Ставам все по-голям фен на творчеството на Иън Макюън. Законът за детето е втората негова книга, която чета, след Черните кучета. И отново съм омаяна.

Фиона е съдя във Висшия лондонски съд. Делата, по които работи са винаги предизвикателни и интересни. Професионалният и личният път неизбежно се пресичат понякога, макар и неволно и тогава дори и най-големият професионалист рискува да сгреши.Интригуваща история за човечността, която не бива да губим дори в най-сложните ситуации. И за дълбоката следа, която оставя обществото по един или друг начин върху всеки от нас.

Книгата, освен за лично прекрасно изчитане е много подходящ подарък за четящи съвременна художествена литература юристи и граждански активисти.

Препоръчвам.

Follow

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Follow

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Follow

В женския месец реших, че е добре да (си) припомня и споделя със света възторга си от тези наши съвременни големи създатели на книги за деца (защото далеч не са само писателки) и да кажа, че искрено се радвам, че ги има тези момичета, че творят и споделят и правят с написаното си този свят една идея по-приемлив някак.

Юлия Спиридонова Юлка – родната ни Дж.К. Роулинг! Историите на Тина, Кронос, Любими Попътечо, Жабчето – и за малки, и за големи, и за още по-големи момичета и момчета. Любима и на малки и на големи. Смела писателка е Юлка. И с размах. А колко прави, за да четат повече децата … и колко вяра има в тях!

Весела Фламбурари – неуморното Весе, което разказва историите на Мина – любими на всички! Но и още и още, а от любов към детската литература от български автори наскоро скочи в дълбокото с издателството си Ателие за българска детска литература „Горната земя“

Петя Кокудева – Петя е вълшебница на думите! Възхищаваме нейния изключително земен, неконвенционален и добър, изпълнен с радост и намиране на красивото поглед към думите, децата и хората въобще, към света.

Маги Благоева – мнооого мъдрост и силен порив към свобода от всичко написано от Маги … магия е!

Мая Бочева – за който още не знае Кой светна луната и не е виждал чудните книжки с прекрасни илюстрации на Мая – хайдеее! Вече са цяла поредица!

Ако нямате в библиотеката си поне по една книга от всяка от тях … е време да поправите тази голяма несправедливост сега! И да ги подкрепите, за да създават още!

И като бонус: Виржиния Улф. Собствена стая. Откровено книгата-библия на развитието на темата за равните права и мястото, отстояването на жените в обществото. Великолепно ново издание с твърди корици на Колибри. Чудна! Важна! Основополагаща!

И не, това не е осмомартенски пост 🙂

Follow

Американският любовник – сборник разкази на съвременната английска писателка Роуз Тримейн. Какво преживяване! Обичам книгите да ме изненадват. И от тази очаквах да ме изненада – тръгвайки от издателството (което не издава не-специални книги), през грабващата корица, която не може човек да подмине, през няколкото добри ревюта, които ми се мярнаха из нета. Ноооо разказите на Роуз Тримейн ме изненадаха много повече.

Спокойствието да си човек – това ми донесе най-вече тази книга. Да разбираш, че си човек, да се приемаш като такъв, с всичките си недостатъци, мечти, страхове, любови, търсения, егоизъм, смирение, самота, влюбвания, отдаденост и още, и още.

Уютът да си себе си със себе си.

Разкази от различни епохи и места. Разкази за съдбите на обикновени хора. Такива като теб и мен. И акцент върху красивото в ежедневието им. В чувствата им. В това да са себе си. Красота в ситуациите, в мислите, без да е насила, просто такава, каквато е.

Човекът в близък план. Без излишна интимност и без плашещо воайорство. Без тежест. Без многословност. Без ненужно разточителство. Нежни истории. Изчистен и фин текст.

„… някога, макар и отдавна, е била достатъчно невинна, за да благоговее пред обикновената красота на света.“

„… приемала е в обятията си бикоборци със смъртоносни рани и не проявява разбиране към хора, които мрънкат, че ги боли.“

Браво за безупречния превод – Невена Дишлиева-Кръстева. Искрено – тази корица е невероятно достойна за красивия текст – браво Деси Баева. Благодарности на издателство ICU, че ни доставят на български език в чудно издание този разкош!

Follow

Последна любов в Цариград – Наръчник за гадаене с приложени Таро на Милорад Павич е ексцентричен, смешен, забавен, но и много любопитен роман, който изчетох преди време и си припомних тези дни в изданието от 1998 година на Народна култура, в превод на Ася Йованович.

За хората, които не са запознати с удивителното чувство за хумор на балканските автори този роман е прекрасно въведение. А за любителите – истинска наслада! И изненади и неочаквани развръзки, и брилянтни закачки и намигвания в уж ежедневен контекст, забавни персонажи, мистика в обикновеното, за да го превърне в смешно, обрати, препратки, мъдрости от всяка страница без досада или прекалена назидателност. За бърза справка – първа глава се нарича „Ключовете на великата тайна за госпожи от двата пола.“ 🙂

„Бъдете мъдри и не вярвайте на всеки вятър.“

„От великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот.“

„- Коя си ти? – попита я той повторно.
– Коя съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това….“

За любопитните – видях, че има и ново издание от 2017, което въпреки неподходящата корица предполагам е добро.

Благодаря на Асен, че сподели тази книга с мен.

Писах още за Стъкленият охлюв на Милорад Павич тук. И още един важен цитат от книгата – тук.

Follow

Още една прекрасна книга – Завръщането на думите на младия македонски писател Гоце Смилевски!

Като че доста отдавна не се бях гмуркала толкова назад във времето. Но това пътешествие, макар и в XII век, е толкова съвременно звучащо и поднесено без грам архаизъм, че е истински празник.

Любопитно е, че Гоце Смилевски разказва историята на една голяма любов – забранената любов на средновековния философ Пиер Абелар с Елоиза, но разказва историята през нейните очи. И да, болезнената (особено за онова време) история на жената, лишена от почти всички права. Роман за търсенето, вярата и любовта. Роман за голямата любов, видяна без завеси, без заблуди, без сладникавост или излишна романтика. Любовта от Елоиза към Абелар, любовта от синът им към неговия любим Вербум, любовта от макйа към син. Красива любов, силна любов.

Абелар е философ. А в мрачните средни векове философите са считани за аскети и ако изпитват плърска любов то не може да са философи. Затова и той иска да скрие връзката си със своята умна и очарователна ученичка Елоиза. Любовта им е силна, но натискът на обществото надделява. Роднините на момичето са разярени, разкривайки отношенията им и го наказват с кастриране. Елоиза е изпратена в манастир. Синът им е отгледан от далечни роднини.

Но не, това не е любовен роман. И макар да лежи на реални факти и истинските писма от Елоиза до Абелар – не е и исторически роман. Това е роман за силата на думите. Красив роман за силата на думите.

„Той самият бе дума, дума, която се казва при раждане и при умиране, дума за среща и дума за раздяла; той бе дума, без която моят живот щеше да бъде безсмислено мълчание.“

„И в това скитане през света и живота изпридахме тънката нишка на смисъла, която е по-важна и от дома, и от съня.“

Хареса ми превода на Божидар Манов. За корицата (отново) съм с особено мнение.

Откривам, че има издадени от Колибри и другите две книги на Смилевски на български – Сестрата на Зигмунд Фройд и Разговор със Спиноза и ще ги прочета с радост.

Follow

Есето на Вирджиния Улф Собствена стая на български език – едва ли би имало по-подходящ момент именно тази книга да се появи на родната книжна сцена! Уау! Ако имате да прочетете само една книга за месеца (или дори за годината) – нека е тази! Удивително умело, убедително, красиво, уплътнено с много истории, факти, цитати Вирджиния Улф извежда тезата си защо е нужноравенството между половете. Ух, това звучи толкова плоско на фона на прекрасния текст. Просто вземете книгата и я изчетете.

„Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.“

„Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола е именно такъв, тогава човек не може да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. … Може дамо да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора.“

„Имате ли представа колко са книгите, написани за жени само в една година? Имате ли представа колко са книгите, написани от мъже? Давате ли си сметка, че вие може би сте най-обсъжданото животно във Вселената?“

„Онова, което най-много липсва на читателя е силата на внушението, която го подтиква към размисъл.“

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, докато твори. Пагубно е да си само мъж или жена в пречистен вид.“

„Аз не вярвам, че талантът – на интелекта или на духа – може да се измери, както се мерят захар или масло, нито дори в Кеймбридж, където толкова много са свикнали да разпределят хората в категории, да им поставят шапки на главата и съответните букви след името. Нито пък вярвам, че йерархията на чинове, представлява окончателния порядък на стойностите …

Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всички тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има „страни“ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне. Съзрявайки, хората престават да вярват във взимането на страна, както в директори и в богато украсени гърнета.“

И в подкрепа цитат от Сър Артър Куилър-Куч за големите имена в английската поезия от последните стотина години: „… може да си дрънкаме за демокрация колкото си щем, ала всъщност едно бедно дете в Англия няма по-големи възможности от сина на атински роб да се изучи и усвои онази интелектуална свобода, от която се раждат великите творби.“

„Но аз ви моля да пишете всякакви книги и нека темата не ви спира, колкото и тривиална или всестранна да е тя.“

„Млади жени: вие сте по мое мнение срамно невежи. Вие никога не сте направили нито едно значително откритие. Никога не сте разтърсвали основите на някоя империя, никога не сте предвождали армия в битка. Пиесите на Шекспир не са написани от вас и никога не сте рискували живота си като мисионери, за да запознаете някое варварско племе с даровете на цивилизацията. Какво е вашето оправдание? Знам какво ще ми отговорите …“

„… ако свободата стане наш навик и ако добием куража да пишем точно онова, което мислим; … ако започнем да възприемаме човешките същества не само в отношенията им едно към друго, но и в отношението им към действителността, … към всичко, което може би носят у себе си, … тогава ще се появи нашият шанс … Но това ще бъде невъзможно, … нито ще се случи без усилие от наша страна, без нашата решимост …“

Благодаря и браво на Колибри за избора и за хубавия превод на Иглика Василева. За корицата – хм, не че е лоша корицата, но чисто човешки бих я дала на жена художник да я направи. Имаме добри илюстраторки. А този текст го заслужава. Иначе изданието е чудно!

p.s. Признавам си – плаках, докато я четях!
И да – цялата ми книга е в маркирани текстове …

Follow

Отдавна чакаше на нощното ми шкафче Дванайсетте обръча на Юрий Андрухович. Авторът е много интересен – съвременен украински преводач, писател, музикант. А книгата му ме изненада много. Любопитно, че почти нищо не намирам за автора и тази книга на български език. Единствено едно видео от гостуването му в сутрешния блок bTV от 2013-та. Нито един блогър не намерих да е писал. А книгата е силно вълнуваща.

Австрийският фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен се влюбва в украинка. Любовен триъгълник, леко криминални елементи, пътувания, Лвов – нищо особено, на пръв поглед, нали.

Всъщност Украйна е главната героиня на този роман. Украйна на кризата от прехода, на калта, мутрите, Украйна през различни периоди от последното столетие, с хората й, спадове и възходи, страхове, отчаяние, ежедневие … Превърнали се в юпита бивши комсомолски секретари, поети без музи, посредствени издатели, проституиращи момичета … целият колорит на славянската душа, търсеща своята свобода и идентичност, през свободията на мафиотските времена. Може би защото съм го живяла (макар и в България) това мътно време, изпитах (мазохистична вероятно) наслада да видя наситено и някак красиво описаното от Андрухович.

„Те съществуват между двете забранени територии, на тесния участък между два страха – от вчерашното и от утрешното.“

“Полицейска държава е тази, в която полицията е точно толкова всемогъща спрямо честните граждани, колкото е безсилна спрямо престъпниците.”

„Но не трябва да се забравя, че тук е Изтокът, а именно, че материалното тук никога няма да придобие решаващо значение.“

Браво на издателство Парадокс. Чудна корица от Дамян Дамянов. Преводът е великолепен – Албена Стаменова, Райна Камберова.

Благодаря ти, Вася, че сподели тази книга с мен.

Follow