след като постоянно потъвам в някакви дни, които са отдавна минали, а все едно са вчера; след Ранобудното петленце и Дела и Документи

попадам днес случайно на записките си от ранните 90, когато съм чела „Корона от тръни“ на Стефан Груев; не знам дали бих препрочела книгата в днешния политически контекст, но тогава помня бе въздействаща за мен; както и да е, ето едни мъдри думи за носталгията и спомените:

„От историографска гледна точка носталгията си има своята стойност. Подбирайки образи и случки от невъзвратимото минало, носталгията служи като добър пазител на спомени. Тя ги съхранява ревниво и с любов, запазвайки живи не само фактите, но също и настроението, и цвета на епохата.“

„Всичко това е тъй живо в спомените ни, а от друга страна, обективно то вече не съществува никъде другаде.“

и като лек контрапункт на горното, а може би в негово допълнение няколко реда от Саймък, „Градът“:

„Минало няма. Не съществува никакво минало, ако не се смятат спомените, които прелитат на нощни криле в сянката на съзнанието. Няма минало, което да може да се достигне. Никакви фрески по стените на времето. Никаква кинолента, която би могъл да върнеш обратно и да видиш какво е било някога.“

тъжно, но истина.