Свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато или още 3 абсурдни спомена от соц-а

The Fall fo the Berlin Wall

Някои неща, които днес, 26 години по-късно, дори не можем да си мислим, че ни се случваха през соц-а:

  • Не можехме да излизаме в чужбина. Нито за почивка, на екскурзия, никак. Малцината, които пътуваха, бяха или отявлени комунисти или вероятно доносници. В късния соц вече пускаха до соц страни да се пътува една идея по-лесно, но отново след много бюрокрация, писмени покани, дълги одобрения и т.н. Не знам младите хора днес дали имат въображение да си го представят това.
  • Нямаше избор в магазините. В магазина имаше максимум два вида хляб (бял и Добруджа), един вид мляко, един вид кисело мляко, един вид сирене, един до два вида салам. Пред магазините, специално в късния соц имаше винаги опашки, ако продаваха нещо различно. Например само по коледа пускаха банани и портокали и на всеки продаваха само по кило. Това беше лукс. Същото важеше за всичко останало – книги, дрехи, обувки и т.н.
  • За някои неща се чакаше със записване и ред с месеци или с години, за да си ги купи човек. Например за апартамент или автомобил, ако си без връзки, т.е. не си комунист отявлен или доносник, си чакаш поне 8-10 години, „за да ти излезе реда“. За пералня, печка, прахосмукачка се чакаше по-малки – 1-2 до 3 години. Абсурдно звучи, но беше факт.

Още за 10-ти ноември през годините писах:
Моят 10-ти ноември
10 спомена от преди 10-ти ноември

Блог на 8 години – ха честито ми!

IMG_0695

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!

Защото бързахме да забравим.

995777_10153121510820386_418729799_n

Много пъти се питаме: Защо ни се случва всичко това? Защо трябва да страдаме? Защо сме най-бедните в Европа? Заслужаваме ли го?

Всичко, през което обществото ни минава през последната година, през последните 10, през последните 25 години е защото не си взехме уроците овреме. Защото бързахме да забравим.

Бързахме да забравим страха, който беше дълбоко във всеки от нас, загнезден, впит, унищожителен страх. Страх като обратното на живота.

Бързахме да забравим срама, който произтичаше от страха. Дълбоко в нас. Срам от себе си, от неспособността си да се съпротивим на страха. Срам като обратното на достойството.

Бързахме да забравим времето на несвобода.
Времето на липса на думи.
Времето на липса на личности.
Времето на отсъствие на Аз-а.

Затова се отзовахме в собствения си капан – от бързане. Затова и продължихме да търсим зависимости, защото така бяхме израсли – като птици в клетка. Те, както е ясно, мислят летящите, свободните, за болни.

Дали всичко свърши? Или имаме да учим още уроци? И дали не е време да си припомним и да не оставим в забрава важното, от което все още имаме да взимаме поуки?

/снимка: Комитата/

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

моите 5 най-позитивни снимки на 2013

хей, как ще запомним 2013-та?

всеки може да се включи – няма значение дали е снимано с телефон или фотоапарат, важното е това да е важен, положителен момент за теб или България.

разрови си албумите, избери снимки, усмихни се!

изпрати ги на positiveness2013@gmail.com до 23.12 и на 24 ще има топ 50 на positiveness2013.wordpress.com!

няма награди, всичко е само за идеята!

ето 5 от моите най-любими снимки за 2013-та

усмивките от площада (Ани и Марта) и Are you nuts?! 🙂 19 юни

IMG_3821

revolution или усмивката на Лора насред протеста на 21-ви юни

IMG_4103

усмивките на Събина и Крис малко преди нощта на Белия автобус и самия него в кадър …, 24 юли

IMG_6797

усмивката на Тереза в акцията „целуни полицай“, 27 юли

IMG_6914

и малката Мария, която е лице, усмивка, чар на площада и специален посланик на в-к Протест, 3 септември

IMG_8646

и при Събина

#дансwithme #оставка #избори

спомени от барикадите #дансwithme

времето е онова мътното време на 89-та, 90-та, 91-ва

за това как дойде 10-ти ноември при мен съм разказвала, а ето и за след това

в университета сме, първи-втори курс. има стачка. помня я бледо някак, а някак много ярко. отмениха ни сесията. остана за есента. топло е. ние сме в Ректората. отпред има нещо като барикада. да, като по филмите за Френската революция. ама наистина. ние сме еднакво млади и ентусиазирани. някои преподаватели са с нас. хората, неучастващи, са уплашени. промяната е голяма. толкова голяма, колкото младите днес не могат да си представят. времето е гладно. по-гладно от соц-а, когато имаше малко. въпреки нямането на барикадите от време на време се появяват хора, различни, носят сандвичи, вода. приемаме всичко, делим си. говорим. говорим. говорим.

после нещата са някак ок. за малко.

зима 96-та, 97-ма. повече позната като виденовата зима. зимата на още по-голямата немотия. пак барикади и пак отменена сесия, но този път е зима. студ. национална стачка. два дена София е без градски транспорт. ходим пеша. пак до Ректората. на третия ден се случват събитията при Парламента. протестиращите нахлуват. в тази зима моята заплата в Софийски университет стига колосалната сума 4 долара за 1 месец, за месец февруари … вероятно непреживелите го не могат да си представят, на фона на днешното охолие в магазините – влизаш в магазина за хранителни стоки и рафтовете са празни, празни. тук-там само изостанала консерва домати или пакет обикновени бисквити.

за всеки, който не е минал през тези две изпитания днес вероятно звучат като истории, останали отдавна в миналото. като човек, преживял на два пъти всичко това виждам, че твърдо сме поели пътя към нов подобен сценарий. и да – това е сериозно и да, това е реално. свидетели сме на 50 дена умела работа на упралвяващите ни именно в тази посока.

photo

как попаднахме отново в 90-те

#дансwithme

скачай.

SMALL11

скачай се води тийн постановка. но не е (само) тийн. модерна, динамична, музикална, смислена, яка е. връща ни в 66-та, на бул. Георги Димитров. и бягаме по покривите на сградите в центъра на София.

искрени комплименти за целия екип – актьори, режисьор, драматург, музика, сцена. заведох сина си. ще заведа и баща си. препоръчвам и на теб. скачай. в театър София. заслужава си.

Диоген и далечни спомени

diogen„за разлика от другите жители на Атина той презирал светските удоволствия и смятал суетата и желанието за изкачване в социалната йерархия за празни усилия“

живеел в делва и през деня обикалял с факла в ръка да търси честен човек

не се страхувал да каже на Александър Македонски да не му скрива слънцето

още за Диоген – в wikipedia

знам, че звучи наивно. но пък е мило. тази картинка е с последна редакция от февруари 1999-та. рисувах я на ръка, а после я анимирах. и беше за редизайна на сайта ми, като илюстрация за една от страниците (за всяка страница имах различна картинка). през онези години сайтът ми беше само с текст, а исках да стане по-модерен, но да остане мой и му нарисувах всичко на ръка. първата страница беше като пъзел, голямо клише. спомени.

моите уловени прекрасни мигове

IMG_3704

хубавите мигове са за това – да са мигове. идват и хоп – си отиват. остават спомените за тях. а снимките пазят спомените по-дълго.

затова фотоапаратът ми е винаги с мен 🙂

този пост е по покана на fotoprint.bg

нещата са ОК

IMG_3069

Калин Терзийски, който след Алкохол написа Лудост (за това ще пиша скоро), от тези ексцентричните хора (из нет-а го наричат „ъндърграунд писател“), които обаче успешно успяват да са себе си въпреки силния натиск на другите, днес ми каза някакви много интересни думи

думи за гения. гения (аз дописвам – истинския човек), който е като  голяма река и следва да върви по пътя си, не да се съобразява с малките лодки, които плуват по нея (сиреч модата в писането, критиката, угодничеството)

и ми припомни отнова време, в късните 80 как слушахме неспирно Бийтълс и Дорс и Ролинг Стоунс и пак и пак и беше хубаво време, нищо че беше и мътно време

и ми сподели, че иска да вижда по улиците на София и навсякъде в България, не заспали непукиси, добродушно-равнодушни, незаинтересовани от нищо хора, а иска да среща крещящи, различни, ентусиазирани, променящи света хора. и тук.

мисля, че нещата са ок. малко след като си поговорихме с Калин сутринта срещнах из софийските улици такива хора. не един. не двама. да, нещата са ОК.