Идеалният подарък за дами – Истории за лека нощ за момичета бунтарки – 100 приказки за невероятни жени от Елена Фавили и Франческа Кавало. Великолепна! Красива и зареждаща книга!

За всяка от 100-те момичета-бунтарки, описани в книгата има страница с историята й и великолепна илюстрация. Дори по-слабо четящи 12 годишни млади дами залепват и четат!

Препоръчвам. Не само за бунтарки. И не само за жени.

p.s. имам си списък с дами, чиито биографии чакат да бъдат допълнени на български език в Уикипедия за следващите ми wikidays поредица 🙂

След Съкровище, пищови и южни морета беше ясно, че историята ще има продължение и очаквахме Ателие за българска детска литература Upper earth books и Калоян Захариев да ни въвлекат отново в приключенията на Надя и Мартин.

Изчетох с интерес и споделям с радост, че имаме хубави истории, изпълнени с неочаквани и забавни моменти за деца, тийн и не само от наш млад писател. Отново, както и в първата книга, приключенията нямат граници, читателят надниква из различни места по света, научава много за тях. Разказът умело преплита и исторически събития и места, което е голям плюс.

Няма да издавам подробности от сюжета, но е ясно, че между кориците се крие истинско злато.

Книгата е идеална за подарък! Препоръчвам.

През месец май водих обучение по медийна грамотност в Регионална библиотека „Партений Павлович“ в град Силистра. Библиотекарите от района, които присъстваха на обучението, бяха изключително мили и гостоприемни. Когато разбраха, че съм арменка ми дадоха тази книга „Арменците в Силистра – минало и съвременност“ на Иван Занов и издействаха да отворят специално за мен арменската църква в Силистра, която се оказа най-старата арменска църква в България. Разгледах я и дълго си бъбрих с възрастния арменец, който сега се грижи за нея.

Пиша това, за да споделя, че ми стана много мило – и за книгата, и за възможността да посетя църквата, и от великолепното отношение от страна на дамите от библиотеката.

Книгата е малка, но изумително подробно разглежда историята на арменците в силистренския край, с много факти, имена, цифри. Авторът – Иван Занов явно е бил много интересен човек, с любопитство към темата и желание да се рови и изнамери по села и градове от околността кой, какво и как.

За самата църква – много е красива! Никак не е типична, вероятно защото е доста стара. И има защо да се посети и види.

Благодарна съм, че можах да се запозная с тези хора, книга и място.

Посърналият април на Исмаил Кадаре ме свари съвсем неподготвена за толкова дълбоко преживяване. Уж съм четящ човек, пък едва сега стигам да прочета нещо от албански автор. И, признавам, много митове се развенчаха докато четях Посърналият април.

Освен първа книга от албански автор, това бе първа книга, която изчетох изцяло на телефона си. Защото, разбира се, издадена веднъж далеч във времето, няма къде лесно човек да я намери. Затова и качвам не корицата на българското издание.

Най-планинските части на Албания и планинците, които живеят по силата на Канона, установен от столетия и по-силен от всеки държавен закон. Суров живот на ръба със смъртта. Живот постоянно до смъртта. Човешката чест, семейната чест, кръвният данък, без милост, без пощада, без дори мисъл за измяна на Канона. Човешкият живот обезличил радостта от съществуването. Загубил стойност. Измерван само в чест и дълг.

Класика, която ни потапя в суровия балкански бит и още по-суровите правила, които хората изграждаме по неведоми пътища, ирационално. Пътища, които водят до безпътие.

Преводът е на Марина Маринова от 1989 година от албански език и е хубав.

Благодаря на Деси Илиева-Попова от Увекинд за това, че този текст достигна и до мен.

Бакман – класика си е този човек. Истини, които всички ги знаем, но разказани в неговия стил забавно-лежерно-хайлашки. Нещата, които синът ми трябва да знае за света се чете на един дъх. И през страница се смеех на глас. Защото Бакман ми припомни през какво съм минала. Ама така с приятелско намигване и дооста искреност.

Книга за родителството в първо лице. Без грим. С всичките му лъкатушения емоционално и не само.

„Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света, преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност.“

„Дядовците ти са построили собствените си къщи преди още да има Гугъл. Разбираш ли какво монументално начинание е това? Те не са хора, а швейцарски ножчета с бради. … Леле.“

„И ето ни сега, със специализираните професии и кросфит тренировки, поддържани бради и фейсбук статуси, а не знаем как се реди дървен под. Или къде се намира ангренажният ремък.“

„Надявам се никога да не объркаш битката за равенство с война между половете. Никога да не мислиш, че една жена не заслужава същите права или свободи като теб, или същата заплата за работата, която вършиш и ти. И да не ти хрумне, че само защото тя заслужава тези неща, трябва да спреш да й отваряш вратата, когато можеш. Да не си мислиш, че равенството и джентълменството не могат да съществуват едновременно.“

„Искам никога да не забравяш, че можеш да станеш какъвто пожелаеш, но това далеч не е толкова важно, колкото да знаеш, че можеш да бъдеш такъв, какъвто си.“

Книгата е идеална за родители, за бъдещи родители, за нови в попрището майка и татко хора. Ще ви разсмее, замисли и ще ви накара да не се чувствате толкова самотни в онези нощи, когато безкрайно ви се спи, но младенците-наследници не са на същото мнение. Може леко да сладни на моменти, но в други си е доста „право в целта“. И с това е чаровна.

Иначе, разбира се, ако човек още не чел Човек на име Уве – за-дъл-жи-тел-на е 🙂

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.

Ясно е вече, че ставам фен на скандинавската вълна криминални автори и като така ми бе много приятно да се запозная и с дебютния роман на шведската писателка Оса Ларшон – „Слънчева буря“.

Сюжетът е напрегнат, ясно е – като за криминален роман. В центъра му е убийството на пастор от църква в малко градче. А адвокатката Ребека Мартинсон се оказва въвлечена в случая. Това я връща в младежките й години и дълбоко забравени тайни.

Северното сияние е фон, наред с големия студ и заплетените човешки съдби.

Ще се оглеждам за следващите романи на Оса Ларшон.

Още за романа в Kafene.bg

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Историята на Британската империя в 380 страници, поднесена с чувство за хумор, без спестени детайли, по интересен и силно увлекателен начин. Не мислих, че е възможно, но Джеръми Паксман е истински майстор и Империя е книга, която си заслужава.

Как се създава и как просъществува най-голямата империя в световен мащаб? Столетия отнемат да се изгради, а само десетилетия да се срине. Величие, авантюризъм, трудни решения, смели мореплаватели … но и високата цена – съдбата на милиони и прекроен свят. Как е възможно да функционира подобна световна машина? Изключителен разказ за историята на Империята, която никак не малко засяга историята на човечеството.

„Тази система – разкош, граден върху нищета – можела да оцелява само благодарение на насилието.“

Тук мнооого познато ми звучи и някак, като бивша част от империя (хм, не една, две дори), виждам следи у много хора около себе си, на които сякаш е добре внушено каквото е било и за всички колониални населения на Британската империя: „… местното население били считани за мързеливи, наивни и некадърни …“

„Мотивите били комплексни – понякога от военно, понякога от търговско естество, задоволяване на алчност или научно любопитство, разпространяване на религия, освобождаване и потисничество, осигуряване на работна ръка и отърваване от излишни работници, … но водещата и най-властна подбуда за пътешествия и колонизация били парите.“

„… работата по управлението на колониите преминала от ръцете на колоритните строители на империята  в ръцете на скучните им наследници, за които, както правилно преценява Х. Дж. Уелс „империята и цивилизацията са просто нещо, което им се е случило, също както пресните марули се появяват през питомните зайци. Те не разбират как са ги получили, няма да знаят и как да ги запазят.““

Намерих доста прилики и аналогии с други империи, не само държавни, но и икономически. Много любопитни детайли разбрах. Хареса ми, че надникнах в различни краища на света и историята им.

Хм, за Тасмания, за която съвсем наскоро четох (и писах – Смъртта на речния водач) – и не само за там, ми бе много тъжно. За много от местата и личностите четох допълнително, за да си изясня. Завладяваща е книгата на Паксман. По-късно видях, че май има и сериал, ще потърся.

Вася, благодаря ти, че ми я препоръча и даде.
Ако не става ясно – много ми хареса. Препоръчвам.

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.