Страна на чудесата за непукисти и краят на света на любимия Харуки Мураками излезе в ново издание и с нова корица наскоро и това ми напомни, че не съм писала тук за този впечатляващ роман.

Представете си двоен ролокостър, който завършва в една точка – е, това е накратко историята в Страна на чудесата за непукисти и краят на света. Мураками е майстор, дори магьосник, като в този роман ни изненадва още повече, развивайки два успоредни сюжета, развиващи се в два свята, водещи ни из философски разсъждения, главоблъсканици, разбира се с много музикални и литературни препратки, истинския свят и измисления, момичета, хора без сенки, пазителя на портата, храна, по Муракамиевски обилно описана, библиотека, четене на сънища – всичко в търсене на границата на аз-а, самотата и изхода от нея, реалността като заблуда. Ехаааа си казва човек при всеки следващ завой на сюжета и новопоявили се еднорози, странни същества, нежен сняг или дълбока река.

Забавна, дълбока, замисляща, оптимистична – такава я намирам тази книга.

Публикувам с една от най-красивите и адекватни корици за романа, които съм видяла. За жалост и в двете си български издания книгата няма късмет с адекватна корица.

Четох на английски, затова ще оставя цитатите така и тук:

“How can the mind be so imperfect?“ she says with a smile.

Everyone must have one thing that they can excel at. It’s just a matter of drawing it out, isn’t it? But school doesn’t know how to draw it out. It crushes the gift. It’s no wonder most people never get to be what they want to be. They just get ground down.

I wasn’t particularly afraid of death itself. As Shakespeare said, die this year and you don’t have to die the next.

Genius or fool, you don’t live in the world alone. You can hide underground or you can build a wall around yourself, but somebody’s going to come along and screw up the works.

Only where there is disillusionment and depression and sorrow does happiness arise; without the despair of loss, there is no hope.

Unclose your mind. You are not a prisoner. You are a bird in fight, searching the skies for dreams.

Everyone may be ordinary, but they’re not normal.

Препоръчвам Страна на чудесата за непукисти и краят на света на всички фенове на Мураками, на любителите на  пънка, на философията, на хубавата съвременна литература. Насладата е гарантирана.

Още писах за четено от Мураками:

Изчезването на слона
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа
Странната библиотека

Просто Маса на Борис Акунин ме грабна, зареди ме с емоция и попълни знания за Изтока. Това е роман, който ако се нарече исторически рискува да отблъсне читатели, а не бива. Това е също криминале, но ако го опишем така ще отблъсне други читатели, а не бива. Една чудна амалгама от двете е. Плюс Япония на фокус, със силна руска нишка, реални събития, за които е добре да се знае.

Историята е пъстра, прекосява континенти и епохи, среща ни с японската мафия от 20-те години на миналия век, морални престъпници – знам, че звучи като оксиморон, но са такива. Чест и страсти, голямото земетресение в Япония, довело до доста промени на острова, отмъщението като закономерен, но и неочакван край.

Приключенията се преплитат, интриги не липсват, а силът на автора води читателя с лекота и води до наслада.

Борис Акунин е японист и любовта му към тази страна не е прикрита в романа, мисля, че това дава допълнителна нотка и ми харесва.

Корицата е на Христо Хаджитанев и е чудна.

Преводът е на Денис Коробко, също го намирам за много добър.

Браво за издателство Еднорог!

 

Граница на Капка Касабова е отдавна с мен. Четох я бавно и дълго. Защото е водопад от истории, всяка от които те замисля, отнася, натъжава. И всяка иска своето пространство.

Последните страници прочетох на места, за които се разказва в книгата. И така бях още по-уверено в атмосферата й.

Граница е невероятно пътешествие из Балканите и по-скоро границата, която слага Странджа и Родопите – Турция, Гърция, България и различни исторически времена, хора и съдби, истории и митове, които това място крие. Границите през Соц-а, преди това – около войните, днес – с бежанците, в стари времена – как хората са строили мостове, как са се отричали или не от език, вяра, род, как са пътували, търгували, общували. Какво от всичко това пази днес тази част на континента ни. И още. И още.

Мисля, че ще е чудесно Граница да се чете и от ученици, от патриоти, от хора, които обичат България, Балканите, планините, пътешествията, откриването на нови места, историята, хуманисти и човеколюбци. Също ми се ще да е сред задължителните книги за политици.

Невъзпитано и грубо – копието ми е цялото в подчертанки и бележки. Да, авторката е преднамерена, да тя търси и споделя неща, които знаем, но и често изненадва, хвърля мостове, говори по важна тема за днешния ден за цялото човечество, или най-малкото за нас в Европа, в България.

Ще дам само няколко пасажа, за да ви оставя удоволствието да откриете великолепния текст на Капка Касабова сами.

„Европа е там, където не те е страх. Човек може да прави дом само там, където не го е страх.“

„Как я докарахме дотук? … заради нечия алчност и заблуда, едно сляпо объркване между истинско и фалшиво.“

„От една страна са българи, от друга са мюсюлмани, сякаш всеки от нас трябва да е само едно нещо.“

„Географията е условна, само човешката алчност е абсолютна.“

Безспорно една от най-яките корица в моята библиотека!

И браво за поредицата Отвъд на Жанет 45, както и на Невена Дишлиева-Кръстева за превода.

 

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

---

До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли близо 50 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Живи, Ю Хуа
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

За романа Живи на Ю Хуа научих от един от любимите ми подкасти на български език – Бележка под линия. Стефан Русинов прави подкаста, а също е преводач на романа Живи. И като цяло инициатор за превеждането и издаването му на български език.

Ясно е, че китайската литература не е много популярна у нас и май нямаме никакъв почти поглед върху нея.

Поглеждайки назад си припомням и други китайски автори, които съм чела в последните години – Иун Ли с Хиляда години молитва и Ма Дзиен с Майсторът на фиде. Много, много силни и различни книги.

От Бележка под линия знаех в аванс неща за романа. Като цяло в по-честия случай предпочитам да не знам много подробности за книга, а да се оставя на приятелска препоръка, лека интуиция, онлайн референция от човек, с когото имаме сходен литературен вкус. За Живи знаех, че е е обявен е за едно от стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на ХХ век. Че преводачът Стефан Русинов много и съвестно е работил върху текста. Че романът ще ми хареса.

Е така е, четох го разтеглено във времето, но наистина Живи ме държа живо доста силно. С обикновения живот на Фу-гуей в Китай по време на идването на социализма на власт (40-те – 70-те години), разказан увлекателно, забавно, земно, леко, живо. Фу-гуей, който в началото е наследник на богати земевладелци, пройдоха, води живот сред жени, мързел и охолство, минава през войник, който по чудо оцелява, връща се при семейството си, където един по един губи най-близките си хора, сам погребва сина си, дъщеря си, жена си и още и още. И след всичко това става истински, загрижен, емпатичен човек.

Повече от сюжета няма да издавам, защото си заслужава всеки да го открие за себе си. Ще подскажа, че романът е екзотичен, с жилав и плътен стил, впечатляващ език.

Много ме учуди и удиви начинът на писане. Не е бил лесен за превод текст. Понякога трудни моменти са придадени с такава лекота и тежка ирония, трагичността на смъртта така линее пред силата на живота. Може да е от вглеждането в детайла, от реализма на картината, но и от липсата на категоричност на времето или сингуларността на гледната точка на разказвача. Нямам представа дали е типично за китайския език, литература, за този автор или само за романа. Но придава една специфична нотка на живост и бълбукане на текста, която ми допада.

Хайде, няма нужда от повече. Романът Живи ще стигне своите читатели и в България, сигурна съм.

„Под небето няма задънени пътища.“
“Дълго време не се чу никакъв гърмеж, до нас достигаха само стоновете на хилядите оцелели, сякаш плачеха, но и сякаш се смееха – това е звукът на нетърпимата болка, в живота си не съм чувал по-страшен от него”.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

---

До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли 46 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Граница, Капка Касабова
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

След Зулейха отваря очи очаквах с голям интерес да прочета следващия роман на Гузел Яхина. И никак не изненадващо – историята от романа Деца мои ме грабна и поведе из вълните на голямата река Волга.

Романът е много приказен – като руска вълшебна приказка, която лъкатуши бавно като реката, повлича, люшка, забавлява, замисля, разплаква. Като фон, но движещ се, плашещ, жив е всичко случващо се в Русия в периода от Великата революция до след края на Втората световна война.

Бах е учител в Половожко село на руски германци. И животът му е подреден и ясен до идването на събития, които променят живота му радикално, невъзвратимо. Реката, ябълките и ябълковите дървета, писането и немските класици – мотиви, които преминават през целия сюжет и му вдъхват романтична нотка.

Наистина ми бе любопитно да открия повече за живота на малцинствата в Русия в този период, да науча някои детайли за историята, да се замисля за не лесния начин за оцеляване в тези предизвикателни времена, да усетя през красивия език на Гузел Яхина духа на Поволожието.

Намирам историята на романа Деца мои за красива, интригуваща и прекрасно разказана.

Чете се с лекота. Препоръчвам.

Преводът от руски е на Ася Григорова – чуден!

Корицата на Люба Халева също е много силна за този роман.

Браво и на Колибри за избора.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

В интервю с Кремена от Колибри в АртКаст говорихме за тази книга също – чуйте за още щрихи.

Писах и за първия роман на Гузел Яхина Зулейха отваря очи.

 

Много харесвам Мураками и като зачетох Странната библиотека, никак не погледнах, че книгата е определена като детска. Потопих се в историята – сюрреалистична, като всички истории на Харуки Мураками и не можах да се откъсна от нея докато не я оставих, както се е случвало и с други на този вълшебен разказвач.

Този път, незнайно защо, през цялото време имах смесено усещане и объркване дали чета или гледам филм на студио Гибли.

Момче отива за книги в библиотеката и иска да научи за това как в Османската империя са събирани данъците. Получава три дебели книги по темата и цяла странна тридневна история, която се случва в успореден свят, в който му сервират вкусни донъти, ще го изпитват дали е научил наизуст съдържанието на книгите и мозъкът му, така захранен с ум, ще послужи за вкусна почерпка.

Няма нужда да издавам повече от сюжета. Но за всички любители на Мураками, сигурна съм, приказката Странната библиотека ще е наслада за сетивата.

Четох на английски.

Илюстрациите са мееега яки!

Още писах за четено от Мураками:

Изчезването на слона
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

 

Ехаааа си казах, докато четях много пъти и накрая, след като си изтрих сълзите след последния ред на Трилогия на Юн Фосе.

Какво пише критиката обикновено гледам след като съм прочела произведението. Затова и сега разбирам, че критиците определят Трилогията като „призрачно, тайнствено и трогателно извикване на любовта“ и съм напълно съгласна.

За мен романът е силно поетичен, сюрреалистичен, с повторения, семплост и лъкатушещи времена, на фона на северен минимализъм, сурова действителност, безкрайни изречения, чувства, предадени в малко думи, нечовешки човечни хора, жестока и красива природа, дълг и отдаденост, щедрост и недоимък, златна гривна със сини перли, глад и мълчание, съдби в самота и любов.

Научих за тази книга от подкаста Бележка под линия и благодаря на Стефан Русинов.

Браво за превода на Стела Джелепова. Предполагам никак не е лесно да се превежда подобен текст.

Браво за корицата на Люба Халева.

Браво на Издателство Лист.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

Силно препоръчвам.

Много съм очарована от Фигури на Мария Попова.

„Съществуват безброй начини да изживееш живота си красиво.“ И за много красиви, смислени, никак не леки, странни, вдъхновяващи животи ни разказва във Фигури Мария Попова.

Това е фундаментален труд. Не се чете бързо, а и няма нужда. Книгата събира голяма колекция великолепни истории за истински хора, променили по един или друг начин света ни. Описани с внимание към детайла (това ми се чужда толкова трудно – историите са за хора, живели преди десетилетия или столетия), с мащаб на мисълта, с интелектуален гъдел, с много препратки, с широк мироглед и уважение към човека и живота.

Леко се страхувам, че ако кажа, че Фигури е силно феминистка (рядко срещано, ех че кеф!) ще отблъсна някои потенциални читатели. Но пък може би ще привлека други. А имаме нужда от книги, които поставят и то красиво, без да натежава никак темите за равернството, за приноса, за любовта във всичките й форми.

„Как е възможно да знаем всичко това и все още да сме подвластни на илюзията за разделението, за другостта?“

От 1617-та с историята на Йохан Кеплер

„Територията на възможното се разширява, когато си представим невъобразимото“

през историите на Мария Мичъл, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман и още и още.

Наскоро, съвсем без да знам, че ще чета книгата й на български език, чух епизод на подкаста на Тим Фери от 25 май – тя споделя кои книги харесва много и препоръчва. Ей че мило ми стана от този епизод. А ето, че вече съм изчела и книгата й, на български при това! И сега реших да я изслушам (има я на английски в Сторител).

Идеално четиво за всеки. Силно препоръчвам.

 

Със Златко сме приятели, но не можах да отида на представянето на книгата в София миналото лято. Но, съдбата си знае, поръчах книгата от любимата ми Книжарница зад ъгъла и когато минах да я взема – получих копие с автограф от автора! Ето така сега си имам надписана „С любов от автора“ книга 🙂

Тази книга четох преди няколко месеца и дълго изчака. Но мисля, че е нужно да разкажа за нея.

Хотелът на спомените на Златко Ангелов е мащабен роман, обхващаш няколко десетилетия и поколения българи през соц-а в България и след това – разпръснати по света.

Не крия, че изучавам соц-а и най-малкото заради това ми бе много любопитно да прочета романа. Разбира се и защото уважавам и харесвам Златко Ангелов. Затова и първата част изчетох бързо. Историята, допълнена с философски разсъждения, музикални произведения, литературни шедьоври. Вагнер, Бах, Пруст …

Във втората част имаше други акценти, които бяха много интересни за мен.

Като цяло – сложните човешки взаимоотношения. Егоизъм. Сексуални привличания. Вербуване. Убийства. Силни страсти. Болезнен реализъм.

Пари, власт, любов, изневери, шантажи, конспирации – по много от всичко това и повече има в романа Хотелът на спомените.

Като обръщение, завет към семейството и България.

Може би на моменти романът ми звучеше назидателен, дидактичен. Може би защото авторът му е много честен. Може би ме е сварил в такова настроение или съм видяла сред персонажите себе си или свои роднини.

„Но тогава не знаех, че всеки човек се променя. Не знаех, че животът уморява.“

„Този народ се самоотстрани от историята, самообрече се на безлично съществуване, на една незначителност сред голямата картина на света, която отглежда ниско самочувствие и предизвиква към хронично търсене на виновника за трагедията в силните на деня или в иносказателните пророкувания.“

„Както на всяко човешко същество, което съгреши и съгрешава, му се полага прошка. А прошката е спасение, нали?“

Всички, които се вълнуват от тези теми – романът е за вас.