спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

на 1-ви май си спомням за Чернобил

c141f7524e0

когато бях малка и ученичка живеех в соц-а. дълбоко в соц-а. тогава имаше манифестации. всички задължително присъстваха на тях. имахме в центъра на София мавзолей (в празното пространство между Народния театър и Двореца днес). в мавзолея лежеше мумията на Георги Димитров. а в горната му част на мавзолея имаше трубуна, на която заставаха Тодор Живков и всички избрани. под козирката.

ние, простосмъртните репетирахме поне седмица по-рано. всеки ден. без значение от времето – дъжд, вятър. маршируване. по цял ден.

в самия ден 1 май бяхме свиквани от рано в околностите. с бели ризи, тъмно сини поли, момичетата задължително на две опашки вдигнати горе, с бели панделки. някои имаха руски панделки, които разбира се бяха по-хубави. подреждаха ни в редици. някои носеха знамена, други люляк, трети просто трябваше да вдигат ръце. стояхме с часове, чакахме, подредени в редици. по височина. с който се паднеш около теб. после тръгвахме.

водеха ни като овце. имаше темпо, което да се следва и всички в един крак, като военните днес, да крачим. имаше и думи за скандиране, които ни даваха знак, при навлизане на площада да започнем да викаме. „братска дружба с есесер“, „бе ка пе ура“ и подобни. от участъка пред МС днес трябваше да викаме, махаме и ходим стегнато. до Военния клуб. след това се разпръсвахме и кой от където е.

напред вървяхме подредените ученици, вероятно и работници, студенти. на блокове. с ясни послания, задачи и строй. зад нас, в края на дългата над час манифестация, бяха „свободните“ граждани. те само махаха. а от трибуната Живков махаше с един специфичен маниер, от чийто спомен и до днес ми става лошо.

еднаквост. изумителна показност. кухост, измито от смисъл, унизено, смазано битуване.

такива бяха времената. сценарият се повтаряше година след година.

но, това, което в моето съзнание свързвам най-вече с 1-ви май е онази година на Чернобил. когато отново манифестирахме чинно. и валя онзи дъжд. ядохме зелени салати. нищо не знаехме …

лятото ходехме при баба ми във Варна. от юни до септември. и тогава се разболях. тежко. вдигнах висока температура, която не спадаше и не спадаше. не се хранех. бях подута. лекарите един след друг на различните места вдигаха рамене и казваха „не знам“. накрая един доктор от една лаборатория на последния етаж в Окръжна болница каза „май е от радиацията … Чернобил …“ и предписа някакви неща, с които започнах да се възстановявам. тогава разбрахме …

цяло лято вместо да играя на воля из Морската с моите приятели бях болна, лежах, отслабнах много, дори не можех да чета, а какво е изживяла баба ми и семейството ми – не мога и да мисля. важното е, че попаднахме на този просветен лекар и той ме спаси.

това е само моята история. вероятно са хиляди, милиони.

подробности за Чернобил и престъпното бездействие на нашите управляващи, чиито наследници ни управляват и днес има тук

снимката е от интернет и е от манифестация 57-ма година, но и по мое време (80-те) беше същото почти

RIP Борис Карадимчев

65651_10152062522186235_9092961356267222975_n

има хора-Колоси. те оставят дълбока следа, правят разлика, живеят винаги.

Борис Карадимчев, Борето, Папа … от хората, направили много, много за музиката и за хората около себе си

земен, човечен, обичащ, раздаващ се безспирно и до край, творящ, вдъхновяващ, разбиращ, приемащ, насърчаващ, любящ, с грижа. Пим Пам, Бяла тишина, Хора и улици, Нашият град … и още и още
и колкото и да напиша ще е малко

почивай в мир, Боре!

снимка: личен архив Анна Симова

почит към жертвите на комунизма

IMG_5559

не само на Народния съд, защото преди него още на 9-10 септември са избити хиляди без съд и присъда. следва Народният съд. следват лагерите, изселванията, гоненията, забраните. на „капиталистите“, но и на не малка част от „своите“, вероятно искрените идеалисти, вярващи и борещи се за справедливост.

на 1 февруари 1945-та година са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до тогава.

толкова години по-късно не сме си взели още урок от историята. и не, тук не говоря за призраци. говоря за жертви. за избитата интелигенция, за цвета на нацията – регенти, министри, депутати, офицери (да, тогава това са били истински достойни хора!), за отнетото бъдеще, за предателството, за пошлостта, жестокостта, цинизма. думите са слаби. тъгата – голяма.

години по-късно официално извинение още няма. народът е забравил. няма лустрация. керванът си върви …

на снимката: деца от квартала в края на 30-те.

„Унищожението на миналото е възможно най-лошото от всички престъпления. Хора дори с най-ярка интелигентност могат да се раждат, живеят и да си отиват в грешки и лъжи. Човешката душа има нужда от истината и от свобода на изразяването. Всички грехове – опити да се запълни празнотата.“
Симон Вейл

още по темата: Кратка история на БСП, видео Кървавият четвъртък 1945, обръщение на Росен Плевнелиев по повод Деня на почит към жертвите на комунизма

моите 5 най-позитивни снимки на 2013

хей, как ще запомним 2013-та?

всеки може да се включи – няма значение дали е снимано с телефон или фотоапарат, важното е това да е важен, положителен момент за теб или България.

разрови си албумите, избери снимки, усмихни се!

изпрати ги на positiveness2013@gmail.com до 23.12 и на 24 ще има топ 50 на positiveness2013.wordpress.com!

няма награди, всичко е само за идеята!

ето 5 от моите най-любими снимки за 2013-та

усмивките от площада (Ани и Марта) и Are you nuts?! 🙂 19 юни

IMG_3821

revolution или усмивката на Лора насред протеста на 21-ви юни

IMG_4103

усмивките на Събина и Крис малко преди нощта на Белия автобус и самия него в кадър …, 24 юли

IMG_6797

усмивката на Тереза в акцията „целуни полицай“, 27 юли

IMG_6914

и малката Мария, която е лице, усмивка, чар на площада и специален посланик на в-к Протест, 3 септември

IMG_8646

и при Събина

#дансwithme #оставка #избори

Краят на нашето детство

автор: Юрий Йорданов

Помните ли своите лични бунтове, когато растяхме и от деца, ставахме юноши, влизайки в „света на големите“, възрастните?

Всеки от нас в някакъв епизод и период от живота си има по един или по няколко бунта срещу своите родители. Неосъзнати, силни, напълнени с вяра, безсилие и гордост. Срещу средата, която ни предписваше поведение и модели, които ние не приемахме. Без изключение – всеки от нас. И няма рецепта, няма график или план кой кога ще се „събуди“ и ще си потърси Свободата, търсейки искрено и тревожно себе си. Но всеки е бил един ден на този свой изпит. Едни го вземат и продължват напред, други са вечни „оставачи“ и приемат „предписаното и сигурното“, предали се на своя „спокоен“ избор – да бъдат „вечни деца“ и неслучили се възрастни. Не пожелали да поемат съдбата си в свои ръце. Страхуващи се от неясната „цена“ на присрещащото ги, гледащи на себе си без вяра, че те могат да се справят сами в океана на идващия нов за тях свят и живот. Независимо от сивите си коси, прегърбените тела и износените си души, останали чрез личния си избор на „вечни“ деца. Зависими от майка си и измамното й „спокойствие“ в обещанията за вечен „рай“ и уют в идващото неизвестно.

Всеки разумен, който е пожелал да вземе живота с свой ръце – един ден става „революционер“, „несъгласник“, „блуден син“, който не убива, не бие, не наказва, но се отрича от правилата на своите родители, за да ги промени с нови, в крак с времето. Отрича се от „стария“ свят. За да влезе в „новия свят“, който никога не е светът на неговите родители. Светът е станал друг и децата искат своя нов свят, колкото и да е голяма съпротивата.

В нашите лични колекции от спомени, нашата истинска история ние познаваме всякакви хора. Там ги има и покорните, свелите глава пред „традициите“, пожелалите да бъдат верни на правилата на миналото и останалите там свои родители. Но тези хора не са победители. Тази хора никога не пожелаха и не желаят да бъдат част от състезанието на днешния Живот. Те обичат патерналистичното, и търсят, копнеят, стремят се неистово да намерят новата своя майка. Психологията обяснява добре и коментира дълбоко тази зависимост от майчината гръд, от копнежа по топлата плът на майката и връзката на малкото, инстинктивно тяло с млякото, животът.

В добрите истории майката приема реалността и дава „свободата“ на пoискалото си я и пораснало дете. Добрата и мъдра майка е разбрала света и кръговрата ми. В другите сценарии, тираничната майка остава завинаги цербера, пазачът на миналото и ключарят на затвора, оставил един малък прозорец със светлина за връзка със света отвън. Затвор, построен от обесебваща „любов“. Невидим, страшен, доброволно избран от непорасналото дете. Което отвън изглежда за другите хора покрай него възрастен човек.

А днешното време, XXI век, е друг – свят на вселенско състезание. Свят, в който да бъдеш малък или голям е въпрос на личен избор. Свободен, легитимен избор на всеки пожелал да надигне глава и да пожелае осъзнато да види „ръста“ си. Ръст, който идва само през свободата на мислите ни и мчетите, които сами си подаряме.

Непорасналите, вечните сучещи са тези които комунизмът искаше да създаде. „Създаде“ ги и не спира да иска да ги възпроизвежда. Тях искаше да ги има и ги произведе през царя-републиканец и получи наградата на добавените поне 4 години неслучило нещо. Не бе само Симеон, всички управлявали ни кърмеха, приспиваха, разказваха приказки, дундуркайки ни успешно. 24 години партията-майка „кърмеше“ своя народ с „млякото’, което народът – кърмаче й „осигуряваше“. Споменавам Симеон, защото той бе „най-великото“ съвпадение на образа на майката-система и материализирането на символа във физичесло лице и тяло. В името на разрушаването на едва сложилата се политическа система, от Мадрид долетя майката-баща, за да разруши всичко, което можеше да е основа на една система от обществени отношения с елементи на „нормалност“.

Заради което той, синът на последния цар на третото Царство България стана републиканец, но обичаше да му казват „цар“. Перверзия без аналог, но с резултат. И „спечели“ за историята (им) още доста години наивно детство за наивните Българи.

Майката-баща-републикански цар бе един от най-страшните уроци по пътя на гражданското израстване на Българите. Поучителен и днес с цинизма си и отношението на Майката-система към детето-народ.

Но детето порасна и започна да разбира себе си, майката му продължава да бъде обсебваща в своята „любов“, неразбрала го и обсебена от себе си, непознаваща живота и душата на нейния „юноша“, порасналото й дете, а приказките й за миналото опротивяха, демоде са. Детето потърси улицата и света, в който „интересното“ е повече от насилствения покой и безвремието на отминалото.

И стигнахме до една странна, никаква, фатална 2013. Година в нищото. Сред свят на кризи, промени, световни трансформации. Годината, в която Юношата българин пожела да каже на майка си, на света и на себе си най-вече „Стига! Аз съм голям и искам сам да се оправям!“

„Майка“ му, традиционното, комунистическото, провинциалното, пролетарското, тоталитарното, нихилистичното, ретроградното, обсебващото инасилственото минало се борят, за да имат до полата си порасналия Юноша.

Миналото не си дава единствената „собственост“ – бъдещето. Детето, което бе толкова послушно до сега, си тръгва. По всички „закони“ на „драматургията“ на нашата, предмодерна, непознаваща се и объркана пред променения свят земя. Пазеща нищото, около което е скупчинила себе си и смисълът си за живот. Обичаща се, самоунищожително, до смърт.

Семейният скандал излезе на Улицата. Улицата и образите на протеста на Юношата „влязоха“ в света, новините и скандалът стана публичен. За срам на „добрата“ майка и гордост на „непослушното“ дете.

Битовото в своя мащаб прескочи границите си и стана Политика. Детето никога няма да бъде послушното дете. Детето стана Юноша!

Зад тази прозаична простота се крие дълбоката, поколенческа и вечна драма на човешкия живот. Проста и ясна за честните и откритите пред себе си и света и истинска „драма“ за „реда“ – преоблечен като майката-държава и целия й инструментариум от носители, говорители, слуги, певци и надзорници на реда.

От тук, от тази точка, всичко случващо се днес покрай нас придобива образа на една тъжна, повторила се милиарди пъти на тази земя история. Която ние, днешните Българи изживяваме колективно. Сложността, несинхронността на ставащото в душите ни, носените дълбоко в нас тежести на миналото, гнева и болката от раздялата с част от себе си правят раздялата драматична за нас.

Много по-страшна е тази раздяла за Майката-Система. въпросът „чедо, защо ме оставящ“ е страшен. Зависимата от детето си майка е слаба. Юношата-българин изоставя омразната си майка и процесът на „свикването“ с тази мисъл е всъщност времето на свикването на майката с края на един свят. Майката егоист не го желае. И бие, удря, кълне и дърпа детето към себе си най-вече към миналото (уж) обичаното и кърмено, пораснало вече дете.

Сигурно всички се питаме защо ожесточеността на властта да смаже бунта на студентите е толкова голяма. Защо на 140 ден от протестите уморената полиция и опорочената власт извадиха непропорционално повече сила по улиците на София, за да смачкат проговорилия през Студентите Протест.

Насилието и ожесточеността на подчинените медии се „хармонизираха“ по няколко причини. Най-сериозната, най-важната е сетивното, осезаемото болезнено усещане през кожата, което Протестът прати към Управляващите. Усещането за История, в която те, управниците, губят една историческа битка. Битката за Нормалността. Нямат никакво значение имената на носителите на злото, което им е „завещано“ от комунизма. Нямат никакво значение и лицата, „палачите“ на съпротивата на Българите. Наследниците на Българския комунизъм и приносителите на „акциите на вечното право на власт“ са уплашени, защото това е първият акт на неконтролируем по познатите им досега начини акт на демонстрация на Гражданското.

Болезнеността на Протестът идва и от още нещо, „нечувано“ за годините след 10.11.1989 – продължителността на протеста. Непознатото до сега гражданско упорство изненада властта. Независимо от стотиците провокации, внедрените „слушатели“ и „деформатори“ на категоричността на Протеста, хилядите хора излизаха и изчезваха от улиците, но не спряха да бъдат по улиците. И са живи, неплатени агенти на промяната, „стаени“ в морето на милионите Българи. Затихването не се случва. Дълбочината на „пластовете“, недоволни Българи стават все повече и това весе повече „плаши“.

Процесът на гражданската транформация от „детето“ Поданик към Гражданин с осъзната роля и сила плаши, тревожи дълбоко. Каквото и да говорят социолозите, както и да интерпретират дирижираната „истина“, дълбоко в недрата на Българската душа тътне, грохотът не заглъхва, тихият ромон на послушните мисли си е тръгнал завинаги. И на тяхно място се е „появила“ ревизията, несъгласието, стаената сега решителност. Но нещо става и това го чуваме не само ние самите. Чуват го и „те“, и се плашат от мислите и следващите ги дела на Юношата-гражданин.

Мълчаливият протест на ходещите и скандиращи по паветата Българи събуди, но не роди Събудените Студенти. Тъй както в едно човешко тяло между едно просто убождане и жестоката болка на счупена ръка или крак има разлика, така и при нас сега. Зовът за помощ, които Протестът изрече през своето нескончаемо ходене свърши.

Студентите, порасналите Юноши на прехода и неговите 24 години, сложиха Финалът, Точката!

Връщам се пак към човешкия ни мащаб на малкия ни живот. Нали помните вашия бунт, когато за първи път се усетихте силни и голями? Нали никога не забравяте този момент? Нали знаете, че се връщате съзнателно или не към този най-голям и най-важен камък в във вашата лична и най-важна за света ви история?

И в мислите ви идва единственият, верният отговор. „Помним! Добре помним!“

И нашите родители го помнят, живи или не! Защото ние го помним! И никога ние, днешните и цивилизовани Българи, няма да бъдем срещу избора на своите деца! Защото времето е друго и ние сме го разбрали!

Майката-система учи уроците на Историята на своето тиранично майчинство трудно. През мъките й с днешна, пораснала и напуснала я млада България. През уроците, които й „преподават“ нейните пораснали деца.

През насилие, лъжи и измамни социални и отровни след миг обещания-бонбони. Детето е пораснало!

Юношата Българин се роди! За да не се върне никога в тираничното и обсебено детство. „Майката“ горко плаче! Сцената е историческа за България и милиарди пъти случила се на земята до днес, през съдбите на жителите на тази планета, живяли и напуснали земята.

Годината е 2013, комунизмът напуска наистина България през делата на порасналите си деца!

Ражда се една нова България! Прераждаме се през Децата си!

Роджър Уотърс дойде. въпросът е кога ще падне стената?

IMG_8490

една легенда. един колос. един нечовек. Роджър Уотърс.

в края на 80-те тайно разменяхме касети, слушахме, знаехме наизуст, пеехме, мислехме и обсъждахме „Стената“. защото без съмнение именно „Стената“ беше един от най-важните маркери на нашето порастване. на нашето пробуждане. на преодоляването на страха. на добиването на вяра в себе си. „Мамо, да вярвам ли на правителстово?!“ „Има ли някой от другата страна?!“

нямаше как този гранциозен спектакъл да се случи в по-подходящо време от днешното. десетилетия по-късно. именно в края на едно изключително нажежено лято. лятото на българското недоволство.

поклон. огромен респект. и благодарност.

и все пак. години по-късно България още не е съборила своята стена. мисля, че последните три месеца показват, че има шанс това да се случи. но да видим.

#дансwithme #оставка

снимка И. Ружин
специална благодарност за Г. Илиев

да си спомним за жертвите на Хитлеризма и Сталинизма

IMAGE

било е вероятно 90-та. бяхме студенти и четяхме основно на руски, защото нямаше книги на други езици, а на български излизаха рядко. всяка книга се предаваше от приятел на приятел и четяхме жадни. една от тези книги беше Архипелаг Гулаг на Солженицин.

няколко цитата:
Всеки, който веднъж е провъзгласил насилието за свой метод, неумолимо трябва да избере лъжата за свой принцип.

Най-тежък е животът не на тези, които тънат в морето, които ровят земята или търсят вода в пустинята. Най-тежък живот води този, който всеки ден, излизайки от дома си, си удря главата в горния праг на врата, защото е твърде нисък за него.

Ако не умееш да използваш минутата, ще пропилееш и часа, и деня, и целия живот.

говоря за Солженицин с болка. макар книгите му да са изпълнени с дух. споделям и личната си болка и от днешния ден, в който объркани хора контрапротестират в София с портрета на Сталин.същият Сталин, чиито жертви достигат 20 милиона … и се чудя какво би станало някой немец да се разхожда из Берлин, например, с портрета на Хитлер? и ми е тъжно. и ме е срам.

в деня, който Европа отбелязва в памет на жертвите на Хитлеризма и Сталинизма …

Архипелаг Гулаг в Читанка

#дансwithme
#оставка

почему? Bulharsko se omlouva България се извинява 45 години по-късно #дансwithme

BulharskoSeOmlouva-500x332

21 август, 1.55 ч. – Държавното радио съобщава за нахлуването на армиите на Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България, извършено без знанието на чехословашките власти и призовава да не се оказва съпротива, тъй като защитата на границите е невъзможна. Военният министър заповядва на армията да остане в казармите и да не оказва съпротива.

21 август, 3 ч. – Съветски десантчици арестуват първия секретар Дубчек, министър-председателя Черник, председателя на парламента Смърковски, ръководителя на Националния фронт Франтишек Кригел и Йозеф Шпачек.

21 август, 4.05 ч. – 12-и МСП преминава държавната граница на ЧССР в колона с 398 ТП и 327 МСП на съветската 128-а гвардейска мотострелкова дивизия и пристига в Кошице в 10,30. В Кошице колоната се натъква на барикади и на съпротивата на гражданите, които се опитват да смъкнат нападателите от машините, чупят стъклата и вратите на колите и антените на радиостанциите. Окупаторите стрелят по гражданите. Убити са: 16-годишния Михал Хамрак, 19-годишния Ян Хатала, 21-годишния Бартоломей Хорват, 35-годишния Йозеф Колесар, 53-годишния Ян Ласло, 24-годишния Ладислав Мартоник, 27-годишния Иван Шмйед. 35 души са ранени тежко, а 28 – леко.

21 август, 8 ч. – Сблъсък на граждани и съветски войски на Староместкия и Вацлавския площади. Танкове стрелят по сградите и по Националния музей.

21 август, 11.05 ч. – Първата група от българския 22-и МСП е стоварена на летищата Рузине и Водоходи и в 15 ч. поема от съветската 7-а въздушнодесантна дивизия обектите за охрана и отбрана. Втората група пристига в 19,30 ч.

21 август – Цялата територия на Чехословакия е под контрола на силите на Варшавския договор. Населението оказва масова пасивна съпротива. Правителството, Националното събрание, президиума на ЦК на компартията и други организации осъждат окупацията.

В центъра на София са разпространени листовки: Хора, спите ли, хора, събудете се. Днес вашите деца убиват свободата, утре ще убиват хора, недейте позволява.

днес България се извинява. 45 години по-късно. неофициално.

респект за авторите и реализаторите на проекта. довечера който желае може да е в розово на протеста. шествието ще се отправи към Чехско посолство, където смирено ще приведем глава.

подробности за Чехословакия 68-ма тук

документалният филм на Найо Тицин тук

по темата още
Стефан Иванов
Пейо Попов
Асен Генов

снимката е от интернет

#BulharskoSeOmlouva
#дансwithme
#оставка

спомени от барикадите #дансwithme

времето е онова мътното време на 89-та, 90-та, 91-ва

за това как дойде 10-ти ноември при мен съм разказвала, а ето и за след това

в университета сме, първи-втори курс. има стачка. помня я бледо някак, а някак много ярко. отмениха ни сесията. остана за есента. топло е. ние сме в Ректората. отпред има нещо като барикада. да, като по филмите за Френската революция. ама наистина. ние сме еднакво млади и ентусиазирани. някои преподаватели са с нас. хората, неучастващи, са уплашени. промяната е голяма. толкова голяма, колкото младите днес не могат да си представят. времето е гладно. по-гладно от соц-а, когато имаше малко. въпреки нямането на барикадите от време на време се появяват хора, различни, носят сандвичи, вода. приемаме всичко, делим си. говорим. говорим. говорим.

после нещата са някак ок. за малко.

зима 96-та, 97-ма. повече позната като виденовата зима. зимата на още по-голямата немотия. пак барикади и пак отменена сесия, но този път е зима. студ. национална стачка. два дена София е без градски транспорт. ходим пеша. пак до Ректората. на третия ден се случват събитията при Парламента. протестиращите нахлуват. в тази зима моята заплата в Софийски университет стига колосалната сума 4 долара за 1 месец, за месец февруари … вероятно непреживелите го не могат да си представят, на фона на днешното охолие в магазините – влизаш в магазина за хранителни стоки и рафтовете са празни, празни. тук-там само изостанала консерва домати или пакет обикновени бисквити.

за всеки, който не е минал през тези две изпитания днес вероятно звучат като истории, останали отдавна в миналото. като човек, преживял на два пъти всичко това виждам, че твърдо сме поели пътя към нов подобен сценарий. и да – това е сериозно и да, това е реално. свидетели сме на 50 дена умела работа на упралвяващите ни именно в тази посока.

photo

как попаднахме отново в 90-те

#дансwithme