макар за последнтие си пътувания да не съм писала тук, Париж си е Париж и не мога да не го споделя 🙂
не бях ходила от няколко години и до преди Барселона Париж беше моят любим град

ето така изглеждат повечето от спирките на метрото в центъра на Париж от 1914 г., стил Art Nouveau, автор Hector Guimard

Париж, като доста от останалите големи европейски градове има прекрасно метро, което върши наистина много работа, автобуси и като цяло малко парижани имат коли, едно – защото са скъпи, две – защото няма къде да ги държат и три – защото си имат уреден транспорт
подобно на много други европейски градове в Париж вече има колела за колективно ползване – използват се доста, чакаме и кмет Борисов да го направи в София (хм)

в Париж има близо триста музея! които ме вълнуват вече съм посетила, но исках да видя любимите си отново – Орсе и къщата на Роден успях, музея на Пикасо не смогнах, макар много да исках … март не е сезон, но въпреки това пред всички големи музеи има не малки опашки …

кичът е навсякъде …

класика в жанра

по уличките на Монмартър

и пак там

вкратце –  малко съм натъжена, че не намерих Париж какъвто беше преди – сега е много по-мръсен, много по-шарен от към хора, леко овехтял, но и все така романтичен, примамлив и своенравен

рапорт даден

темата за носталгията неминуемо ме отведе към Тарковски, бърза справка показва, че съм писала малко за него тук в блога си, отдавна и по някаква причина постът се е затрил, няма значение

припомних си Носталгия, Жертвоприношение, Огледалото, Сталкер, Соларис
дядото и внучето, които поливаха сухото дърво; водата, във всички негови филми неминуемо осезаема и чуваща се; калта; огънят; черно-бялото, потъващов сивото; филмите, като фотография, филмите, като животът, какъвто е и отвъд

малко филмче за великия Тарковски има тук

и се питам, дали днес хората са чували, гледали, харесват, плачат на филмите на Тарковски?

след като постоянно потъвам в някакви дни, които са отдавна минали, а все едно са вчера; след Ранобудното петленце и Дела и Документи

попадам днес случайно на записките си от ранните 90, когато съм чела „Корона от тръни“ на Стефан Груев; не знам дали бих препрочела книгата в днешния политически контекст, но тогава помня бе въздействаща за мен; както и да е, ето едни мъдри думи за носталгията и спомените:

„От историографска гледна точка носталгията си има своята стойност. Подбирайки образи и случки от невъзвратимото минало, носталгията служи като добър пазител на спомени. Тя ги съхранява ревниво и с любов, запазвайки живи не само фактите, но също и настроението, и цвета на епохата.“

„Всичко това е тъй живо в спомените ни, а от друга страна, обективно то вече не съществува никъде другаде.“

и като лек контрапункт на горното, а може би в негово допълнение няколко реда от Саймък, „Градът“:

„Минало няма. Не съществува никакво минало, ако не се смятат спомените, които прелитат на нощни криле в сянката на съзнанието. Няма минало, което да може да се достигне. Никакви фрески по стените на времето. Никаква кинолента, която би могъл да върнеш обратно и да видиш какво е било някога.“

тъжно, но истина.

тези дни из блогосферата се леят спомени и на мен малко ми трябва да си намеря повод и да се върна много назад във времето; седмицата беше тежка и така й отговарям – със спомени

Ранобудно петленце – така се наричаше детското, кратката приказка по Програма Хоризонт на Националното радио (първото от общо две по това време, второто – Христо Ботев), някъде края на 70-те, началото на 80-те; разказваха кратка приказка или стихче, беше в 7 без 10, започваше с едно кукуригане на петленце; очаквах го и го слушах всяка суртин в ранното си детство – първите класове в училище, гледах вече да съм се измила, да закусвам, настанена до огромното радио в кухнята и да слушам …

България – Дела и документи бе другото нещо, което изплува от спомените ми днес; излъчваше се ако не ме лъже паметта след новините в 7 сутрин, в рамките на 3 до 5 минути, отново по Програма Хоризонт; започваше с патриотична песен, след което с патетичен глас се разказваше за случки или личности, свързани с конкретната дата; понякога ги слушах, след което тръгвах за училище за 7.25 в клас …

днес Георги Варзоновцев мило е писал за книгата ни с Гори

покрай излизането й пропуснах и сега бързам да наваксам – в книгата освен всички други хубавини има и три интервюта с трима от най-интересните хора от българската блогосфера, а именно:

Йовко
Пейо
Георги

и от миналата седмица се присещам за Георги, който бе така мил да напише в зората на масовото разпространение на Интернет у нас – още през 2001-ва година една статия наречена Супермен срещу граф Д’Зайн

„Всъщност комиксите както и мрежата са за мечтатели. Когато четеш една страница, виждаш връзка нанякъде и я кликваш, после следващата и следващата… Точно както става с мислите – никога не знаеш от къде си започнал и никога не знаеш къде ще те отведат…“

Георги бе така добър да напише по своя пленителен начин тази история и да я посвети тогава на новородения ми син, с което истински ме трогна

защо се присещам за това? защото все още, за жалост, хората мислят за Интернет в старите мерки, в стандартите за офлайн и не искат да приемат, страх ги е да приемат, че реалността вече е друга, но това, успокоявам се аз, си е най-вече за тяхна сметка, нали? <gring>

нещо Виктор последните няколко дена ми повтаря само „В Русия съм. В Русия съм“

е, Викторе, през това време докато ти си Русия аз съм в края на 90-те, Flower ме пресели там и си намерих тази моя рисунка-анимация доста примитивна, която си я харесвам въпреки това – Дон Кихот замахва към мелницата

Mon mec a moi на Patricia Kaas е поздрав за Flower, който поиска също като Дачи да бъде поздравен

та същият този Flower бе така добър да ми изпрати линк към един / първият ми личен сайт от някъде 97-ма до към 2000-та; там попаднах на този мой стар разказ, моля да не се чете от деца
казва се C’est la vie

Закъснявам за среща, мамка му. Чакам. Не идва тоя градски транспорт. Я да тичам – две спирки са само, а и билетче ще спестя. Цветарница … аххх и цвете трябаше да купя, да изглеждам сериозен, кавалериер галантен, симпатичен, стабилен – мъЖ на място! Ето, цвете, цветенце цветьонок. Нищо, че е най-евтиното важното е да има, лошо нема, казва народа. Беж да бягаме, пък дано не изпусна гаджето, че все закъснях. Ето ме, на ъгъла на улицата и булеварда, близо до спирката, задъхан, но изтупан, с най-новите от всички стари дочени панталони в гардероба и блузката дет ми подариха колегите по-миналия Петровден. Тук беше срещата. Чакам.
Допиками се изведнъж, едва стискам. Но стискам мъжки. И цветето стискам и чакам. Чакам като мъЖ, с главно Ж! Много вода пих на обяд с тая кифла, ама тя беше старичка де, суха, абе става, кво й плащаш на една кифла … Пика ми се. Потропвам нервно, ей сега ще слезе от този трамвай, ето, ето, това е тя … но поклащащият се ритмично бюст в розова блузка, впита по сочното тяло, съпроводен с тракането на поизчукани токчета на крещящо жълти обувки отминават, не, обърках се, не е била тя. Ще дойде. Чакам.
Абе как всъщност изглеждаше тя? Като че беше руса, със сини очи, абе пичка отвсякъде! Ще я позная като дойде, разбира се ще я позная! Седяхме цял час в онова кафе онзи ден. Пихме безалкохолно, близахме чашите след това. Лигите ми изтекоха по нея, ама не посмях да я поканя у нас. Е, малка ми е квартирката, а и прането, дето все забравям да прибера от простора насред стаичката, пълните буркани със зелен фасул и вълча салата дето мама ми прати миналата седмица търкалящи се из тясното простанство незаето от мебели, заключаващи се в легло персон половина, еднокрилен гардероб с надстройка, маса и стол …
Добре че се осмелих да я поканя на среща! Ето я, ето я мацката ми, иде от другия край на улицата. Лелеее ама ква е красавица! Какъв бедър какво чудо! Два метра баджак, чак до гърлото! И от къде е намерила този минижуп, едва прикрива сладкото малко дупенце, мммм ще я хрусна, как ще я хрусна, само да се съгласи този път да дойде в квартирата, само да се съгласи тя, скрил съм и прането и бурканите! Ох, чакай, чакай … май не е тя, защо ме отминаваш ма, мацееее фют, фют….
Уффф, пак сбърках. Абе тая да не ми е вързала тенекия случайно?! Спомням си миналия път като опитвах да сваля една. Беше чернокоса. Абе и те не са лоши, мисля си, чернокосите де. Има тръпка и при тях. Тя само да ми падне, пък каквато ще да е дрипата по главата й … мммм, изтръпвам като си помисля, побиват ме едни такива гигантски конвулсии, ще я сграбча, ще й скоча, ще я нацелувам, ама яко в устата, както съм виждал правят по онея уестърни дето ги прожектираха едно време, лелеее и после – смъквам полата, късам чорапогащника „Голдън еди кво си“, дантелените й бикини сами падат, а гърдите й – право в ръцете ми да ги мачкам! Моя напира, изскача, ориентира се, добре, добре, Сточиков подава на Лечков, Лечков поема, дай дай, напред, дай и гоооол … само да не свърша бързо. Ах, може би трябва да взема някакво хапче, та да не се изложа. Ами ако свърша веднага?! Е, нищо де, нали все пак ще съм свършил! Пък ако ми стане пак, пак ще я награбя! Лелеее кво ебание ще падне, кво чудо!
Не идва, мамка й, не идва, а аз ще се напикам. Ейда ма еййй, аз да не съм ти тука, да те чакам сто години, ма! Идвай, двай веднага, че ще се напикам, за едното чудо идвай! Няма я бе … кво да правя, кво да правя … ще се напикам …

Отиде човекът мъЖ, с главно Ж до дървото, захвърли измачканото цвете в храсталака, откопча свенливо дюкяна, с леко косматите и доста нежни ръце, като се оглеждаше притеснено наляво-надясно, да не попадне в полезрението на меснтите клюкари или чувствителни баби, разхождащи кучета или внуци в клонящия към своя край следбед на съботния ден. През процепа на дочения панталон се показа едно малко главе и взе да изпуска неспирно и звучно жълта, топла, типична, средностатистическа, мъЖка (с главно Ж), идеална за изследване, достойна за възхищение, носеща огромно облекчение на доскорошния си носител и всъщност източник и създател, супер натурална, балканска, истинска, човешка урина. След доста време, когато гореспоменатият буен поток, предизвикан явно от голямото количесво вода, съпроводило поглъщането на вчерашна кифла за обяд днес, от субектът на нашата история, секна, главицата бе подобавъчно изтръскана, с леко приклякане и прибрана на топло в гащите а дюкянът бе прилежно закопчан. Собственикът – този, с главно Ж на края, вече бе забравил за срамното в последното действие, извършено на улицата, пресечка на булеварда, близо до спирката, на лицето му се бе изписала блажена усмивка, а мисълта за поредната дама на сърцето, русата пичка, която чака, чака така и не дочака, бе преминала в другия край на мозъчното кълбо, където се складираха всички останали (все неуспешни) опити да изчука гадже или каквото и да било друго … Щеще да има и тази нощ, като си легне след централните новини по първа, мокри, много мокри сънища, но, се ла ви, казват французите.