24 книги, които всяка библиотека трябва да има

Library Location

По повод 24 май и Седмицата на библиотеките, на база всички мои срещи и разговори с библиотекари из цялата страна (прекрасни хора, силно отдадени на професията си) реших, че ще е полезно да съставя списък с книги, които смятам за стойностни, важни, маркери за съвремието ни, писани и издавани в последните години, които е добре (силно препоръчително) да присъстват за обществен достъп във всяка библиотека (или поне във възможно повече).

Списъкът включва само книги на чуждоезични автори. За българските автори и книги вероятно следва да се направи друг, макар (според скромното ми мнение) част от авторите ни и издателите им да правят доста усилия, за да са познати на четящи и библиотеките.

Списъкът е базиран на прочетено и споделено от видни четящи хора, както и от мен самата. Няма претенция за уникалност или изчерпателност. Включила съм основно автори от днешния ден, не познатите на всички класици, които и без това са достатъчно популярни. Списъкът не е класация, има препоръчителен характер.

Ако вие искате да дарите книга на библиотеката във вашия град или квартал, но не знаете какво точно да им купите – ето това са заглавия, които дори да имат в повече бройки няма да им навреди. Защото ако имат само 1-2 бройки тези книги не могат да се дават за домашно ползване, т.е. библиотеките имат нужда от няколко бройки, за да може повече хора да четат. Подарете им!

  1. Sapiens и/или Homo Deus на Ювал Харари – фундаментални, двете силно допълващи се, няма как да сложа една под друга, слагам в едно. Да, за разлика от останалите заглавия в списъка това не е художествена литература, но ми се струва достатъчно важна, за да присъства тук.
  2. Собствена стая на Вирджиния Улф
  3. Изкупление на Иън Макюън
  4. Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган
  5. Сол при солта на Рута Сепетис
  6. Живот след живот на Кейт Аткинсън
  7. Левиатан на Пол Остър
  8. Черните кучета на Иън Макюън
  9. Windows of the world на Фредерик Бегбеде
  10. Кафка на плажа на Харуки Мураками
  11. Човек на име Уве на Фредрик Бакман
  12. Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон
  13. 1Q84 на Харуки Мураками
  14. Законът за детето на Иън Макюън
  15. Баща на мъртвите на Балаж Дьоре
  16. Има крокодили в морето на Фабио Джеда
  17. Ру на Тим Кхуи
  18. Асамтой на Етгар Керет
  19. Майсторът на фиде на Ма Дзиен
  20. Сияние на жена на Ромен Гари
  21. Атлас изправи рамене на Айн Ранд
  22. Името ми е Червен Орхан Памук
  23. Никога не ме оставяй на Кадзуо Ишигуро
  24. Американският любовник на Роуз Тримейн

Бих се радвала и други книжни блогъри да се ключат със свои подобни списъци.

Знам, че с тази публикация ще предизвикам много полемики и няколко поне приятеля автори, издатели, преводачи силно ще се засегнат, разсърдят или дори разгневят. Това е целта ми. Да има дебат. Да има говорене. Да има действие.

И да не забравите да дарите някоя от тези книги на библиотеката наоколо. Може и да попрочетете тези от списъка, които не сте чели. А библиотекарите – искайте да имате тези заглавия за отдаване в библиотеките си.

 

Иън Макюън. Законът за детето

IMG_4983

Ставам все по-голям фен на творчеството на Иън Макюън. Законът за детето е втората негова книга, която чета, след Черните кучета. И отново съм омаяна.

Фиона е съдя във Висшия лондонски съд. Делата, по които работи са винаги предизвикателни и интересни. Професионалният и личният път неизбежно се пресичат понякога, макар и неволно и тогава дори и най-големият професионалист рискува да сгреши.Интригуваща история за човечността, която не бива да губим дори в най-сложните ситуации. И за дълбоката следа, която оставя обществото по един или друг начин върху всеки от нас.

Книгата, освен за лично прекрасно изчитане е много подходящ подарък за четящи съвременна художествена литература юристи и граждански активисти.

Препоръчвам.

Иън Макюън. Черните кучета

IMG_4880

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Ю Несбьо. Жажда

IMG_4777

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Роуз Тримейн. Американският любовник

IMG_4240

Американският любовник – сборник разкази на съвременната английска писателка Роуз Тримейн. Какво преживяване! Обичам книгите да ме изненадват. И от тази очаквах да ме изненада – тръгвайки от издателството (което не издава не-специални книги), през грабващата корица, която не може човек да подмине, през няколкото добри ревюта, които ми се мярнаха из нета. Ноооо разказите на Роуз Тримейн ме изненадаха много повече.

Спокойствието да си човек – това ми донесе най-вече тази книга. Да разбираш, че си човек, да се приемаш като такъв, с всичките си недостатъци, мечти, страхове, любови, търсения, егоизъм, смирение, самота, влюбвания, отдаденост и още, и още.

Уютът да си себе си със себе си.

Разкази от различни епохи и места. Разкази за съдбите на обикновени хора. Такива като теб и мен. И акцент върху красивото в ежедневието им. В чувствата им. В това да са себе си. Красота в ситуациите, в мислите, без да е насила, просто такава, каквато е.

Човекът в близък план. Без излишна интимност и без плашещо воайорство. Без тежест. Без многословност. Без ненужно разточителство. Нежни истории. Изчистен и фин текст.

„… някога, макар и отдавна, е била достатъчно невинна, за да благоговее пред обикновената красота на света.“

„… приемала е в обятията си бикоборци със смъртоносни рани и не проявява разбиране към хора, които мрънкат, че ги боли.“

Браво за безупречния превод – Невена Дишлиева-Кръстева. Искрено – тази корица е невероятно достойна за красивия текст – браво Деси Баева. Благодарности на издателство ICU, че ни доставят на български език в чудно издание този разкош!

Ю Несбьо. Хлебарките

book
Ю Несбьо – любим автор на криминалета и с Хлебарките остава на високо ниво. Инспектор Хари Хуле е в Бангкок този път, извикан да разследва убийството на норвежкия посланик. Няма как нещата да са прости в един толкова комплексен град и свят, пък и при толкова странни и оплетени обстоятелства.

Освен хлебарки, в романа има още няколко убийства, опиум и детска порнография, отдадени полицаи и корумпирани политици – всичко, както си му е редът. Обичам покрай всяка книга да научавам различни неща и да пътувам далеч и в случая ми бе наистина приятно това пътешествие.

Истинско приключение си е Хлебарките. За любителите на криминалета – великолепен избор.

Браво за корицата на Живко Петров. И на Емас, че правят добър избор за книгите, които да превеждат за българския читател.

Книга за другите

IMG_5683

Който е чел книга от издателство ICU знае, че всичко, което те издават е специално. И заслужава внимание. От подбора на текста, акуратността и сърцатостта на превода до великолепните им (винаги) корици.

Е, и Книга за другите не е изключение.

Под редакцията на Зейди Смит са събрани много разкази от съвременни автори, които ни разказват за другите. Любопитен детайл е, че разказите са писани специално за сборника и авторите са ги предоставили безвъзмездно, т.е. не са получили обичайния си хонорар. Което е чаровно, признайте си. И ги прави различни – и авторите и разказите. Средствата отиват за обучаване на бъдещи писатели.

Колекцията е перфектна за летните дни и отпуски, носи силен заряд човечност, много усмивки и удоволствие от случайната / неслучайна среща. Носи много силно усещане за тук и сега, за космополитност и за себе си, чрез другите.

„Свободата беше стеснена, отсята, амнезирана.“

Браво за корицата на Люба Халева и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева.

 

Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Харуки Мураками: Мъже без жени

IMG_7204

Имам слабост към Харуки Мураками и очаквам всяка следваща негова книга. И с голяма наслада изчетох издадената от Колибри наскоро Мъже без жени.

Деликатна. Истинска. Човешка.

Няколко неща, на които сме научени от Мураками – фикция, котки, джаз в бар липсват. Но колкото е реалистична книгата, толкова е магическ-пленителна. Разказ след разказ.

Отношенията между хората. И любовта, и приятелството. И самотата. Без укор, без мъмрене, без декори, сцени и драма. Едно такова тихо стенание ме обземаше след всеки прочетен разказ, стягане в гърдите, смътно усещане за надежда, макар и много далече.

Струва ми се важно да се отбележи, че едно от изданията на английски език подбира друго заглавие на разказ от сборника: Samsa in love. Прилагам и корицата, която е наистина впечатляваща.

131028_r24119-879

Ето и няколко откъса:
„Музиката притежава сила да събужда спомените и понякога го прави толкова добросъвестно, че сърцето те боли.“

„Необикновеното време, прекарано с жени, ти предоставя възможността от една страна да си обгърнат от действителността, а от друга, да я зачеркваш.“

„Има хора със завидно несломим дух и непредразположеност към униние, което се изразява в неспособност да не живеят добре. Малко са, но се забелязват при някои случайно възникнали обстоятелства.“

ИК Колибри, превод Дора Барова, корица Стефан Касъров


Още от Мураками:
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Юнас Юнасон: Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел)

Ако Юнас Юнасон те е очаровал мнооого със Стогодишния старец, който … и след това пак доста с Неграмотното момиче, то очакванията ти, както и при мен към третата му книга, преведена на български Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел) вероятно са голееееми.

ubandershinp3

Да ама не. Историята на Андерш всъщност може и да звучи любопитно, ако не си чел друго от Юнасон и необичайните, забавни до абсурд случки ти допадат.

Убиецът Андерш всъщност е основно поръчков побойник. В компанията на находчивите и предприемчиви Рецепционист и Свещеничката Андерш се оказва в центъра на печеливш бизнес, макар и силно неморален и още повече незаконен.

Във вихъра на историята Андерш се оказва привлечен от вярата и става поклонник на Исус, който иска да помага. Това веднага предизвиква бягството на тримата и още куп забавни случки покрай това.

На мен лично ми липсваше паралелната историческа нишка, задълбочените разсъждения и като цяло купонът от Стогодишния старец. Насилието в началото, макар и с дозата сатира на автора, ми бе в повече. Никъде нищо не ме спря да ме замисли или провокира.

Корицата (пак) никак не е адекватна. Убиецът Андерш не е убиец, не използва пистолет, няма атлетическо тяло, по-скоро е смешно пиянде и никъде няма и намек за Коледа.

(Май много рядко си позволявам да пиша за книга, която не ме е очаровала, по-скоро за тези книги не пиша. Но тук ми се струва, че трябваше. Осъзнавам колко е трудно след шедьовър да създадеш още един и още един все на висота. А всички очакват от теб …)