Ура за Мира, която търси да помогне на абитуриенти!

image1

В два реда за нея: казва се Любомира, на 23 години, дизайнер по образование, но фотограф по призвание, доброволец. Човек, търсещ добри каузи.  Човек, търсещ доброто в другите.

Мира иска да подаде ръка. Ето какво сподели и с това предизвика поканата ми за това интервю:
„С приближаването на баловете реших да направя подарък от мен на дете в неравностойно социално и финансово положение, от град София,което не може да си позволи фотограф на бала. Искам детето да се почувства като истинска принцеса или принц,защото всички деца го заслужават! За целта ще се радвам да чуя личните Ви истории и да избера човека, който да снимам.“

Разкажи ни за тази инициатива – как ти хрумна и как се случва?
Идеята се роди много спонтанно и в същото време роди много силно желание в мен да направя всичко възможно да се случи. От малка съм възпитавана да помагам и да давам от сърце, а в случая нищо не ми пречи да го направя, още повече, че усмивките, които мога да получа в замяна ме карат да се чувствам щастлива. Идеята ми първоначано беше да издиря чрез познати, познати на познатите и тн, абитуриент, което е в неравностойно финансово и социално състояние. Без значение момче или момиче, което наистина има нужда от повече усмивки в този ден. След това споделих на колегите си тази моя идея и двама от тях пожелаха да се включат в моята кауза. Така стават три пъти повече усмивки ❤ много бих се радвала ако с годините стане една традиция и има все повече зарадвани деца.

Каква помощ е нужна и кой може да се включи да помага?
На този етап ни е нужно споделяне, за да можем да открием нашите деца, както и фотографи, които биха искали да се присъединят към нас. Всеки, който би искал да се включи по някакъв начин към нас, може да се свърже с мен и да обсъдим идеята, за да я развием към нещо още по-добро.

Защо го правиш? Кое те мотивира?
Мотивира ме щастието на другите. Мотивира ме това, че мога да зарадвам някого с нещо, което правя от сърце. Мотивира ме това, че мога да покажа на всички,че нашето поколение си струва, че има талант и той може да се използва за нещо добро. Едно е сигурно – правя го от сърце ❤

Дайте по един лайк, споделете и помогнете!

Галина Лачева: смелост за съпротива и готовност да се учим от грешките си

12106790_10153648532957605_1398052315674980048_n

Най-смелите хора, които познавам, все са / предимно са жени! Не знам само на мен ли ми се случва или това си е правилото. Изумително е! И да, Галина Лачева е една от тях! Едновременно нежна, мила и добра, но и силна, безстрашна и отстояваща всяка своя битка – такава я познавам. Възхищава ме, вдъхновява ме Галя!
Реших да ви запозная и тук говорим за съпротивата, човешкото, битката за правата.

Кое те кара да се застъпваш силно за правата на хората?
Тласка ме усещането за дисбаланс по отношение на идеята, че всички сме родени свободни и равнопоставени по природа, и това трябва да се пази. Упражняването на насилие и неговата легитимация са от моя гледна точка единственият валиден критерий за дискриминация и съответно ограничаване на права. Ще ми се тоя възглед да беше по-популярен. За жалост ми се струва, че ксенофобските, раситските, сексистките, хомофобските и прочие основания са по-разпространени от търпимото.
Да не забравяме за правата и на останалите животни при това!

Защо (през 2017) е нужно да се говори за темата равенство и права на жените?
От една страна защото е нужно системно да се говори за равенството между хората като висша демократична ценност, особено в контекста на историческите й изкривявания – свеждане до уравновиловка, еднаквост и обезличаване, за разлика от равнопоставеност по отношение на участието в определянето на правилата, достъпа до ресурси за развитие на способностите и оптимална изява, недискриминация и т.н. От друга – заради световните статистики, според които човешките права на жените са много по-често нарушавани от тези на мъжете. Това има своите специфики и съответно заслужва особено внимание. Без търсене на обръщане на статистиките с обратен превес, разбира се, а в контекста на борбата за ефективно елиминиране нарушенията на правата въобще.

Според много хора правата на жените в България са си ОК. Какво им отговаряш?
Отговарям им, че по официални данни за страната, всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие, а над 35% от запитаните мъже смятат, че изнасилването е оправдано при определени обстоятелства. Обръщам им внимание на масово пренебрежителното отношение към жените, избрали да не раждат, агресията към избралите да отглеждат деца в гей двойка. Споменавам хомофобската заклейменост на трансполовите случаи на самоопределяне като жена и изборът да живееш като такава, в противоречие с биологичните си особености по рождение. Засягам темата за все още ограничения трудов достъп на българките до ръководни длъжности и до по-добре платени позиции в повечето сектори на икономиката. Сондирам дали въпросните ми събеседници са наясно с нестихващото явление „обективизация на жените“ и им давам примери от рекламни билборди, печатни издания, чалга сцената и пр. И прегръщам редовните ответни опити да се провокира надскачане на стремежа към опазване правата на жените, да се обърне внимание на правата на мъжете и децата. И използвам случая да напомня за правата и на животните извън контингента на хомо сапиенс, с проверка дали събеседниците ми ги включват в кръга на заслужаващите тяхната защита.

Кога ще си удовлетворена и ще знаеш, че мисията е изпълнена?
Перфекционист съм. Едва ли ще доживея края на страданията на живите същества. Личната ми мисия ще е изпълнила ако издъхна без да съм се отказала в стремежа към постигане на идеала.

Жените, които те вдъхновяват?
Едновременно грижовните и непримирими с несправедливостите, предразсъдъците и догмите – емпатичните бунтарки с всякаква окраска, възраст, сфери на изява, от всички кътчета на земята, от книгите и филмите…

За мен не е нужно да са обществено известни, да фигурират в учебници, улици да носят имената им. Всъщност повечето от вдъхновителките ми се явяват дръзки критици на онези, които контролират медиите и това кой да става известен чрез тях, на авторитарните власти, определящи какво и как да се учи в училищата, кой заслужава паметник, кой да получи награда за постиженията си, кой да участва в решенията от обществена важност въобще и т.н. Но така или иначе ме окриляват и „невидимите“ героини на собствената си съдба, които например успяват да осъзнаят ограниченията на свободата и потисничеството, на което са подложени в личен план, да се опълчат и измъкнат от клетките, давайки пример на децата и останалите около себе си…

Все пак е важно да се знаят и имена, да се изтъкват постижения – точно заради вдъхновението, което може да породи личният пример. Та си мислих покрай 8 март за стартиране на подобна страничка в социалната мрежа и на български: https://www.facebook.com/amightygirl/?fref=ts. Или хаштаг някакъв да огласим. После ми се прищя хаштагът да е по-обхватен и да не разграничава полово борците за права… Хайде да го доизмислим заедно!

Пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю?
Да подлагат на здравословно съмнение всяка една дума в него и не само, да имат смелостта да се доверяват и съпротивляват, готовността да се учат от грешките си, и щастието да живеят в мир и обич.

Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Споделено: кашони за рециклиране и храна за кучетата ни правят човеци

img_8571

Връщаме се от неделна разходка из селата западно от София и по пътя мяркаме възрастна жена с много багаж да вдига ръка за стоп. Подминаваме я, защото караме не бавно, но мигом проговаряме, че ще е добре да я вземем (имаме място в колата), правим обратен завой и се връщаме да я вземем.

Бабата си е била на село, където ходи веднъж на две седмици, че е скъпо да се пътува по-често . Отглежда си тя там домати, други зеленчуци, та се е натоварила доста и едва крета превита от тежестта на зарзавата, добавен към възрастта си.

Доволна е много, че я взимаме. Бъбри доволна. Неделен ден е, чакала отдавна, не е ясно ще мине ли автобус или маршрутка. Уточняваме къде в София е удобно да я оставим, после споделя как и какво е отгледала и неусетно започва да ни разказва за живота и работата си.

„… Имам такъв късмет. Работя в малка шоколадова фабрика. Имам златен шеф. Доволна съм. Ставам всяка сутрин в 4, храня кучетата си, че съм прибрала две бездомни. После от 6 съм на работа. Чистя във фабриката. Хубава работа. ..

… И шефът ми е толкова добър! На всеки ще помогне, за всеки ще помисли. Такъв човек не съм виждала друг! …

… Отдавна гледах, че много картон и кашони се изхвърлят и говорих с шефа дали може да ги събирам и давам за вторични суровини. Той е добър, разреши ми. Намерих сухо място по двора да ги събирам и всеки ден трупам, трупам. После ги връщам и това са много кашони – по 40-50 лева на месец излизат. А това са си пари! Отделно, че добро за природата правим, че ще се преработят пак, хубави кашони!

… Давам на шефа парите от кашоните, та да има да купува по-хубава храна за кучетата, които пазят фабриката. Че и те душа носят и за тях ми е жал.

… Така съм много доволна. Хем за природата добре, хем за кучетата!“

Усмихна ни тази добра жена. Много ни зарадва, като ни сподели историята си. А в края на пътуването ни остави няколко чудни домата, заедно с благодарността си, че сме я взели на стоп.

Малките радости на деня. Споделени.


За това колко отпадъци можем да спасим с рециклиране вече писах – ето тук е.

А какво прави един човек добър човек?

Запитах днес лежерно във фб А какво прави един човек добър човек?

ето част от отговорите

 
Влади: Ако е Човек, няма как да не е добър.

Райчо: Милосърдието, усмивката, спокойствието.

Павлина: поведението и делата, отношението към хората, природата, живота и въобще света

А иначе аз мисля, че няма добри и лоши хора, има хора, които постъпват добре и зле в конкретни ситуации. Случва се всички да правят грешки.

Све: да не позира с това, че е добър

Виолета: И аз не зная какво е за теб добър човек, но за мен е: някой, който е откровен, отговорен за себе си, има интегритет, поставя граници и умее да дава и получава любов.

Сабина: Човек, който се изправя честно пред себе си и дава най-доброто от себе си да изправи не толкова добрите си.

Мина: Любовта, разбира се

Ивайло: Очите на другия!

Лъчезар: „По плодовете им ще ги познаете“

Светлозар: Емпатията, разбирането. Когато чувстваш истински какво правиш на другите, това те кара да вършиш добро. И да бъдеш добър за другите.

Вили: да обичаш другия както обичаш себе си (което предполага че е нужно да обичаш и себе си като творение на Бога, защото животът не ти принадлежи, той е дар) С подобна нагласа просто няма как да не си добър. Да го наречем с една дума- смирението.

Светлана: Благодарността и доброто намерение.

Ивет: Гледа си добре работата, живее морално, не се пъчи и не блести, не дава съвети.

Светлана: Съгласна съм с Ивет. За мен смирението прави човек истински добър.

Лиди: умнието да прави разликата Добро Зло да действа, инфрмирано в посоката

Благодаря ви!

ДЕОС в първо лице: Емил Коен

Emil_Koen_Only-1024x768

Емил Коен е сред активните хора в ДЕОС. Познаваме се още от Протестите. С лежерна усмивка, професионализъм и хъс, либерал, страстен радетел за спазване на човешки права, понастоящем журналист в Маргиналия. Говорим си.

Какво те доведе в ДЕОС?
Преди година и два месеца станах член на ДЕОС. Реших да се присъединя към политическа партия с идеи, които ми харесват, защото осъзнах, че гражданският активизъм, практикуван след 14 юни 2013 г. не е достатъчен. Само с шумни и ефектни протестни акции не може да се разгради системата на преплетени икономически и политически интереси, които по напълно непрозрачен за обществеността начин де факто управляват България. Гражданските протести са важни, но е необходимо да има и политически играч, който да отстоява исканията на протестиращите граждани за разграждане на модела „КОЙ“. Необходимо е участие във властта, необходимо е да се работи за спечелване на позиция, при която от ДЕОС да зависи много във функционирането на държавата. Без участие във властта идеалите на гражданските протести от лятото на 2013 г. не могат да бъдат постигнати. И най-после, в ДЕОС ме привлече това, че партията е новият либерален проект на България. Страната остро се нуждае от силна либерална партия, изповядваща идеите на свободата, ограничената държава и правата на човека. Едно от нещастията на българския преход е упадъкът на либералното крило в българската политика. Ние истинска либерална партия нямаме, имаме лоши имитации. ДЕОС е призван да възроди либерализма в българския политически и обществен живот.

Би ли имало ДЕОС без протестите и каква бе ролята им за България като цяло, според теб?
Не, ДЕОС е дете на протеста, последица от осъзнаването, че само граждански протест не е достатъчен. Протестите са много важни. Те установяват, така да се каже, вето власт, те имат силата да спрат лоши политически решения. Но след успокояването на протеста е необходим политически продължител и изразител на идеите на гражданите. Това се опитва да прави ДЕОС, според мен.

Какви хора има в ДЕОС и кого още каниш?
Аз съм очарован от хората от ядрото на ДЕОС, с които се сближих през тази година след присъединяването ми. Това са хората, от които страната се нуждае – практични идеалисти, хора, отдаващи се на идеята за промяна чрез партиен проект напълно безкористно, защото, както е известно, почти всички от т.нар. ядро на партията имат съвсем прилични доходи и не се нуждаят от влизане в политиката, за да си напълнят джобовете. Това, което е нужно сега е да привлечем към партията още много хора и най-вече от средите на т.нар. „средна класа“, т.е. предприемачи, квалифицирани експерти, хора със свободни професии и учени. Остро се нуждаем от това да се влеят в ДЕОС колкото се може повече млади хора. Сега това е, ако мога така да се изразя, партията на 40 годишните, на хората, успели вече да постигнат много неща в живота и точно поради това обезпокоени от състоянието на страната. Но партията трябва да стане, според мен, ако иска да има устойчиво бъдеще и нарастващо влияние, партия на 30 годишните.

За каква България мечтаеш?
Мечтая за истински демократична, либерално демократична България, в която изразът „власт на закона“ не е само словесна украса в речите на някои политици, а жива реалност. Мечтая за просперираща държава със заможни граждани, но това не може да стане, докато не се реализира наистина властта на закона.

Какво казваш на скептиците?
Скептицизмът е път към консервиране на статуквото. Който иска промяна, се хваща за работа и знае, че пътят е много дълъг и че е пълен не само с успехи, но и с провали. Който го мързи, който е пасивен, обикновено е скептик. „А това няма да стане“ е често срещан по нашите ширини израз. На него следва да отговаряме с „Който иска, прави, който не иска търси оправдания“.

Още ДЕОС хора: Борил, Таня, Емо, Иван, Галя, Арян, Дарин, Катина, Боян

Човек на име Уве

22739706

Човек на име Уве е написана първо в блога на Фредрик Бакман. Това сложи някои предразсъдъци у мен, колкото и да им се съпротивлявах. Е, текстът ме опроверга напълно. И много се радвам, че изчетох този роман.

Уве е от тези тихи мърморковци, които има във всеки квартал. Тези, които все пак предприемат и действия и гонят правото и реда. Уве е също от тези, които мнозина биха нарекли неудачници.

След като е загубил жена си Уве прави усилено опити да се самоубие, но все не му се получава. Новите съседи нарушават писаните отдавна правила, други случайно срещнал през деня идват да се настанят в дома му. Смешни случки, от които никак не му е до смях, но които го превръщат от искащ да напусне бързо този свят човек в истински герой, спасяващ хора, помагащ на всички, дори обичащ съседите си.

И все пак Уве е човек. И носи чувства, съпричастност и човечност. Въпреки драматичните промени, които времето ни носи за всеки от нас.

Корица – великолепна. Автор – Дамян Дамянов.

„Утре е също подходящ ден за самоубийство.“

„В момента нямам време да умра.“

„На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешил години наред.“

„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш в това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, обаче обичаш къщата не заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключът да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“

„Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Ще ни остави сами.“

Книга за толерантността, за отношенията между нас, за човечността. Модерна, лека и забавна. Препоръчвам.

ДЕОС в първо лице: Арян – България е страна с огромен потенциал

942288_10151572131129883_1367047960_n

Арян ван Ирсел е холандец, който от години живее в България, обича България, доста добре говори български език, а отскоро е и в ДЕОС. Говорим си с него и споделяме.

Защо ДЕОС – как би обяснил на скептиците?
Роден и израстнал съм в Нидерландия. Още когато бях млад станах член на либералната партия в Нидерландия (VVD). За която също бях избран за общински съветник в родения ми град Схидам. В 2005 се преместих в Белгия заради работата. В Белгия също станах член на Фландрийската либерална партия OpenVLD. В тази партия бях член на управителския съвет на местния отдел и участвах в идеологически комисии. Също съм индивидуален член на АЛДЕ Партия, за която съм координатор на индивидуалните членове в България.

От 2010 живея в България. В България не се чувствах в къщи при тези партии, които се смятат за либерали. Според мен най-големия проблем при Български политически партии е факта, че идеология не е на първо място и партите са около един човек. Доста често България е доказателство как държавата е най-голямата пречка на развитието.

Произходът на ДЕОС е протестите против кабинета Орешарски и последователно партията е съсдадена от хора които са склони да държат на идеалите си. Най-много политици имат инат за избрания път, но в ДЕОС виждам инат за дестинация. ДЕОС не отбяга трудните предмети и хората в ДЕОС силно вярват в либералните ценности.

Кое ти харесва тук и кое би променил веднага, ако имаше вълшебна пръчица?
Бих променил конституцията за да ограничава власта на държавата и политиката като гаранция за свободна икономика.

Кого каниш да се присъедини към ДЕОС?
Всеки които вярва в либерални ценности като свобода, толерантност, прозрачност, откритост, оптимизъм за бъдещето и грижа към България, професионализъм, предприемачески дух, доброволна солидарност и има здрава доза скептицизъм към държавата като решение на проблеми.

Пожеланието ти към България?
България е една страна с огромен потенциал, но този потенциял не се използва в този момент. Твърде много хора не живеят, но преживяват. За да променим това е нужно здрава икономика. Когато икономиката върви, хората ще могат да си намерят работа и да живеят. Икономиката ще върви когато един предприемач може да се занимава с неговия бизнес вместо бюрокрацията. Здрави бизнеси означава икономическо развитие и повече работа.
Още ДЕОС хора: Борил, Таня, Емо, Иван, Галя

три филма на тема толерантност за тази вечер

11214110_10153428414843988_9216352988785266412_n

силно ти препоръчвам да изгледаш един от тези три филма. на тема толерантност са. всъщност не – на тема човечност са. истинска, дълбока човечност.

Филомена. За майчинството, за волята, за прошката, за любовта.
още за Филомена писах тук

Игра на кодове. За гения, за човека, за любовта, за вечната любов.

още за Игра на кодове писах тук

Свалки в облаците. Смях, сълзи, смях, секс, наркотици и пак смях.
още за Свалки в облаците писах тук

моля, изгледай ги и нека после си поговорим (не преди това), и за Прайда и за хората.

ние сме толкова различни, колкото и еднакви

10644814_10153414532043988_8763969975410828683_n

времето ни го позволява – да сме много по-разгърнато и показно различни. да сме ексцентрични. да имаме леви идеи, а да въвеждаме плоския данък. да имаме десни уж виждания, а да пледираме за вдигане на данъците.

партиите вече не са две. много са. плашещо много.

телевизиите не са само три. много са. плашещо много.

а иначе всички искаме сякаш едно – да живеем в мир и любов, да живеем по-добре, да нямаме проблеми, да се справяме с живота. да ни е чисто, подредено, красиво. но трудно го постигаме.

и ако искаме свобода за себе си, нима имаме право тя да е за сметка на други, на които я отнемаме?

кое е наше и кое не е? земята? въздухът? природните ресурси? не ги ли взимаме назаем именно от бъдещето?

какво се случва? нима не сме именно толкова различни, колкото и еднакви.

нима не сме хора. човеци. всеки от нас. всички.

илюстрация – Сърдиткото и Щастливеца – рисунка на Лео