Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!

 

Синът на управителя на сиропиталището на Адам Джонсън, с награда Пулицър за литература 2013 – роман, в който потънах за дълго – и по време на четенето, и дълго след това.

Ясно е, че история за, от Северна Корея няма как да е лека. И да, самата история е изумителна, а същевременно много приказна. Жестока и нежна. Лъкатушеща и все пак с очакван край. От скромната ми камбанария звучи и много достоверно, макар за това експертите да имат своя версия.

Докато четях, както правя винаги с четиво, което ме вълнува, споделях активно за романа с близки и приятели. Много хора не бяха изумени от жестокостите, за които се разказва. Звучаха им очаквано. За мен всичко в този роман бе неочаквано. Дълбочината на реализма наистина граничи със сюрреализъм, с което го прави още по-искрен.

В много силни размисли ме отнесе Синът на управителя на сиропиталището. За свободата, несвободата, границите им, приемането им. За възможното и невъзможното. Да, за човешкия дух, за който толкова много е писано, за изпитанията, но тук, в обкръжението на тотално нямане и тотален контрол всичко това придобива съвсем други измерения.

„Акулите с отрязани перки поне бяха виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“

„От мен да знаеш – геройството е лесно, трудното е да бъдеш герой.“

„основно правило на добрите граждани: Въздържай се от бъдещето!“

„В Затвор 33 човек лека-полека се разделя с всичко – най-напред с утрешните дни и онова, което идва след тях. После изчезва миналото ти … Преди да изгуби себе си човек забравя другите, всички, които някога е познавал …“

Някъде към средата има един много силен разговор за свободата между Джун До и Уанда. Да се счита, че е цитиран и той тук.

Браво на издателството, браво и за превода и корицата.

Силно препоръчвам този роман на всички любители на съвременна литература.

Спасимире, благодаря ти, чудесен подарък!

Изпитвам страх да зачета книги, за коити много се говори. Оставям време да поотмине. Е, ясно е, че за добрите книги време няма и когато и да са писани, когато и да ги срещнеш – тази среща остава за дълго.

Светлината, която не виждаме на Антъни Доер е от тези много специални книги. И ако някой, като мен се е залутал без още да я е прочел – силно препоръчвам.

Втората световна война. В сърцето на случващото сме – Германия и съвсем близо – окупирана Франция.

Машината има нужда от гориво, войната – от хора. По изискванията на тази конкретно всички момчета, които се готвят сериозно следва да са руси, много руси, със сини очи – много сини, стриктно измерени по многобройни начини и отговарящи на високи критерии. Вернер, сираче на 14, което живее със сестра си в дом е идеален. Има мерките, е нищо че не е достатъчно висок, силен е и умен, ще издържи. Машината го засмуква.

Незрящата Мари-Лор, която до войната живее с баща си в Париж и ежедневно е с него в Природонаучния музей, където той работи, а тя общува с учени и изследва света, е евакуирана в Сен Мало при чичо си, също учен, силно травмиран от участието си в Първата световна война.

Не, няма любовна история. Има много човешки съдби, преплетени на фона на безумието на войната, в която си жертва без значение на чия страна си. Без спестени детайли за оцеляването и отстояването на човешкия дух. За мястото на обикновения човек в голямата битка.

Да, бомбите, гладът, сринатите върху главата ти сгради, безчинствата са само фон, наред с плахи мечти, трудното да излезеш от шаблона, който обществото ти слага, споделянето на възторга от науката, радио предаватели, излъчващи класическа музика, албуми за птици и чекмеджета с минерали и черупки на мекотели, макети на улици и книги на брайл.

За мен една от линиите бе допълнително много любопитна – научната и по-конкретно – дядото на Мари-Лор между двете Световни войни записва серия аудио епизоди с наука за деца и я броудкаства. Некомерсиален проект, който намирам за изключително симпатичен. Има развитие в целия роман, но няма да издавам.

Много, много хубав роман е Светлината, която не виждаме. Силно, силно препоръчвам.

Да не пропусна – чудно хубава корица.

Купих си тази книга от милото място Книжарницата зад ъгъла.

Много специална ми се стори тази книга. Девет разказа от днешния ден на всеки от нас. Малките радости, големите страхове, препятствията, болката, промяната – всичко, което се събира в един наш ден. И всеки ден крие в себе си друг. Макар тъжни, намирам разказите на Гаст Грьобер за спокойни, замислящи, забавящи в забързания ден, човешки, разтърсващи.

Беше ми любопитно да открия този автор и надзърна (комай) за първи път в нещо писано от люксембургски писател. Гаст Грьобер е и носител на Наградата на Люксембург 2014 и Европейската награда за литература 2016.

„Девет разказа за болката, след която не си същият“.

Ясно е, че както всички издания на издателство ICU преводът и корицата са великолепни.

„Слънцето мъти живот“.

Да.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

С голямо удоволствие си „хапвах“ на обилни порции от този литературен обяд! И няма как да не споделя и с вас възхищението си от прекрасния сборник на издателство ICU във великолепния превод и много подсилващо въведение на Димитър Камбуров. И стилната корица и оформление на Живко Петров.

Споделяла съм и друг път, че книгите на ICU сякаш всичките са за мен – пасват ми идеално, пленяват ме, обичам ги, чакам ги, живея ги. Така стана и с „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш ни Гуивна.

Ще си позволя да представя книгата с няколко изречения от предговора, които я описват прекрасно:

„Да овладеем езика на другия, изразява волята да се приближим към другостта без да я застрашаваме: езикът като свят.“

„Ейлиш е снизходително ироничка към прекаленото умуване.“

Разказите са и земни и магически, както някак може да се предвкуси от ирландска писателка, както както Камбуров казва – от първия ешелон. С много спефицично усещане за детайла, с още по-специфично чувство за ирония, особена динамика, много намигвания между редовете и колоритност на изразните средства.

Силно препоръчвам.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Ако имате да прочетете само един роман за тази година – силно препоръчвам да е този – Зулейха отваря очи на Гузел Яхина. Без думи ме остави този роман, без дъх. Да, това е татарска авторка и да, за първи път чета нещо от автор от този край на света. Гузел Яхина пише на руски за една епоха, за която знаем много малко – Сталинските години за малките нации, присъединени към СССР преди Втората Световна война. Кулаците – ограбени и изселени, голяма част от тях загинали по пътя към Сибир, тайгата, изселената интелигенция от големите градове, селяните – наред с тях. Възползвалите се от властта скоро стават нейна жертва. Защото такава е системата – мачка всички. Всички.

Хвана ме здраво, много здраво този текст. От първия ред. До последния. И дълго ме държи. Майсторски написан. Изумително детайлен, кинематографичен, едновременно семпъл и дълбок, тежък и лек, взимащ и даващ. Великолепен.

Прекрасен стил. Усет към детайла, поднесен с лекота. Умели преходи между различните гледни точки и смесването им в цялата история.

Браво на Колибри за подбора на това заглавие!
Не публикувам книгата с българската й корица, защото никак не отива, дори е обидна за този текст.

Мога да сравня по сила на въздействието, дълбочина на посланията и многопластовост на историята, както и исторически период, който обхваща с Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган, която също силно препоръчвам за който още не я е чел.

Да, много силно препоръчвам Зулейха отваря очи.

Много благодаря на Катя, която ми я препоръча горещо!
Купих си тази книга от много милото място Книжарницата зад ъгъла.

Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.

---

Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!

Ясно е, че Юнас Юнасон нямаше как да изостави Алан Карлсон след Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна. И Алан няма как да изостави Юнас. Искрено и много се забавлявах с тази книга. Затова и някак естествено очаквах същото и от продължението – Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше. И да – мноооого забавен, а в същото време изпълнен с послания роман.

Докато в първата (100 годишният Алан) се разходихме из последните 100 години на човечеството с голяма доза сарказъм, срещнахме всички велики личности, диктатори, бяхме на мястото на събитията от световна величина във втората част от приключенията (на вече 101 годишният Алан) бяхме на „горещите“ точки от планетата днес, разбира се -отново всички големи бяха на сцената. Комичните ситуации следваха една след друга, Тръмп, Меркел, Путин се надпреварваха да му се чудят на Алан, националисти го преследваха, той разнасяще чанта с 4 кг уран из целия свят, смях се с глас не веднъж и оценявам книгата като великолепна, забавна и доста сериозна.

Силно препоръчвам.

Луната е наставница сурова ме намери сама и признавам си, не знам как се станало така, че съм пропуснала това бижу в периода, когато усилено четях научна фантастика – някъде между 17 и 22-рата си година. Но затова пък сега успях да взема много наслада от досега с този прекрасен, класически вече, роман. И да споделя за него ми се струва доста удачно именно днес, на 1-ви май.

„Че бяхме роби, туй цял живот съм го знаел — и нищо не можеше да се промени. Вярно, не ни купуваха и не ни продаваха, ала докато Управата държеше монопола над онова, което трябваше да имаме и което трябваше да даваме, за да си го набавим, ставахме роби.“

„Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, да споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех. — професор Бернардо де ла Пас“

Луната е наставница сурова дойде при мен под формата на аудио книга на английски, в оригинал и това направи удоволствието ми още по-голямо с The Moon is a harsh mistress. Затова и нямам конкретна корица, с която да съм обвързана и потърсих из нета тази, която ми хареса най-много и слагам тук.

Макар и фантастика, романът според мен е много ражен и повдига цял куп социални теми, теми за устройството на нашия свят, за отговорността, за свободата, дори за семейството. Жителите на Тера, нашия свят, както го познаваме и жителите на Луна, където жените са кът и семейството е достигнало прекрасни нови дефиниции, устойчиви и витални. Не само това. Много пластове и прекрасни проникновения за бъдещето за текст, писан 1966-та.

В първата част на романа ми бе много интересно да проследя развитието на компютъра и връзката му с неговия приятел Мани „Yes, Many, my only friend“, както и това как се завихря идеята за свобода и преминава в създаването на организация. Във втората част на романа за мен бяха много любопитни преговорите и развитието на двата основни образа – Мануел и професор де ла Пас. Много мисъл и усещане за границите на човешкото ми донесоха.

Прочитът на Lloyd James бе чуден, артистичен и придава допълнителна плътност на изживяването.

„В досегашната история избраните от народа правителства са били не по-добри, а понякога и много по-лоши от откритата диктатура. — де ла Пас.“

„Genius is where you find it.“

„Revolution is an art that I pursue rather than a goal I expect to achieve. Nor is this a source of dismay; a lost cause can be as spiritually satisfying as a victory.“

Всеки, които иска да променя обществото, да вдига революция, да прави партия, да управлява хора ми се иска да е прочел тази книга, да си вземе от мърдостта й.

И да, дори да не планирате да правите революция – силно препоръчвам. Чудесна!

Дени, благодаря ти!

Емигрантите. Четири дълги разказа на В.Г. Зебалд е великолепна книга от поредицата Модерна класика на Колибри. И води при нас четири истории от първо лице, в голям детайл за хора, съвсем обикновени, чиято съдба преди век някъде е отвела далеч от родните места. Хора от различни места, но всъщност местата, които сега мрънкат заради мигрантската вълна, но преди 100 години самите те са бягали, търсили своето ново място под слънцето.

Това не е книга с наситена фабула, с драматични обрати във всяка глава. По-скоро е силно съзерцателна, монолитна, а с това и категорична в посланията си.

Книга за това как всички сме, в крайна сметка, еднакви. Как, стига да искаме, можем да живеем под един покрив и с грижа един за друг. Книга за загубата, за войната, за отстояването. Книга за уюта на детството и за носталгията по него, която ни съпътства цял живот. Книга за семейството, което дава консистентност на съществуването ни, но и липсва зловещо, когато го няма.

Без да е специално изведен акцент, болката от загубата и търсенето на усещането за дом през целия живот присъстват на всяка страница.

Много въздействащ е текстът и защото има значително количество снимки, илюстриращи тези разкази.

„В северна посока се намират руската катедрала, руският мъжки и женски приют, френската болница, юдейското общежитие за слепи, немското училище, немското сиропиталище, немският приют за глухонеми, Абисинската църква, доминиканският манастир, Семинарията и църквата „Св. Стефан“, Девическият институт, занаятчийското училище, църквата „Нотр Дам фьо Франс“ …“

„Споменът често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето.“

„… достигне ли определено равнище, болката анулира условието за собственото си съществуване, съзнанието, а по този начин може би и самата себе си – знаем съвсем малко за това. Сигурно е, от друга страна, че душевното страдание е практически безкрайно…“

„времето е мащаб, на който не може да се разчита, нещо повече, то не е нищо друго освен ромонът на душата“

Много хубава корица на Стефан Касъров.

Благодаря, Мишо, че сподели тази книга с мен.