Който е чел книга от издателство ICU знае, че всичко, което те издават е специално. И заслужава внимание. От подбора на текста, акуратността и сърцатостта на превода до великолепните им (винаги) корици.

Е, и Книга за другите не е изключение.

Под редакцията на Зейди Смит са събрани много разкази от съвременни автори, които ни разказват за другите. Любопитен детайл е, че разказите са писани специално за сборника и авторите са ги предоставили безвъзмездно, т.е. не са получили обичайния си хонорар. Което е чаровно, признайте си. И ги прави различни – и авторите и разказите. Средствата отиват за обучаване на бъдещи писатели.

Колекцията е перфектна за летните дни и отпуски, носи силен заряд човечност, много усмивки и удоволствие от случайната / неслучайна среща. Носи много силно усещане за тук и сега, за космополитност и за себе си, чрез другите.

„Свободата беше стеснена, отсята, амнезирана.“

Браво за корицата на Люба Халева и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева.

 

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Имам слабост към Харуки Мураками и очаквам всяка следваща негова книга. И с голяма наслада изчетох издадената от Колибри наскоро Мъже без жени.

Деликатна. Истинска. Човешка.

Няколко неща, на които сме научени от Мураками – фикция, котки, джаз в бар липсват. Но колкото е реалистична книгата, толкова е магическ-пленителна. Разказ след разказ.

Отношенията между хората. И любовта, и приятелството. И самотата. Без укор, без мъмрене, без декори, сцени и драма. Едно такова тихо стенание ме обземаше след всеки прочетен разказ, стягане в гърдите, смътно усещане за надежда, макар и много далече.

Струва ми се важно да се отбележи, че едно от изданията на английски език подбира друго заглавие на разказ от сборника: Samsa in love. Прилагам и корицата, която е наистина впечатляваща.

Ето и няколко откъса:
„Музиката притежава сила да събужда спомените и понякога го прави толкова добросъвестно, че сърцето те боли.“

„Необикновеното време, прекарано с жени, ти предоставя възможността от една страна да си обгърнат от действителността, а от друга, да я зачеркваш.“

„Има хора със завидно несломим дух и непредразположеност към униние, което се изразява в неспособност да не живеят добре. Малко са, но се забелязват при някои случайно възникнали обстоятелства.“

–

ИК Колибри, превод Дора Барова, корица Стефан Касъров

---

Още от Мураками:
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Ако Юнас Юнасон те е очаровал мнооого със Стогодишния старец, който … и след това пак доста с Неграмотното момиче, то очакванията ти, както и при мен към третата му книга, преведена на български Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел) вероятно са голееееми.

Да ама не. Историята на Андерш всъщност може и да звучи любопитно, ако не си чел друго от Юнасон и необичайните, забавни до абсурд случки ти допадат.

Убиецът Андерш всъщност е основно поръчков побойник. В компанията на находчивите и предприемчиви Рецепционист и Свещеничката Андерш се оказва в центъра на печеливш бизнес, макар и силно неморален и още повече незаконен.

Във вихъра на историята Андерш се оказва привлечен от вярата и става поклонник на Исус, който иска да помага. Това веднага предизвиква бягството на тримата и още куп забавни случки покрай това.

На мен лично ми липсваше паралелната историческа нишка, задълбочените разсъждения и като цяло купонът от Стогодишния старец. Насилието в началото, макар и с дозата сатира на автора, ми бе в повече. Никъде нищо не ме спря да ме замисли или провокира.

Корицата (пак) никак не е адекватна. Убиецът Андерш не е убиец, не използва пистолет, няма атлетическо тяло, по-скоро е смешно пиянде и никъде няма и намек за Коледа.

(Май много рядко си позволявам да пиша за книга, която не ме е очаровала, по-скоро за тези книги не пиша. Но тук ми се струва, че трябваше. Осъзнавам колко е трудно след шедьовър да създадеш още един и още един все на висота. А всички очакват от теб …)

Когато изпратим деня на Пиер Мейлак е като наниз пътешествия из човешкото – красота и самота, тъга и безвремие, фантазии и земности, влюбвания и мечтания, загуби и загубвания. Книга, изпълнена с любов към момента, към хората, към думите.

Когато изпратим деня е колекция от 14 разказа за нас, за несподеленото, за мислите и мечтите ни.

Браво на ICU за избора, за корицата на Живко Петров и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева.

Идеална за дългите зимни вечери на януари.

p.s. и като уикипедианец не мога да не споделя специално един от разказите – Държавен преврат (вече в Уикипедия); същият разказ е доста показателен и за медийния свят и препоръчвам и на колегите журналисти

Много трудно посягам към прехвалени книги. По тази причина Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон дълго чака на купчинката. Но сега, след като я завърших бързичко с ръка на сърце мога смело да кажа – юхууууу тази книга е чудна! Едновременно забавна (ама наистина се смях на глас много пъти), интригуваща (четях я по алеята на път за офиса, вървейки, смеейки се, какво ли са си мислели хората), мъдра, съвременна, поучителна, лека, заплетена, оплела в себе си всички велики диктатори на 20-ти век – Франко, Сталин, Ким Ир Сен, Мао плюс Айнщайн, Берия, слоницата Соня, жълт автобус, куфар с много пари, още много пари случайно появяващи се неочаквано, два трупа, бомби и взривове, много водка, ЦРУ, ГРУ, ГУЛАГ, Турандот, Владивосток, Библията и още и още.

Знам, че звучи абсурдно така поднесено, но Юнас Юнасон явно освен доооста богата обща култура има и изключително богато въображение и съумява по великолепен начин да подреди приключенията на 100 годишният Алан и да го разходи по всички „горещи“ точки на света в ключови моменти за световната история от миналия век до днес.

Най-завладяващото за мен в романа, отвъд историите, отвъд характерите на героите е излъчващото се безкрайно спокойствие и вечен оптимизъм на главния персонаж – Алан. Зареди ме много.

Вече я подарих на двама приятелиСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон. Планирам да закупя още бройки – идеална за Коледен подарък е!

22 истории за пътя, за дома, за началото, за самотата, за това, което ни прави каквито сме, за завръщането, за прибирането, за тръгването, за цената на всичко това. В първо лице. Изживени, изстрадани, дищащи, до сълзи.

„… всички сме емигранти от единствената истинска родина, която сме имали – тази на детството“
Георги Господинов

„Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите …“
Нева Мичева

„…защото общият ни куфар е пълен с дом“
Невена Дишлиева-Кръстева

„Че има един-единствен начин да влезеш в месомелачката, и това става по твое собствено желание
Че родината те разпознава, когато прекрачиш прага й
Че родината е мястото, което ти липсва, дори да твърдиш, че нямаш търпение да се махнеш оттам“
Катерина Стойкова-Клемър

комплиментите са за Невена Дишлиева-Кръстева за смелостта и на Люба Халева за корицата

задължителна

веселяшка, модерна, забавна, цялата в едно изречение – такава е Уроци по танци за възрастни и напреднали на Бохумил Храба. книгата е симпатична и усмихва

„най-добре ще е хората от цял свят да се разберат и да спрат да правят деца , отивате на екскурзия и не можете се размина от народ, да се въведат удръжки от заплатата, за едно дете петдесет крони, за второ още сто, за трето – триста, за пет деца – половин заплата и тояги на голо насред площада, така времената ще станат отново такива, че да можем да ходим с красавиците в горатав гората и да отдаваме дължимото на европейския Ренесанс без притеснения“

„а Либушка извика Господи, боже мой, аз се засмях и викам ама аз не съм Господ, само господин … това я разсмя … така ми отвори път към ново приключение и аз отново бях господар на положението“

още за Уроците и Храбал има в Kafene.bg