Втората книга на Самюел Бьорк – Совата (втори роман на автора като цяло, и бързо преведен и на български език), чета около година по-късно (след Пътувам сама) бе, както и очаквах, идеалното криминале. Напрегнато, разнообразно, с много пластове.

Отново в центъра на разследването е познатият екип – Холгер Мюнк и Миа Крюгер. Отново сме някъде из Норвегия.

Авторът е по-милостив към читателя (вероятно към това може да има и други гледни точки), но убийствата са по-малко, което никак не отнема от динамиката на сюжета.

Браво на ЕМАС за подбора. Преводът е много добър. Корицата – също, като вплюс е запазената стилистика от Пътувам сама.

За любителите на крими – препоръчвам.

Възпламеняване на Крис Клийв ме хвана за гърлото и присви корема ми още от първите си страници и не ми позволи да оставя книгата, докато не стигнах края й. Много неща изчетох през 2018-та, но в предпосления ден на годината романът на Крис Клийв се подреди като абсолютен фаворит за мен. Рядко използвам хиперлативи, но в случая са напълно заслужени. За хората, които следят публикациите в този блог знаят, че често си рева докато чета. Но тук сълзите напираха от очите ми от началото до края.

Възпламеняване е със сюжет от днешния ден. Актуален за всеки от нас. Лондон, който може да е всеки друг град по света. „Продажни, лицемерни времена.“

„Аз съм Лондон, аз съм целият свят …“

Каквото и да се напише за един хубав текст ще е малко, лимитиращо и подвеждащо. Затова предпочитам да не съм многословна тук.

„Зная, че можеш да обичаш детето ми Осама. Вестник Сън те нарича ИЗЧАДИЕ НА ЗЛОТО но аз не вярвам в злото знам че монетата има две страни. Знам че си бесен на лидерите на западния империализъм. Аз и на тях ще им напиша писмо.“

„Любовта не означава капитулация Осама любовта е яростна и смела и гръмка можеш да я доловиш в звуците които издава момченцето ми в момента докато си играе. РРРР! РРРР! повтаря то ще ми се да можеш да чуеш Осама този звук е най-яростният и най-гръмкият на Земята ше отеква чак до края на времето по-оглушителен е от бомбите. Вслушай се в този звук Осама време е да спреш да взривяваш света. Ела при мен и заедно ще поправим света с НЕВЪОБРАЗИМ ГРОХОТ И НАСТЪРВЕНИЕ.“

Няма как да не допълня, че издателство ICU има освен рядко срещан великолепен подбор на заглавия и автори, но и силно отношение към детайла – прекрасни корици, задължително обмислени и свързани с текста, повече от чудесни преводи, което позволява на читателя напълно да потъне в текста и да го изживее с мощна сила. Благодарна съм за това!

Конкретно за Възпламеняване като протегната ръка за поздрав „към читателя на българското издание“ – топла и канеща:

„хора като теб, изпълнени с любопитство към литературата, посветена на други времена и култури, поддържат жив света, за който си струва да се пише.“

За да ги подкрепяме да издават още – единственото нужно е да си купим тяхна книга. А всяка тяхна книга си заслужава.

Да, признавам си, едва сега я изчетох. Вероятно най-много книги от един автор за тази година ми се пада именно да е Иън Макюън. и „На плажа Чезъл“ завършва поредицата и май всичко, издадено на български език от този голям съвременен британски писател вече изчетох.

„На плажа Чезъл“ ни отвежда в Англия през 60-те. Авторът, струва ми се, с типичното си чувство за хумор и тънка критика към времето и обществените нрави, ни повежда към първата брачна нощ на младо семейство – това е рамката. С много детайли, някак типично за Макюън и доста детайлни описания на сексуалната сцена, но и с лъкатушене напред-назад из дебрите на страха от провала, страстта, липсата на смелост да признаеш кой си, извоюването на собственото пространство, свободата да откриваш „аз“-а си, очакванията на обществото към теб, на теб самия към себе си …

Забавлявах се, докато я четох. А в края дори леко се ядосах. Но се радвам, че имах ден на плажа Чезъл.

Няма да скрия, че „Изкупление“ си остава фаворит за мен.

„Междувременно откри, че дори легендарните успехи не носят много щастие, а само увеличават неудовлетвореността и изострят амбициите“

След Съкровище, пищови и южни морета беше ясно, че историята ще има продължение и очаквахме Ателие за българска детска литература Upper earth books и Калоян Захариев да ни въвлекат отново в приключенията на Надя и Мартин.

Изчетох с интерес и споделям с радост, че имаме хубави истории, изпълнени с неочаквани и забавни моменти за деца, тийн и не само от наш млад писател. Отново, както и в първата книга, приключенията нямат граници, читателят надниква из различни места по света, научава много за тях. Разказът умело преплита и исторически събития и места, което е голям плюс.

Няма да издавам подробности от сюжета, но е ясно, че между кориците се крие истинско злато.

Книгата е идеална за подарък! Препоръчвам.

Посърналият април на Исмаил Кадаре ме свари съвсем неподготвена за толкова дълбоко преживяване. Уж съм четящ човек, пък едва сега стигам да прочета нещо от албански автор. И, признавам, много митове се развенчаха докато четях Посърналият април.

Освен първа книга от албански автор, това бе първа книга, която изчетох изцяло на телефона си. Защото, разбира се, издадена веднъж далеч във времето, няма къде лесно човек да я намери. Затова и качвам не корицата на българското издание.

Най-планинските части на Албания и планинците, които живеят по силата на Канона, установен от столетия и по-силен от всеки държавен закон. Суров живот на ръба със смъртта. Живот постоянно до смъртта. Човешката чест, семейната чест, кръвният данък, без милост, без пощада, без дори мисъл за измяна на Канона. Човешкият живот обезличил радостта от съществуването. Загубил стойност. Измерван само в чест и дълг.

Класика, която ни потапя в суровия балкански бит и още по-суровите правила, които хората изграждаме по неведоми пътища, ирационално. Пътища, които водят до безпътие.

Преводът е на Марина Маринова от 1989 година от албански език и е хубав.

Благодаря на Деси Илиева-Попова от Увекинд за това, че този текст достигна и до мен.

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Беше ми любопитно да се запозная с младия френски писател Давид Фоенкинос и неговия роман „Загадката Анри Пик„. Оказа се идеалното лятно четиво, забавно и леко. Написано с чувство за хумор и усмивка.

Загадъчният мотив, който завихря малкото френско градче с необикновена библиотека за върнатите от издателите произведения ми допадна. Всичко се върти около книгите – писани, неиздадени, издадени, около издателства и библиотеки. Има любовни сюжети. И средностатистическите житейски теми на обикновения човек. Разказани с лекота.

Лек спойл: Многото възможни развръзки до края (типично на книгите-загадки) не дават истинския отговор. И това ми хареса.

Мисля, че е добра книга за отпуск или уикенд 🙂

 

Нямаше как да подмина с безразличие новия роман, преведен на български език на вече любимия ми Ричард Фланаган. След „Тесният път към далечния север„, роман, който ме остави безмълвна и силно ме вълнува и до днес, „Смъртта на речния водач“ бе очакван и ме прикова също толкова силно.

Тасмания. Родината на Фланаган. Място, на другия край на света, за което знам/знаем толкова малко. А толкова красиво и истинско. Поразрових се в историята й докато четях романа. И ме хвана срам, за пореден път … от всичко, което европейците сме способни да направим, от „висотата“ на безумните си претенции.

Колкото и романът да е за Тасмания, красивата река Франклин, толкова е за силата на човешкия дух, за способността ни да живеем, да обичаме, да сме хора.

Който е чел Фланаган знае, че той е изумителен майстор на словото, с финес чертае от думи извивки като речни потоци, прескачащи и преплитащи се истории, вплетени с песни, мълчание, силни в слабостта си хора, невероятен детайл в описанието и на болката и на безсилието, и на невъзможно красивото и на естествената лекота на живота.

Аляж е приклещен между скалите на бушуващата река. В последните минути на живота си вижда сцени и хора от различни епохи, които все още живеят чрез него. Историята на Тасмания през животите на поколения. И много над това. Животът на всеки от нас. И мъдростта и лекотата, които идват с края му.

Изумителен роман, който ми донесе много. И безспорно затвърди мястото на Фланаган сред любимите ми автори.

„Тъжният извод е, че хората трябва да вярват в нещо, дори то да е лъжа.“

„… може би точно това най-много му харесва в спускането по Голямата вода. Това, че планините, реките и гората не му обръщат внимание. За тях той нито е част от тях, нито е нещо отделно не е нито добре дошъл, нито желан, не го обичат и не го мразят, не му завиждат, но и не го приемат със снизхождение, не го смятат нито за добър, нито за лош. Мнението им за него не е по-различно от това за някой паднал клон или за някое поточе. Той се чувства гол, без никакви нужди, без желания.“

Задължително след или преди този роман е да се прочете и „Тесният път към далечния север„.
И ще се оглеждам за още от този любим автор!

За какво говоря, когато говоря за бягането на Мураками – две любими неща в едно – Мураками и бягане! Прочетох я когато излезе и напоследък се присетих да погледна какво съм писала за нея тук в блога и ха – оказа се, че не съм писала за тази важна (за мен) книга. Препрочетох я тези дни (и подчертах доста нови пасажи, не че не бе доста подчертавана и при предишното четене) и ето – споделям я 🙂

Винаги ми е любопитно да знам повече за любимите си автори, за живота им, за ежедневието, за вдъхновението, за малките неща, които водят до тези прекрасни книги, които пишат. А Мураками е сред най-любимите ми и най-любопитни. И когато видях За какво говоря, когато говоря за бягането, нямаше как да я пропусна. Тогава още самата аз не се бях запалила по бягането, ама никак.

Първият прочит ми донесе много за Мураками като човек и като писател. Споделени мисли в главата на един креативен и нестандартен ум и то по време на самотното действие бягане няма как да не са повече от интересни. Още повече, че Мураками споделя и любими свои книги, автори от които той самият е повлиян, музика, важни събития от света, които афектират личностното му развитие, а и творческото.

От многото наслагвания на мисли и много бягане, като време и като самовглъбяване се стига и до много мъдрости, които са общовалидни – нито свързани само с писането, нито само с бягането:

„В човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, за да обеме нищото, нито е последователен.“

„В реалния свят не съществува нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, изгубил разсъдака си.“

„Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има, пресъхва и толкова.“

„Очаквам с нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които ще излязат от мен.“

Вторият прочит ми донесе много за бягането. Може би защото съм във фаза да бягам, да изпитвам удоволствие от бягането и да искам да бягам все повече. И Мураками има сигурен пръст в тази работа. Да, използвам случая да спомена и други важни хора, които са ме довдъхновили за това – Пешо, Любо, Петко, Милена, 5 km run и още много бягащи около мен. Книгата отново се оказа много ценна, макар да я видях в друг аспект този път. Отново, никак не се отнася само за бягането всичко, което този мъдрец скромен Мураками казва.

„Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.“ Мантрата на маратонеца

„Щом действам последователно, методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди), търпеливо, силата послушно расте.“

„При пълния маратон, докато преодолявам последните метри, съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-скоро и да приключа с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се, че краят е само завършек на един етап, без особена мисъл. Също като живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва.“

Великолепен превод от японски на Албена Тодорова.

Много неща за четене дойдоха след тази книга, от бележките под линия на Мураками. И за слушане. И за размисъл. Благодарна съм. И силно я препоръчвам.

p.s. ще ми се да спомена за нещо, което не ми допада сред родния интелектуален и творчески елит (за по-възрастното от моето поколение някъде говоря) – погнусата от физическите занимания, добрата форма, здравото тяло. Като че болестта, страданието, нищетата следва да са основния фон за твореца в ежедневието му. Вероятно е от соц-а. А може и от преди това. Много ми харесва това време днес, което носи новото поколение талантливи хора, водени от желанието и активната работа и за добро тяло и за добър ум едновременно.

---

Писах за друга вдъхновяваща книга за бягането: Родени да тичат
и още от Мураками: Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа