Ехааа много ме грабна и впечатли романа Вулкан на Елена Алексиева.

Както и при другите романи на Елена Алексиева – философски, многопластов, изключително динамичен, но и забавен, комичен, искрен. Всяка глава от 18-те може да си е отделен разказ, има своите персонажи, свой стил и свой свят. И все пак заедно работят в едно и оформят драматичен, комичен, тъжен и доста реалистичен сюжет, който препуска, сякаш в различни орбити около Вулкан, който и съществува и не.

Много ме докоснаха и възрастният художник Клаус и неговата гледачка Магда, и пънкаря Сатан Пидропски и Афродита, Милена, мафиотите, които получиха толкова интересно развитие, журналистката, пазача, лудницата, пънк поезията, ученият в търсене на несъществуващото, Церовски. Плътни, земни, убедителни, самотни, уверено-неуверени, в динамика, в отстояване, в сблъсък, в живот. Майсторски преплетени.

Романът е едновременно фикция, но и хирургичен разрез на обществото ни с всички културни наслагвания от нееднозначната история на последните десетилетия в България.

„… бързо стигна до тънкото прозрение, че свободата не е нещо, за което ти плащат, а по-скоро ти плащаш за него. Само че не беше чак толкова забогатяла. Имаше си други, по-насъщни материални потребности.“

„Всички лъжат. Как после да оправяш света, когато той стои насреща ти и те лъже?“

„Пуснем ли тръбопровода българският селянин ще стане като руският олигарх – ще иска да се разхожда по света, да си купува острови, самолети, футболни клубове и прочее глезотии. И като може човекът – а той ще може! – що да не си купува? Стига с тия национални комплекси! Така и Европа ще дръпне покрай нас.“

Ох, великолепно го е написала, описала, хванала, компресирала и разказала човешки Елена Алексиева. Наистина Браво! И ви каня да го прочетете този роман – идеален е за уикенд четиво, за почивката, на плажа или в планината, в някое сгушено селце или в метрото на път за работа.

Люба Халева – корица – гледа те този Вулкан и не те оставя 🙂
Борис Минков – редактор. Браво и на целия екип на Жанет 45.

За друга книга на Елена Алексиева писах, и май съм я чела на същото място като тази – Свети Вълк.

Маргьорит Дюрас си е винаги предизвикателство за читателя, но и наслада, когато потъне човек в идеите и вижданията й. Така и със сборника материалният живот, книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, както и разкази, които Дюрас разказва пред Жером Божур през 1987 г., а после заедно редактират.

Маргьорит Дюрас смело, открито и дори безпощадно говори за приятелството, снобите, алкохолизма, жената любовница, майчинството, Пруст, писането, за писането когато си жена,

„Думата „дами“ няма да ви говори нищо, ако не познавате тези от Ламанша. През лятото те съграждат отново Европа благодарение на своите приятелски мрежи, срещи, светски и дипломатически връзки, виенски и парижки балове, жертвите от Аушвиц, изгнанието.“

„Има жени, които изхвърлят. Аз много изхвърлям.
В продължение на петнадесет години изхвърлях ръкописите си веднага след публикуването на книгата. Ако се попитам защо, мисля, че го правех, за да излича престъплението, да го обезценя в собствените си очи, да „ми бъде по-лесно“ в собствената ми среда, да пристъпя непристойността да пишеш, когато си жена …“

„Нямах нужда да се труфя в красиви дрехи, защото бях писателка. Тези неща са валидни дори отпреди писането. Мъжете харесват жените, които пишат. Те не го казват. Писателят е чужда страна.
Е, сега вече знаете всичко.“

„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда. Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.

Софи Унг е художник на корицата, а преводът от френски – на Тодорка Минева, чудни са!

Писах още за Емили Л. от Дюрас, след четенето й в Читателския клуб на НБУ

Сборникът разкази на Бистра Величкова Ресто ме намери и донесе куп спомени и размисли за близкото ни минало.

Някои от разказите се отнасят до една епоха, която не искаме и не обичаме да си спомняме – Прехода. С всичките му лъкатушения и противоречия – хем очаквания за демокрация, хем доста соц-блато.

Много ми харесаха разказите Преходът свърши и Ресто.

Има и разкази за тийн любов и таква, които продължават да търсят любовта след като тийн възрастта е отминала.

Искрени и носталгични са разказите, събрани в тази книга.

Автор на корицата е Надежда Костова. Леко ме заблуди, че епохата ще е по-ранна. Но открих чара й, след като прочетох разказите.

Великолепно издание, както всичко в поредицата Нова проза на Издателство ЕРГО.

Пепел в снега на Рута Сепетис – очаквах този роман да ме развълнува и наистина – не успях да го оставя, докато не го прочетох и историята на Лина и семейството й от Каунас, Литва, екстрадирано от дома и отведено към Сибир и лагерите отвъд Северния полярен кръг през юни 1941 година ме потресе.

Признавам, макар да се интересувам от история и всичко около Втората световна война, знаех, но не в подробности за съдбата на хиляди хора от Литва, Латвия, Естония и Финландия. Романът разказва за безмерните жестокости на съветската власт (в текста обобщени под „НКВД“) към невинни хора, които са считани за заплаха за властта и с това – екстрадирани и безмилостно третирани до смърт.

За хората, които не познават от първо лице социализма / комунизма вероятно всичко описано звучи пресилено и страшно. Но знам, че макар наистина много страшно, всичко това е било истина. Дори вероятно въображението ни е бедно да си представим ужаса, изживян от невинните жертви на този човеконенавистен строй.

Много ми хареса и бележката от авторката в края на книгата.

От Рута Сепетис четох и „Сол при солта„, чиято история бе още по-смразяваща.

 

вятърът, духът, дъхът на румънската писателка Андрея Расучану разказва по много живописен и детайлен начин времето на Чаушеску, диктаторът на Румъния по време на соц-а, чрез съдбата на едно разделено семейство

мъжът бяга, заедно със свои приятели, през Дунава, другите са застреляни в този опит за бягство

как жената и детето успяват да живеят сами, да оцелеят в глада и трудностите на късния соц, как духът устоява на всички предизвикателства

красиво написана история, която може би не успях да разбера изцяло

великолепна корица на София Попйорданова, уловила духа на романа лаконично и коректно, прецизен превод, предполагам никак не лесен на Лора Ненковска от румънски и браво за издателство ICU

Изповед на един убиец, направена за една нощ на Йозеф Рот – това чудно издание на Лик! С великолепна корица, която ме грабна веднага (дело на любимия Дамян Дамянов) и в прекрасен превод от немски на Ана Димова.

Много ме впечатли този роман. Дали заради епохата, за която разказва и многото препратки към днешната действителност, дали защото си задавам много въпроси след 24 февруари 2022 за мотивите и причините за случващото се.

Нека започна с това, че Йозеф Рот разказва доста убедително. Динамично, едновременно в детайл, но без да досади. С пикантни думи, апетитни подробности, интрига. И всичко това, за да ни въведе в света на един обикновен руски младеж, който страда от невзрачния си произход и е готов на всичко, дори да убива, за да се издигне, да се докаже.

Унгария, Франция, Русия – действието се развива на широка нога и показва Европа от преди 100 години, като кокента наброска, често карикатурна, която казва силни истини под маската на усмихнато саркастично лице.

„Но в руския ресторант времето нямаше никакво значение … не показваше времето, а му се подиграваше.“

„А под чужденец разбираме европеец, сиреч онези люде, за които смятаме, че имат повече разум, макар да струват всъщност много по-малко. Понякога ни се струва, че Бог е милостив към европейците, макар те да не вярват в него. Но навярно те не вярват тъкмо затова, защото ги е дарил с твърде много неща. И обзети от високомерие, вярват, че те самите са създали света, и на всичкото отгоре са недоволни от света, макар – както си въобразяват – те самите да носят отговорност за него.“

„Когато човек е млад и изпълнен с очакване на чудото, е готов твърде бързо да повярва, че то вече се е случило.“

„Същинската способност да различаваме щастието от страданието идва с възрастта.“

Чудесно четиво – препоръчвам.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

 

Понякога си купувам книги доста импулсивно, без да съм планирала, без да съм чула или чела нещо за тях. Един път ме привлича корицата, друг път нещо друго. В този случай комбинацията от издателство – Лист – и преводач – Ангел Игов бяха водещи.

Не прочетох нищо за романа Подземната железница на Колсън Уайтхед в аванс.

Историята ме погълна. Тежка, на моменти безмилостна, истинска, разтърсваща, обясняваща по най-човешки начин тегнещи още над главите ни предразсъдъци, които спъват обществото и до днес и са причина за хиляди тежки съдби и до днес.

Научих доста неизвестни ми факти. За жалост, затвърдих си някои разбирания за света.

Родената в плантация за памук Кора („Крал Памук бе натъпкал полетата с роби“) е различна от останалите със смелостта си, дързостта си, желанието да диша свободна. Изминава дълъг път към мечтите си. Устоява.

Книга и за „разностранните ограничения на свободата“.

Макар историята да е за Америка, много референции могат да се направят и с България, в близкото минало и днес. И не само за България. Може би този цитат ще подскаже повече:

„Да възвисим по-низшите раси. Ако не да ги възвисим то да ги подчиним. Ако не да ги подчиним, да ги унищожим.“

Носител на „Пулицър“ (2017), „Националната книжна награда“ и „Артър Кларк“.

Браво на Ангел Игов за превода, на Костадин Кокаланов за корицата и на ИК Лист, че са я издали за българския читател.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

 

Признавам си, че не съм чела преди нищо от Йордан Славейков, но две референции направиха така, че да посегна към тази книга – редактори са Марин Бодаков и Зорница Христова, от една страна и от друга – чудната корица. Ето така се оказах с „Празнично семейство“ в ръка.

Изненадах се от разказите, които четох последователно, в умерено темпо и с голяма наслада. Завършвах единия, взимах глътка въздух и бързах за следващия.

Интимни, честни, понякога ме отвеждаха в лабиринт от мисли и чувства, понякога просто ме караха с лекота и усмивка да си припомням мигове на влюбеност от моя живот.

Любовта има много измерения. Тя е постоянно търсене – на другия и на себе си. Понякога другият го няма – по един или друг начин. А понякога, когато е съкровена любовта, другия и аз се сливат.

Много хубави са разказите на Йордан Славейков. Изтичах и си взех и романа му „Последна стъпка“ и нямам търпение да го прочета. Ще пиша след това.

Благодаря

Книга на месец април 2022 в нашия Читателски клуб на НБУ бе Емили Л. на Маргьорит Дюрас, издадена през 2011-та в превод на Албена Стамболова.

Поетична, странна, с особен, нетипичен начин на разказване.
Новия роман в най-добрата му светлина.

Да не отделя писането от тялото – това постулира Дюрас. Писането да не е символическо. Особена незавършеност на изреченията, която вероятно придава тази мечтателност на текста и тази негова поетичност.

Текстът едновременно е земен и доста накъсан и абстрактен. Разбираемост и естественост са заедно със силна фрагментираност и заиграване на авторката с дълбоките теми на любовта, писането, смъртта.

Стилистична провокативност, която ще накара и най-изтънчения и запален читател да се запита – разбирам ли? разбирам ли добре?

А отговорът е накрая.

Корицата е на Дамян Дамянов. И е хубава. Има леко разминаване в два детайла – героинята не пие шампанско и на мен ми се видя не толкова строга, по-скоро лека и игрива, но това може да е субективно.

Много задълбочено за Дюрас и тази новела е написал Васил Димитров тук.

Ако ви е любопитно да следите Читателски клуб на НБУ – подробностите са тук.