Нямаше как да подмина с безразличие новия роман, преведен на български език на вече любимия ми Ричард Фланаган. След „Тесният път към далечния север„, роман, който ме остави безмълвна и силно ме вълнува и до днес, „Смъртта на речния водач“ бе очакван и ме прикова също толкова силно.

Тасмания. Родината на Фланаган. Място, на другия край на света, за което знам/знаем толкова малко. А толкова красиво и истинско. Поразрових се в историята й докато четях романа. И ме хвана срам, за пореден път … от всичко, което европейците сме способни да направим, от „висотата“ на безумните си претенции.

Колкото и романът да е за Тасмания, красивата река Франклин, толкова е за силата на човешкия дух, за способността ни да живеем, да обичаме, да сме хора.

Който е чел Фланаган знае, че той е изумителен майстор на словото, с финес чертае от думи извивки като речни потоци, прескачащи и преплитащи се истории, вплетени с песни, мълчание, силни в слабостта си хора, невероятен детайл в описанието и на болката и на безсилието, и на невъзможно красивото и на естествената лекота на живота.

Аляж е приклещен между скалите на бушуващата река. В последните минути на живота си вижда сцени и хора от различни епохи, които все още живеят чрез него. Историята на Тасмания през животите на поколения. И много над това. Животът на всеки от нас. И мъдростта и лекотата, които идват с края му.

Изумителен роман, който ми донесе много. И безспорно затвърди мястото на Фланаган сред любимите ми автори.

„Тъжният извод е, че хората трябва да вярват в нещо, дори то да е лъжа.“

„… може би точно това най-много му харесва в спускането по Голямата вода. Това, че планините, реките и гората не му обръщат внимание. За тях той нито е част от тях, нито е нещо отделно не е нито добре дошъл, нито желан, не го обичат и не го мразят, не му завиждат, но и не го приемат със снизхождение, не го смятат нито за добър, нито за лош. Мнението им за него не е по-различно от това за някой паднал клон или за някое поточе. Той се чувства гол, без никакви нужди, без желания.“

Задължително след или преди този роман е да се прочете и „Тесният път към далечния север„.
И ще се оглеждам за още от този любим автор!

За какво говоря, когато говоря за бягането на Мураками – две любими неща в едно – Мураками и бягане! Прочетох я когато излезе и напоследък се присетих да погледна какво съм писала за нея тук в блога и ха – оказа се, че не съм писала за тази важна (за мен) книга. Препрочетох я тези дни (и подчертах доста нови пасажи, не че не бе доста подчертавана и при предишното четене) и ето – споделям я 🙂

Винаги ми е любопитно да знам повече за любимите си автори, за живота им, за ежедневието, за вдъхновението, за малките неща, които водят до тези прекрасни книги, които пишат. А Мураками е сред най-любимите ми и най-любопитни. И когато видях За какво говоря, когато говоря за бягането, нямаше как да я пропусна. Тогава още самата аз не се бях запалила по бягането, ама никак.

Първият прочит ми донесе много за Мураками като човек и като писател. Споделени мисли в главата на един креативен и нестандартен ум и то по време на самотното действие бягане няма как да не са повече от интересни. Още повече, че Мураками споделя и любими свои книги, автори от които той самият е повлиян, музика, важни събития от света, които афектират личностното му развитие, а и творческото.

От многото наслагвания на мисли и много бягане, като време и като самовглъбяване се стига и до много мъдрости, които са общовалидни – нито свързани само с писането, нито само с бягането:

„В човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, за да обеме нищото, нито е последователен.“

„В реалния свят не съществува нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, изгубил разсъдака си.“

„Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има, пресъхва и толкова.“

„Очаквам с нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които ще излязат от мен.“

Вторият прочит ми донесе много за бягането. Може би защото съм във фаза да бягам, да изпитвам удоволствие от бягането и да искам да бягам все повече. И Мураками има сигурен пръст в тази работа. Да, използвам случая да спомена и други важни хора, които са ме довдъхновили за това – Пешо, Любо, Петко, Милена, 5 km run и още много бягащи около мен. Книгата отново се оказа много ценна, макар да я видях в друг аспект този път. Отново, никак не се отнася само за бягането всичко, което този мъдрец скромен Мураками казва.

„Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.“ Мантрата на маратонеца

„Щом действам последователно, методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди), търпеливо, силата послушно расте.“

„При пълния маратон, докато преодолявам последните метри, съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-скоро и да приключа с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се, че краят е само завършек на един етап, без особена мисъл. Също като живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва.“

Великолепен превод от японски на Албена Тодорова.

Много неща за четене дойдоха след тази книга, от бележките под линия на Мураками. И за слушане. И за размисъл. Благодарна съм. И силно я препоръчвам.

p.s. ще ми се да спомена за нещо, което не ми допада сред родния интелектуален и творчески елит (за по-възрастното от моето поколение някъде говоря) – погнусата от физическите занимания, добрата форма, здравото тяло. Като че болестта, страданието, нищетата следва да са основния фон за твореца в ежедневието му. Вероятно е от соц-а. А може и от преди това. Много ми харесва това време днес, което носи новото поколение талантливи хора, водени от желанието и активната работа и за добро тяло и за добър ум едновременно.

---

Писах за друга вдъхновяваща книга за бягането: Родени да тичат
и още от Мураками: Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Ясно е вече, че съм фен на Иън Макюън – един от най-големите британски съвременни писатели! И е ясно, че летвата си е вдигната високо. За мен лично, особено след Изкупление. Затова и веднага щом мернах, че е излязла, захванах Операция „Сладкоугодник“. Е, изчетох я наистина бързо (защото е много четима и любопитна) – много ми хареса!

Сюжетът този път ни отнася в Англия на 70-те, които Макюън реално е живял. Разбира се – има замесен писател, дори няколко. В стила на Макюън има много истории в историята – от една страна фикции (разкази и романи на писателя), а от друга – политическия контекст с много любопитни детайли от историята на Европа от миналия век. Това дава, поне за мен, изключителна плътност и усещане за достоверност, а успоредно с това – замах и величина. Признавам си, научих много неща, за много други се замислих. И да, обичам романите да носят и истинност.

Историята е шпионска, има и леко криминален привкус, но и доста плътен любовен пласт. Като роман на Макюън – не липсват и еротичните сцени. Политическите разсъждения, осново типични за неговите романи, не оставят пасивно в единия край на палитрата, а се завихрят и отвеждат до другия. Лично за мен са много любопитни и ценни.
А, да, краят е неочакван.

„аз вече знаех колко трудно е била изградена западната цивилизация, въпреки несъвършенствата й. Управлението ни имаше недостатъци, свободата ни не беше пълна. Обаче в тази част на света нашите управници вече нямаха абсолютната власт, а варварството беше ограничено предимно в битовата сфера. Каквото и да се въргаляше под краката ми в Сохо, ние се бяхме издигнали над мръсотията. Катедралите, парламентарните сгради, картините, съдилищата, библиотеките и лабораториите – всички те бяха твърде ценни, за да бъдат разрушени.“

Хубаво, че изчетох леки резюмета, оскъдните (все още) мнения за книгата из българските сайтове след като я прочетох. Иначе не знам дали щях да я захвана. Осъзнавам също, че съм критична силно към кориците, но и този силен и стойностен текст отново смятам, че е ощетен откъм поднасяне визуално.

От многото бележки под линия и исторически и политически препратки Макюън ми състави сериозен списък за доограмотяване по Европейска история от миналия век, за което също съм благодарна и захващам да чета и доразучавам.

Радвам се, че Иън Макюън ще идва есента в България на Синелибри! Очаквам с нетърпение!

Да, а романът е идеален за ваканционните дни. Препоръчвам силно.

---

За други книги на Иън Макюън писах също: Изкупление. Законът за детето. Черните кучета.

Мир вам на Емилия Дворянова ми донесе мир. Мир от чист и нов вид, вероятно точно от какъвто имах нужда. Изненада ме. Омагьоса ме. Пренесе ме с лекота в толкова различен свят. И ако кажа, че тази книга силно ме плени и за дълго остава в списъка ми с най-съкровени – няма да е пресилено. (А си я купих по-скоро по интуиция, без силна препоръка, което рядко правя.)

Мир вам няма да се понрави на силно вярващите, религиозни хора. Имам сред познатите си такива и знам, че са крайно ортодоксални, дори формално да не се считат за такива.

Мир вам няма да се подрави и на крайните атеисти. И те са войнстващи и някак не много по-различни от вярващите.

Мир вам е за всички останали. За ценителите. За читателите без предразсъдъци и без съдене. Мисля, че само на тях може да донесе мир.

На корицата пише, че романът започва като антиутопия. Доста антиутопии съм прочела. От хубавите напоследък и Тихото слънце. Но Мир вам за мен не е точно антиутопия. А мирен разказ за един свят, в който хората са останали малко.

Мир вам е магическа книга. Книга-песен. Поетична книга. Книга-псалм. Книга чувствена и дълбока. История за света, за времето и хората. За думите. За живота и силата му.

„Да мислиш само собствените си мисли причинява объркване.“

„Когато човек чувства дар, няма какво повече да чака и трябва да го принесе.“

„У човека винаги се намира някаква светлинка.“

„Щом някой не е дете, все някога е бил.“

„щастието е обсебващо и в щастието светът престава да бъде внимаван или невнимателно се внимава и човекът е на косъм от грешката“

„един път може да стига никъде, но все трябва да започва отнякъде“

„книгата помага на човека да се изпълни вътрешно“

Към великолепния текст да добавим и чудните илюстрации и корица на Лиляна Дворянова.

Мисля, че ще се връщам още дълго към тази книга. И съм благодарна, че я има.

Мир вам!

Бакман отново. Знам, че е много нашумял и това винаги ме смущава леко. Но след Човек на име Уве (великолепна съвременна история) и след като Цонев на няколко пъти сподели силни цитати от Ние срещу всички нямаше как да не прескоча до книжарницата и да си я купя. А четенето бе бързо, само 2-3 дена след работа, въпреки обема. Е, струваше си. И се радвам, че нито популярността, нито спортната тематика (към която принципно съм скептична в този й масов смисъл, в случая хокей) ме спряха.

Ние срещу всички е изключително съвременен текст. Сюжетът се развива в малък град, като на края на света, както вероятно се чувства голяма част от човечеството днес. Спортът е единственото развлечение в това градче, а хората си носят целия товар на съвремието ни на гърба си. Изненадващи лъкатушения, без грам претенция от една страна и едновременно доста на моменти дори клиширани и претенциозни, но въздействащи и на място послания, от друга.

Жена треньор на мъжкия хокеен отбор. Момчето-звезда на отбора, което харесва момчета. Изнасилено момиче, което смело продължава напред. Хора, които не се предават, въпреки подкупните политици, въпреки трудността на живота.

Разбира се, не ми харесва, че различните в края все пак напуснаха града. Но вярвам, че този град няма да е същият след всичко. И промяната в Бьорнстад, както и навсякъде другаде, вече е в ход.

„Най-лошото, което знаем за вас, другите, е това, че вашите действия се отразяват на живота ни. Зависими сме.“

„Татковците трябва да улавят миговете, защото детството е като сапунен мехур, можеш да му се наслаждаваш само няколко секунди.“

„Лъжите са лесни. Истината е трудна.“

„… хората винаги предпочитат простите лъжи пред сложните истини, защото лъжите имат едно ненадминато предимство: истината тряба да обясни всичко случило се, докато лъжата трябва просто да звучи достоверно.“

Книга за лидерството, за родителството, за приятелството, за семейството извън конвенционалните разбирания за семейство. Книга за обичта и заедността.

За мен бе ценно да потъна в тази книга. Прочетох я в правилното за мен време и много от мислите съвпаднаха с моите в този момент. Докато другите се вълнуват от футбол аз бях също в спортната тематика, но с отбори по хокей. Хубаво, че романът никак не е само за това. Хокеят е доста удобна сцена за сложните теми, които Бакман захваща.

Препоръчвам силно.

Ставам все по-голям фен на творчеството на Иън Макюън. Законът за детето е втората негова книга, която чета, след Черните кучета. И отново съм омаяна.

Фиона е съдя във Висшия лондонски съд. Делата, по които работи са винаги предизвикателни и интересни. Професионалният и личният път неизбежно се пресичат понякога, макар и неволно и тогава дори и най-големият професионалист рискува да сгреши.Интригуваща история за човечността, която не бива да губим дори в най-сложните ситуации. И за дълбоката следа, която оставя обществото по един или друг начин върху всеки от нас.

Книгата, освен за лично прекрасно изчитане е много подходящ подарък за четящи съвременна художествена литература юристи и граждански активисти.

Препоръчвам.

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Американският любовник – сборник разкази на съвременната английска писателка Роуз Тримейн. Какво преживяване! Обичам книгите да ме изненадват. И от тази очаквах да ме изненада – тръгвайки от издателството (което не издава не-специални книги), през грабващата корица, която не може човек да подмине, през няколкото добри ревюта, които ми се мярнаха из нета. Ноооо разказите на Роуз Тримейн ме изненадаха много повече.

Спокойствието да си човек – това ми донесе най-вече тази книга. Да разбираш, че си човек, да се приемаш като такъв, с всичките си недостатъци, мечти, страхове, любови, търсения, егоизъм, смирение, самота, влюбвания, отдаденост и още, и още.

Уютът да си себе си със себе си.

Разкази от различни епохи и места. Разкази за съдбите на обикновени хора. Такива като теб и мен. И акцент върху красивото в ежедневието им. В чувствата им. В това да са себе си. Красота в ситуациите, в мислите, без да е насила, просто такава, каквато е.

Човекът в близък план. Без излишна интимност и без плашещо воайорство. Без тежест. Без многословност. Без ненужно разточителство. Нежни истории. Изчистен и фин текст.

„… някога, макар и отдавна, е била достатъчно невинна, за да благоговее пред обикновената красота на света.“

„… приемала е в обятията си бикоборци със смъртоносни рани и не проявява разбиране към хора, които мрънкат, че ги боли.“

Браво за безупречния превод – Невена Дишлиева-Кръстева. Искрено – тази корица е невероятно достойна за красивия текст – браво Деси Баева. Благодарности на издателство ICU, че ни доставят на български език в чудно издание този разкош!