да не звънят в час;
– да, почти всички деца лъжат (със знанието на родителите си) за възрастта си в Интернет и ползват фейсбук и социални мрежи;
скоро ще имам и подробни статистики и още по темата
това на листа написаха деца от Градския ученически парламент в Шумен днес, след като ги помолих да напишат най-екстравагантно изглеждащите думи на „шльокавица“. имах нужда от „превод“, наистина не се оправих …
дебатът идва по повод Интернет и масовото клише, че Интернет е голямото зло, довело до подобни явления, до неграмотността на младите хора. истината е, че това явление не е от днес. Интернет само подсилва, прави по-видими тези процеси.
децата масово пишат на фонетична, например. защо ли? защото така се научават да пишат сами. защото всички игри са на английски и цялата информация достига до тях е на друг език, по друг начин, а не на кирилица, на български. в 5-ти клас започват да ги учат как се пише на компютър и ги карат да преминат на БДС, след като от поне 2-3-4-5 години те вече пишат на фонетична, ако пишат на кирилица въобще.
от друга страна писането на латиница или „шльокавица“ прикрива неграмотността. но и се пренася – колко пъти в реклами, вестници, документи виждаме „какав“, вместо „какъв“, например.
и все пак – това са нормални процеси. езиците се развиват, нещата се променят. днешните българи са вероятно толкова грамотни, колкото и предците си, просто критериите днес са други.
неграмотният си е неграмотен на всеки език, а и по-важно е какво пишем, а може би не чак толкова – как го пишем. дори на академиците това да звучи ужасно.
тези размисли дойдоха от дискусията на PR Thursday днес в Шумен. радвам се, че дойдоха и много университетски преподаватели, ученици, културни дейци и се получи интересно. поздравления за Милена и Алекс, които организираха събитието и за инициативата Шумен – живият град
1. Счетохме, че “социализъмат” си отива – да, ама не, както казваше един виден журналист, или по-точно отива си, но бавно, защото нещо, отгледано с толкова усилие и насилие, насадено отдавна, не си отивало толкоз лесно, както стана ясно пост-фактум.
2. Решихме, че капитализъм се прави лесно – заблудата дойде от факта, че оттатък завесата се оказа много хубаво (или поне така изглежда) и си помислихме, че хубаво и лесно са синоними. За жалост обаче капиталзмът излезе костелив орех, дето не било лесно да се счупи с прогнили от реален социализъм зъби.
3. Направихме нов бардак без много-много да сменяме мебелировката и персонала (едно: поради липса на средства; две: от хуманни съображения), най-вече поработихме по замазката на фасадата. По стара народна мъдрост нов бардак така не се прави.
4. Забравихме за свободата на словото, защото то не било както си го мислехме преди, а все имало някой друг да дърпа конците, особено когато размерите са “като една човешка длан” (движението на гласните струни зависело от два фактора: мозъка и мускулите).
5. Не забранихме със закон шуробаджанащината и както отколешната традиция повелява продължихме да назначаваме, “приватизираме”, “реституираме” и извършваме други политически, икономически и т.н. активности по пряка до трето коляно линия или по съседски (‘щото знаеш ли кой всъщност е таткото на отрочето?!).
6. Не създадохме конкурентна среда, къде за да не платим висока социална цена, къде за да не накърним некадърността, къде по други мотиви и с това сложихме поредното малко камъче, дето обръща голямата кола, по пътя на новото.
7. Избягахме, с илюзията, че така ще избягаме от себе си, щото “там” е по-лесно (както бе споменато по-горе “хубаво” и “лесно” по погрешка се отъждествяват). Сега вече не ни стиска, страдаме от носталгия, но ни е страх да се върнем, защото ще станеме смешни в очите на другите, и най-вече в своите собствени очи (затова понякога ги държим широко затворени).
8. Не се подготвихме за това, което ни чака и зимата пак ни свари по чорапи, защото все отлагаме, все чакаме на някой друг (както ни учеха, има кой да мисли за нас, напр. тигани, партийни лидери и др.), а и нямахме учебници, от които да се учим на капитализъм, защото всичко, което висеше по рафтовете на библиотеките допреди десетина години бе Марксизъм-ленинизъм, в подходяща за поддържане заспалото състояние на масите трактовка.
9. Оставихме се да ни излъжат, защото бяхме фатално свикнали с това все да ни лъжат през десетилетията и не можехме да различим лъжата от нелъжата, пък и може би ни беше по-лесно така.
10. И да продължават – все още не можем да се окопитим от това и не разбираме или не искаме да разбираме кой кого лъже, а най-лошото в случая е и, че май вече взе да ни става все едно защо и как.
един мой текс от април 2000-та година, публикуван в списание SAX
едно от най-големите безчинства на комунизма е т.нар. „народен съд“. на 1 февруари 1945 г. в аулата на Университета осъждат на смърт политическия елит на страната. вероятно една от основните причини днес да сме на този хал.
„На тази дата през 1945 г. първи състав на тъй нареченият народен съд обявява смъртните присъди на 67 депутати от 24-ото Народно събрание, 22-ма министри начело с министър-председателите акад. Богдан Филов, Иван Багрянов, Добри Божилов на правителствата от 1941 до 9 септември 1944 г., 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и на регентите на малолетния цар.“
да, ако Германия днес се срамува, че е „родила“ Хитлер, ние би следвало да имаме не по-малки основания за срам с нашия „народен съд“ – масова кланица, масово убийство на целия ни елит. след този акт безчинствата продължават – семейство след семейство – интелектуалци, предприемачи …
„От всички държави от Оста – съюзници на нацистка Германия, смъртните присъди в България са най-много, броят им смайва чуждестранните наблюдатели и става тема на европейски вестници…“
според баща ми – свидетел и жертва на всички тези събития – днес е по-добре да забравим за целия този черен период от историята на България. мисля, че въпреки болката, историята не бива да се забравя. трудно ще е на днешните хора да разберат онова време, но има поуки, които още не сме взели. и грешки, които има опасност да повторим.
народният съд – най-масовото убийство
линчът наречен „народен съд“ – в дневник
въпросът много се политизира. и много хора ще отидат с политически бръмбари в главата си.
въпросът касае силни икономически интереси. и много хора ще се поддадат на манипулации и ще отидат поддикнати от сметки.
вероятно не малка част ще са емоционални като мен и ще вземат решението по-скоро със сърцето си, но и с много, много здрав разум.
искам и децата на моите деца да има къде да тичат боси без страх по поляните на България. и да растат здрави. и волни.
изборът за тях ще направим всички ние в неделя. това е голяма отговорност.
без никаква милост и разбиране съм към хората, които няма да гласуват. без още по-малко разбиране съм към тези, които ще гласуват с ДА.
„1965 – най-популярните женски имена са били – Мария, Даниела, Иванка, Валентина, Росица“
„2005 – най-популярните женски имена са били – Виктория, Мария, Александра, Габриела, Никол“
колкото и да е тъжно – тенденциите са ясни. красиви и звучни български имена все по рядко са избирани за кръщаване на българските деца. все по-често на баба Стефка внучката е Стефани или Стефано, на баба Цецка – Флора или все такива вносни интерпретации. като се замислим защо – ами за да са по-лесни за изноз, тези деца. в бъдеще родителите им не ги виждат в България, а другаде.
Follow